Всички сме изучавали в училище легендарните подвизи на нашите ханове, царе и революционери. Чували сме как българското знаме не е падало в битка и как борбеният дух на българските мъже ги води до победата дори когато всичко изглежда загубено. Историята ни е богата и изпълнена с безброй поводи за гордост, подвизи и поуки. Но в динамиката на 21. век сякаш понякога забравяме да се обърнем към миналото и да оценим събитията, които са се случили, за да можем да бъдем това, което сме днес. И защото няма бъдеще без минало, е хубаво да си припомняме историята и да знаем защо тя е толкова ценна за нас.
Рядко обаче сме готови да седнем и да отворим дебелите книги, които ще ни върнат назад във времето и ще ни дадат спомена за нашето славно минало. Точно затова „Българска история“ са се заели със задачата да съхранят и популяризират родното минало по един съвременен, ефективен и интерактивен начин.
За да разберем повече за мисията на „Българска история“ и какво значение има историята за настоящето и бъдещето ни, пред нас застана Марио Мишев – политолог, историк и един от основателите на „Българска история“.
Снимка: Личен архив
Знаем, че за теб „Българска история“ е преди всичко кауза. Какво коства на една кауза с идеална цел в България да се превърне в реалност и да продължи да се развива толкова години?
Той:
Съществуването на „Българска история“ може да се раздели основно на два етапа. Единият етап беше първите няколко години, защото, когато създадохме „Българска история“, ние бяхме просто ученици в 12. клас и до голяма степен работата ни там беше съвместявана с нашето студентство. Но в един момент „Българска история“ стана по-важна за нас дори от студентството. Първите 4 – 5 години посещавахме постоянно училища, срещахме се с ученици, опитвахме се да направим историята по-любопитна.
И всичко това бе водено от една идеална цел. В този момент дори не сме подозирали, че „Българска история“ ще се разшири, ще стане значима платформа, издателство и всичко останало, което правим. И може би точно това ни помогна да се случи това разширение. Нещата станаха много плавно, идеята ни не е била да се превърнем в това, което сме днес, за една вечер, един месец или една година. Всичко дойде стъпка по стъпка. Запознахме се с това до каква степен не само учениците, но и всички хора в страната имат познания по българска история, за да можем да се ориентираме какво да публикуваме и какво да разказваме.
С времето се избистри идеята да създадем нишовото издателство, което днес е „Българска история“. Смятаме, че има нужда от конкретно усилие в посока на родното минало, тъй като нашето становище е, че ние като народ не полагаме достатъчно усилия да съхраним и да познаваме миналото си.
Чрез „Българска история“ вие показвате как сухата учебникарска фактология може да бъде поднесена по един запленяващ и вдъхновяващ начин. При вас „историята оживява“. Това ли е бъдещето на образованието? Какви промени са нужни в българската образователна система?
Той:
Най-важното според мен е да има едно преосмисляне на мястото на историята и конкретно на българската история в образователния процес. Тъй като в момента ролята на българската история в училище е маловажна. Тя е сведена до един разказвателен, периферен предмет. До голяма степен, тъй като не е балообразуващ предмет, учениците не се вълнуват от история, дори не се вълнуват каква оценка ще изкарат в някакъв момент. Усилията са насочени повече към българския език, математиката и другите балообразуващи дисциплини, според това какво ще кандидатстваш. Ето тук обаче е ролята на държавата и на училището.
Смятам, че държавата трябва да върне историята на мястото, което заслужава, защото тя го е имала в миналото. Това, че един предмет не е балообразуващ, не го прави маловажен. Българската история не е просто разказвателен предмет в училище, тя е фундаментална за създаването на високо национално самосъзнание на младите, а държавата ни има необходимост от него, за да може да използва и развива потенциала на тези млади хора и те да останат тук. А дори и да не останат тук, да подпомагат България, но това е възможно само ако имаш високо национално самосъзнание.
Имаме много дълъг път да извървим от страна на образованието, за да върнем историята на централното място, което ѝ се полага в образователния процес. Нашата работа може единствено да даде пример за това как според нас може да се направи, как не е толкова трудно да приковеш вниманието на младите. Нашите видеа се използват изключително много в класните стаи и искаме всички да знаят, че ние сме насреща да подкрепим всяко усилие за поправяне на тази несправедливост, а именно това да расте до голяма степен едно аисторично поколение, което няма интерес и смята историята за нещо архаично и ненужно.
Къде е пресечната точка между минало, настояще и бъдеще? Защо ни е нужна историята?
