На границата между сън и реалност срещата на полюсите не е непременно конфликт. Да съчетаваш несъвместимото и да намираш диалог между полярностите, е една от най-висшите форми на творчески потенциал. Правим го и ние, целунати или не от трите музи на Хеликон – в онази точка между мъжкото и женското начало, през която се сътворява животът. И точно там – в зоната на несигурност, уязвимост и отсъствие на твърда идентичност – се ражда изкуството на Милена Павлович-Барили.
Сръбската магьосница на духовното безпокойство и архитект на сънищата оставя впечатляващ опус за краткия си, но интензивен живот, превръщайки се в най-яркото балканско наследство върху световната карта на сюрреализма. Милена е майстор на съприкосновението между контрастите: Средиземноморието и Италия, античната и ренесансовата култура, преплетени с балканския мистицизъм и славянските приказки, слушани в скута на баба ѝ в Пожаревац. Години по-късно, отвъд Океана, тя ще се превърне в един от най-търсените илюстратори за Vogue, Town & Country, Charm и Glamour.
Милена е дете на полярности по рождение. Майка ѝ, Даница Павлович, е родственица на кралската династия Караджорджевич, а баща ѝ, Бруно Барили – италиански композитор, поет и пътеписец от прочут род на музиканти от Парма. Какво е да израстваш между аристокрацията и бохемата? На пет години Милена чете вестници и учи италиански и френски; на седем пише поезия за смъртта, а на десет усвоява немски в Грац. И макар съвсем млада да е поставена от Пеги Гугенхайм до имена като Джорджия О’Кийф и Фрида Кало, при Милена изкуството не е бунт, нито вик срещу мъжката опресия. Границите между културна принадлежност (Италия и Сърбия), между реалност и съновидение (в платната ѝ), между академичност и свобода (в шлифоването) и постоянното преоткриване в артсалоните от Мадрид, Лондон, Париж и Щатите са пристан на вътрешен мир и удовлетвореност, прозиращи в творчеството ѝ.
Източник: Милена с портрета на нейния роднина крал Петър II, Ню Йорк (1942 г.), източник: Wikipedia
Дали отговорът на въпроса как се създава мир в неспокойствието на разликите не е отговорът на много други въпроси?
Любов. Закърмена с емоционалния заряд на своите интелектуално богати родители, каквито и граници да преминава Милена в зрелостта си, тя ще носи любовта им не като броня и щит, а като воал. Неизменният воал, който присъства в толкова много от платната ѝ. Воалът като модус вивенди, през който ни се иска да надникнем, воалът на границата между фантазия и реалност, воалът, който разкрива точно толкова, колкото трябва, и скрива още толкова, воалът, символ на ефирност и лекота и изплетен от здравата коприна на семейната любов.
И макар животът на Милена Павлович-Барили да е изпълнен с пътувания и търсения в културните афиши на Европа и Щатите, в него няма скандали, противоречия и любовно кресчендо. Движи се по спокойните води на любовта към рисуването и неспирното творене. Може би затова е непозната въпреки успехите за времето си: при нея ги няма скандалния сексуален ракурс както при Дали и Гала, любовните триъгълници на Макс Ернст или липсата на интегритет в личността на Фрида Кало с избора да прощава изневерите на Диего Ривера. В личен план Милена Павлович-Барили води уравновесен, интровертен и посветен на платната живот. Драматизмът оставя за работата си: там често тя твори на границата между реалност и съновидение. Там тя си позволява да драматизира фигурите, да допуска гротеска, да мисли за композицията като за сцена, да оставя загадъчни послания и мистични Венери, които винаги са толкова уязвими и крехки и винаги отразяват светлината в дуалността на живота.
Най-разпознаваемата ѝ картина е „Автопортрет с воал“. Като стил, композиция и дух тя е директен плод на годините в Париж: метафизичен фон, кристална конструкция, сънна сценичност и силно автопортретно присъствие. На вернисажа в Gallery de Quatre Chemins на Шан-з-Елизе местната бохема и интелектуалният елит са във възторг от новата звезда на авангардния небосклон. Реакцията е необичайно силна за „чуждестранна“ художничка. Андре Бретон казва, че по дух тя е най-близо до сюрреалистите; Жан Кокто е открито възхитен и подчертава нейната пълна независимост от течения; Пол Валери стои цял час пред платната ѝ и определя Девойка с ветрило като „чиста поезия“; Жан Касу отбелязва, че живописта ѝ е „напълно индивидуална“.
