От Просвещението насам поколения европейци са възпитани с максимата „Свободата, Санчо, е на върха на копието“, тоест свободата е не даденост, а постоянна битка, риск, усилие, отговорност. Че е труднопостижима и все се изплъзва от ръцете ни, че за нея трябват революции, бунтове, жертви, постоянство. Обаче след Втората световна война в западните общества започва интересна промяна във възприятието на свободата и нейната дефиниция – след огромните жертви, дадени във войните на 20. век, хората в Северна Америка и Европа започват да мислят, че цената на свободата е платена за много време напред и от ежедневна битка тя постепенно става право.
Следвоенните поколения сме възпитани да вярваме в неотменното си право не само на свободата да се движим и изразяваме, да работим и творим, не само свобода на словото, вероизповеданието и политическия избор, но също и свободата да купуваме, да притежаваме, да консумираме.
В този контекст липсата на избор на потребителски стоки в социалистическите страни се смяташе и се възприема до днес като една от най-ярките илюстрации на липсата на свобода в тоталитарните режими.
В началото на 21. век, след падането на Желязната завеса и в резултат на издигането на милиарди хора от дъното на бедността в Азия, Латинска Америка и Африка, разпространението на интернет и глобализирането на световната икономика, това разбиране за свободата се разпространи до всяко кътче на планетата. Целокупното човечество започна да измерва прогреса си с нивото на потребление. И да се гордее с успехите си в консумеризма. Колкото повече неща имаме, толкова сме по-успели и технологични.
Световният пазар на потребителски стоки и услуги се е превърнал в театър на свободата на избор, в който всички пробваме костюми, роли и реквизит, насищаме им се бързо и ги заменяме с нови – по-артистични, по-модни, по-технологични, по-полезни. Въртим се щастливо пред огледалото на социалния престиж и собственото си его като едни разглезени принцеси на глобалната потребителска култура, повтаряйки до изнемога: „Огледалце, огледалце, ти кажи, че на света няма друга с моята свобода на потребление“.
Но много скоро възторжените потребители започнаха да забелязват, че огромният избор на стоки и услуги има странични ефекти.
Един от тях е бързото натрупване на вещи. Домовете ни постепенно се превръщат в складове за употребявани неща. Купуваме неща, уж за да спестим време и направим живота си по-удобен, за да сме по-свободни, но се оказва, че прекарваме дори още повече време в грижи за тях и в обслужване на техните нужди.
Без дори да забележим, докато сме се радвали на свободата си на избор и консумация, сме се сдобили с втора професия – мениджмънт на собствеността. При това взискателна и безжалостна професия без работно време и почивни дни, без отпуски и ваканции. Свободата на потребление се е превърнала в доброволна зависимост, а домовете ни – в затвор с трудова повинност.
Отпадъците
Може би най-видимата сянка на този бляскав театър на потреблението са отпадъците. Всяка вещ, която днес гордо изнасяме от магазина като трофей на свободния избор, вдругиден тихо се отправя към кофата за боклук. Съвременните градове буквално се задъхват под планини от отпадъци. Според оценки на World Bank човечеството генерира над 2 милиарда тона битови отпадъци годишно, а до 2050 година това количество ще надхвърли 4 милиарда тона. Само преди две поколения, през 60-те години на 20. век, средностатистическият жител на голям западен град е изхвърлял половината от днешното количество боклук, а жителите на социалистическите градове – още по-малко. Днес всеки от нас изхвърля средно по над килограм отпадъци на ден. (В някои световни градове – и по два.) Планините от опаковки, изхабени дрехи и остаряла електроника растат по-бързо от самите градове, които ги произвеждат. Като своеобразен паметник, археологически слой, съхранил спомена за нашите реализирани желания.
Източник: www.iec.ch
„Колкото повече, толкова повече“
Тук се добавя и още един любопитен парадокс на консуматорската свобода: оказва се, че мнозина от нас изобщо не умеят да се разделят с вещите си. Поколенията, възпитани във времената на недоимък, имат навици да пазят, да ремонтират, да складират „за всеки случай“, за черни дни. Да не хвърляш нищо, да съхраняваш събираното от предните поколения, е добродетел, традиция, която не е лесно да отхвърлим от колективното самосъзнание. Така че когато върху тази култура на неизхвърляне се стовари изобилието на глобалния пазар, с неговата достъпност и агресивен маркетинг, резултатът е леснопредвидим – преливат не само контейнерите за боклук и депата за отпадъци, но и домовете, мазетата, таваните и гаражите ни.