Той:
Много често обичам да давам този пример. Преди 100 години, в разгара на Първата световна война, България е успяла да мобилизира най-голямата армия в света на глава от населението. Тогава населението на страната ни е около 5 милиона, а 1 милион мъже са на фронта. Което означава, че като изключим възрастните хора, децата, които са били много тогава, и жените, почти всеки мъж е бил на фронта. Това автоматично превръща всеки един от нас в наследник на човек, сражавал се за свободата, независимостта и обединението на България.
Това е едно много сериозно бреме, за което трябва да си дадем сметка, и най-малкото, което дължим, е да познаваме историята на предците си. Аз например познавам историята на моите предци, които са се сражавали в тези войни. И когато знаеш всичко това, започваш да разбираш връзката между минало, настояще и бъдеще. Започваш да осъзнаваш отговорността, която носиш на плещите си, заради подвига на тези хора, защото тези хора, млади момчета на по 20 години, тези войници, които са отишли там и са жертвали живота си за една война, и даже в случая поредица от войни, те са го направили заради нас. Направили са го с някаква мисъл за бъдещето и за техните наследници.
Тук е отговорността, която аз чувствам, и силата, която ми дава историята в настоящето, идва тъкмо от това. Животът не започва и не свършва с мен, моите решения до голяма степен предопределят живота на моите деца, както решенията на моите дядовци и прадядовци са предопределили донякъде моя живот. Връзката е толкова очевидна, че наистина се изисква малко усилие от наша страна, за да го проумеем.
За съжаление, най-големият проблем на младия човек е да възприеме, че това, което чете в учебника, се е случило и не е приказка. Можем да вземем за пример събитията, които се случват около нас. Преди да започне войната в Украйна, сякаш в Европа бяхме забравили, че войните са част от живота. И в момента виждаме нагледно как историята оживява. Но единствено ако я познаваме, можем да се ориентираме адекватно в съвремието.
За да функционира адекватно, една демокрация изисква активно гражданско общество. Виждаш ли такъв тип енергия у нас?
Той:
От една страна, има една компактна група от хора, които вярвам, че имат много високо национално самосъзнание. Те са разпръснати в най-различни сфери на обществения живот. Това са хора, които са възпитани и закърмени с родолюбие, голяма част от тях дори са живели в чужбина и са се върнали тук – и това е прекрасно, защото това е осъзнатият им избор, че тук им харесва повече и България по някакъв начин ги привлича с нещо и вероятно това е тъкмо родолюбието.
Това са хора обаче, които не са организирани по никакъв начин и не сме успели да насочим усилията им към някаква положителна промяна в обществото. За съжаление обаче, тези хора не са политици. Хората, които взимат някакви решения в тази държава, поне от това, което аз виждам, нямат това родолюбиво отношение към държавата. Което е парадокс, защото тъкмо те трябва да милеят най-много за нея. Това е проблемът.
Хора има, въпросът е, че те са хаотично разположени в обществото, не се използва потенциалът им. Преживяваме една морална криза, имаме липса на лидери от политическо общество, липса на каквато и да е посока за държавно развитие и това е, което ни отличава от миналото, дори от скорошното минало. Само преди 20 години България е имала цел, например да влезе в Европейския съюз, и това е било някакъв катализатор на усилията. Хората са работили в тази посока и са го постигнали.
А днес каква е целта ни? Има ли точно и ясно поставена цел пред България, някой интелектуален елит да е седнал и да е поставил тази цел? Не. Защото го няма това държавническо мислене. Когато имаш едно мобилизирано, организирано общество с обща цел, то е работливо, енергично и до голяма степен може да постигне всичко.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Как смяташ, че историята ще отсъди времето, в което живеем, и личностите, които са във висшия ешелон на властта?
Той:
Аз смятам, че в момента живеем в едно безвремие, а за жалост, най-често безвремието води до трудни времена. Това са години, в които чисто исторически не можем да се сетим за някое интересно събитие, просто ги отбелязваме в учебника, но след това следват много важни събития, които са с апокалиптичен характер.
Много се надявам да не съм прав, но липсата на посока, не само в българското общество, ще доведе до нещо, което няма да бъде приятно за нас. Най-хубавото, което може да се случи, е просто да бъдем в по-слаба роля, лошото ще е, ако ни принудят да бъдем в тази роля чрез конфликт или нещо друго. И много се надявам, че хората, които взимат решения, ще направят така, че отново да се намираме на едно по-значимо място на световната карта.