В пресата се пише за „сензация“ и дори за полемика около нея сред френските художници – къде да бъде „поставена“: към сюрреализма, към метафизиката, към „ренесансов модернизъм“. Творчеството ѝ стои на твърде много граници, за да бъде определено. Критиката в Италия пък пише за нейната живопис като „сънищна живопис“, изтъкана от „парчета сън“, с кадифеночерно и синьо, друг голям критик предупреждава, че да я „събудиш“ от този свят, би било голяма неправда, а Паоло Ричи подчертава „треперливата ѝ женственост и емоционална диаграма“, в които всяка линия е жест на подсъзнанието.
Източник: Милена Павлович-Барили, източник: velikanke.rs
През финалната глава на своя кратък земен път Милена Павлович-Барили ще премине още няколко граници – физични и метафизични, с привичното смирение и любов към работата си. Първоначалният сблъсък на Милена със САЩ е смесица от възторг и културен шок: след Париж и Рим тя попада в Ню Йорк, където изкуството и пазарът са почти неразделни, а усещането е, че „всичко е за продан“.
Галеристите се интересуват искрено от нейните картини, но истинската врата към препитанието се оказват модните и лайфстайл списанията – Vogue, Town & Country, Glamour, Harper’s Bazaar. Тя много бързо разбира, че изложбите ще ѝ дадат престиж и контакти, но не и стабилен доход, докато всяка страница в списание е конкретен хонорар, с ясен бриф и срок. Затова Милена започва да „превежда“ своята поетична, метафизична чувствителност на езика на рекламата: воалите, ангелите, ренесансовите профили се превръщат в корици за козметика, бельо и безалкохолна бира.
Тя не се чувства просто като наета ръка, а по-скоро като неконвенционален гост в свят, където творбата от самото начало се мисли като продукт. Тази двойственост бележи целия ѝ американски период и преминаването на една особена граница в работата ѝ сякаш за първи път носи истински смут в сърцето. Често ѝ е трудно да се сбогува с чистата живопис и фантазията. Бори се срещу комерсиалните влияния и натиск, доколкото може. В едно от писмата до майка си Милена се изповядва: „До известна степен те знаят кое е добро, но ако е по-добро и много по-добро от добро, вече не виждат разликата. Нямат набито око и нямат време да мислят“. Въпреки че Новият континент не може да ѝ даде наследството на Стария, за Милена Павлович-Барили живописта е екзистенциална необходимост.
Каквито и граници да преминава, любовта към живописването ще е по-голяма от всички предпоставки да бъде превзета от страха.
Източник: Милена Павлович-Барили, „Автопортрет със стрелец“, 1936 г., източник: arthistoryproject.com
Критиците отбелязват нейната „нежност и деликатност на изработката“, „свежест на цветовете“ и „живо въображение с усет за гротеска“: моделите ѝ са едновременно елегантни и леко сюрреални – ангели в дантели, жени с воали, сцени, които изглеждат като малки сънища, в които просто е вмъкнат продукт. Именно това прави работата ѝ толкова разпознаваема: тя не се отказва от своя символен и съновиден свят, а го вгражда във визуалната култура на масовата мода, до степен, че я смятат за една от художничките, допринесли за „визуалната привлекателност“ на американските модни списания през войната.
В Щатите Милена ще се омъжи без много фанфари – не съществуват документални справки и на последвалия инцидент с кон, след който тялото ѝ ще бъде заклещено в медицински метален корсет. Също като при Фрида Кало, болката маркира тази финална глава, но физическото безпокойство не може да възпре духовната необходимост за себеизраз и преминаване на тази граница. Милена не спира нито „чистата“ живопис, нито поръчките: след травмата тя прави костюмите за балета Sebastian, продължава да илюстрира за списания, а в самия край започва последната си картина – „Монахиня“ (Портрет на леля Ноеми/Мария Мадалена). Физическото ѝ състояние обаче е вече крехко; сърцето ѝ е отслабено, вероятно и от години пренапрежение и несигурност. Милена е получила поръчка да изработи костюмите за една много важна постановка в Theatre Guild. Това е същият Theatre Guild, който тогава е домакин на една от най-престижните нюйоркски трупи – продуцира модерни пиеси, нова музика, често е „лаборатория“ за Broadway. На 6 март 1945 г., след късна вечер навън, за да отпразнува новия договор с Theatre Guild, тя заспива и умира в съня си от сърдечен удар – травмата на гръбнака и общото ѝ здравословно изхабяване правят този удар фатален. Милена Павлович-Барили преминава една последна граница: тази между живота и смъртта. Воалът се вдига за последен път – без излишен драматизъм и неудържим бунт, а спокойно, насън, точно така, както през целия си живот е смесвала реалност и подсъзнание. С тиха и предана любов към творчеството и живота.
Източник: Милена Павлович-Барили, Hot Pink with Cool Grey, 1940 г.,
източник: arthistoryproject.com