Вместо да ни отрезви, тази консуматорска криза породи нови потребности. Свръхконсумацията ражда още консумация. Създава цели нови индустрии: складове и контейнери под наем за вещи, които не използваме, но и не можем да изхвърлим. Само в САЩ секторът на т.нар. self-storage е бизнес за десетки милиарди долари годишно с над 50 000 такива складови съоръжения – повече от всички големи вериги супермаркети, взети заедно. Един от всеки десет американци наема допълнително пространство, за да съхранява вещи, които не се побират в дома му. Паралелно с това се появяват нови услуги – фирми за разчистване на препълнени жилища, гаражи и складови контейнери, професионални „органайзери“, консултанти по подреждане, курсове, които ни учат как да се справяме с лавината от вещи, която заплашва да засипе напълно живота ни и да ни задуши.
Източник: www.adrenalinex.com
Парадоксът на избора
Свободата на избор върви ръка за ръка с още една необходимост – днес човек трябва ежедневно, ежечасно, дори ежеминутно да избира какво да гледа и чете, какво да носи и облича, какво да купи, как да изглежда, как да обзаведе дома си, какъв начин на живот да следва. И както всички знаем от личен опит, колкото повече възможности имаме, толкова по-трудно става решението. Постоянната нужда от анализ, преценка и съзнателен избор създава психологическа умора. Добавя емоционална травма и източва умствените ни ресурси.
Оказва се, че свободата да купуваме и консумираме е все пак въпрос на усилие, отговорност и борба, че правото е и задължение. И днес, както в донкихотовските времена, свободата е все така на върха на копието. Все така непостижима.
Източник: www.fastcompany
Бягство от фалшивата свобода на консумеризма
Умората от ежеминутното навигиране сред милионите избори, от следенето на последните моди, тенденции и нововъведения, от постоянните грижи за натрупаните вещи и управлението им, от непрекъснатото усилие да се освобождаваме от ненужното, да изхвърляме отпадъците и да живеем сред тях доведе все пак до закономерна културна реакция. След като десетилетия наред обществото разширява границите на потреблението, все повече хора започват да търсят свобода не в повечето, а в по-малкото. Парадоксално, но факт – най-задоволените хора в историята на човечеството започват съзнателно и целенасочено да намаляват броя на вещите си. В различни краища на света започнаха да се появяват малки, но устойчиви движения, които поставят под въпрос самата логика на безкрайното потребление: минимализъм, дигитален детокс, битов аскетизъм, рециклиране, връщане към ръчната изработка и дори съзнателно ограничаване на покупките. Малкото е повече!
Вместо да увеличават гардеробите си, те въвеждат т.нар. „капсулен гардероб“ – десетина внимателно подбрани дрехи, които се комбинират помежду си и заменят сезонните модни истерии. Световен бестселър стана книгата на японската консултантка по подреждане Мари Кондо „Магическата сила на подреждането“, която популяризира освобождаване от вещите – да запазим само онова, което ни „носи радост“, а останалото да пуснем да си отиде.
Засилва се и тенденцията хората да се преместват в по-малки жилища, дори в миниатюрни къщи (tiny houses), за да намалят пространството, което поддържат, отопляват и обзавеждат. Появиха се предизвикателства като „една година без покупки“ или „една година без отпадъци“, в които участниците си позволяват да купуват единствено най-необходимото – храна, лекарства, основни битови консумативи с минимум опаковки – и откриват, че животът без непрекъснато пазаруване се оказва изненадващо лек.
Друг отговор на натиска на консумеризма е възраждането на културата на поправки и повторна употреба на домакински уреди, мебели, дрехи, детски играчки. В много градове се появиха т.нар. repair cafés – обществени работилници, където доброволци помагат на хората да поправят счупен тостер, стар велосипед или разклатен стол, вместо да ги изхвърлят и да купят нови. В много европейски градове се появиха библиотеки за инструменти, от които можеш да заемеш бормашина или косачка за трева за няколко часа – вместо всеки дом да притежава собствен комплект машини, които използва само веднъж годишно. Пазарите за размяна на дрехи, книги и детски играчки се превръщат в социални събития, а магазините за втора употреба и винтидж модата отдавна вече не са признак на бедност, а се възприемат като знак за прогресивност, стил и екологично съзнание.
В покрайнините на градовете и по селата пък се възражда нещо още по-старо – домашното отглеждане на храна, зеленчуковите градини в задния двор, компостирането на органичните отпадъци, връщането към сезонната кухня. Малките жестове на самостоятелност започват да се възприемат като форма на освобождение от пазара.
Форма на бунт срещу свръхпотреблението е и новият икономически модел на споделената икономика – вместо да притежаваме всичко, започваме да го използваме временно и да го споделяме помежду си. В момента глобалната споделена икономика вече се оценява на стотици милиарди долари годишно, но прогнозите сочат, че до края на десетилетието ще надхвърли един трилион долара. Невероятният възход на бизнесите, базирани на споделяне, се дължи на невероятните нива на свръхпотребление. Личните автомобили, една от най-скъпите придобивки в домакинствата, прекарват средно 95% от времето паркирани. Не се ползват за транспорт, а поглъщат средства и консумират между 30 и 50% от градската площ за паркинг. Затова компании като Uber, Didi, Lyft, Bolt, Grab и други са едни от най-бързо развиващите се услуги в градовете по света. Благодарение на възможностите за споделен превоз с автомобил, велосипед, електрическа тротинетка милиони хора в големите градове вече живеят без личен автомобил.
Платформата Airbnb, която позволява на хора от цял свят да споделят неизползваните си жилищни площи и либерализира пътуването за милиони с по-ниските си цени, вече предлага повече места за настаняване от петте най-големи хотелски вериги в света, взети заедно.
Същата логика стои и зад редица нови платформи (Parkhound, Spacer, JustPark, Neighbour) за споделена собственост, чрез които могат да се наемат гаражи, мазета или място в нечий двор – услуга, която превръща иначе неизползваното пространство в ресурс.
Но споделената икономика не се ограничава само до автомобили, жилища и паркоместа. Днес съществуват платформи, чрез които хората споделят и уменията, и времето си. В сайтове като TaskRabbit или Airtasker човек може да наеме непознат да сглоби гардероб, да поправи течащ кран или да разходи кучето му, обикновено на по-достъпна цена от професионалните фирми за такива услуги. В дигиталното пространство пък платформи като Freelancer, Upwork и Fiverr превръщат професионалните знания – от програмиране до превод – в услуги, които се предлагат и купуват по същия начин, както някога се купуваха вещи. А във Великобритания функционират дори по-екзотични платформи за споделяне на земеделска земя (Shared Earth), домашни любимци (BorrowMyDoggy), дрехи, куфари и храна.
Източник: www.choice.com.au
Дигитален детокс
Наред с минимализма, отказа от свръхпотребление и споделянето на притежанията се появи и друга форма на бунт срещу консуматорската треска – дигиталният детокс. Все повече хора започват съзнателно да ограничават времето, което прекарват пред екраните, да изключват известията на телефоните си, да си устройват дни без интернет или цели ваканции без смартфони. Появиха се туристически дестинации, които рекламират себе си именно с липсата на мрежово покритие – места, където човек може да прекара седмица без Wi-Fi и без социални мрежи.
Когато човек намали консумацията, освобождава не само място в дома си, но и пространство в ума си. Постига екзистенциална лекота. Освобождава внимание, което може да бъде насочено към хората около него, към работа, към творчество или просто към спокойствието да съществува без постоянен поток от желания. Така самоограничението – онова, което дълго време сме възприемали като противоположност на свободата – постепенно се превръща в неин инструмент.
В свят, който всяка минута ни приканва, изкушава и принуждава да избираме и придобиваме още и още, най-радикалният бунтовен жест е да кажем: Не, благодаря – имам достатъчно.
