Краят на юни е. Въздухът в Барселона трепти не само от характерната за Средиземноморието лятна жега, но и от една особена, наситена творческа енергия. За няколко дни каталунската столица се превръща в пулсиращото сърце на световната архитектура, събирайки 10 000 професионалисти, изследователи и студенти от над 130 държави на 29-ия Световен конгрес на Международния съюз на архитектите (UIA).

И ние сме там и носим, освен личния си багаж, един по-специален куфар, побрал българския щанд, който трябва да изложим по време на конгреса. На гишето на летището преминаването на куфара през чекирането беше съвсем рутинно за служителите, но сърцето ми биеше силно. Защото вътре бяха усилията, които с колегите от дружество XYZ към Съюза на архитектите в България (САБ) бяхме полагали месеци наред.

Текстилен плат, въжета, техника и картонени табла бяха прибрани грижливо, за да материализираме от тях идеята си на стотици километри от дома. Единственият елемент, който ни очакваше на място, беше една купчина керамични тухли. А логистиката по тяхното осигуряване се оказа неочаквано изпитание. Осъзнах колко е парадоксално – дигиталните ни идеи и концепции днес прелитат през границите за милисекунди, но когато решиш да съградиш нещо физическо, изведнъж попадаш в древността. Чувствах се почти като архитект от далечното минало, пристигнал на нов бряг, където тепърва трябва да намери суровия градивен материал от местната земя, за да изгради своята идея.

Източник: Личен архив

Когато стъпихме в залата за международните павилиони, мащабът ни респектира. Около нас държави с по-големи бюджети издигаха високотехнологични дигитални инсталации, носещи конструкции за десетки хиляди евро и лъскави плексигласови модели. А ние – скромен млад екип от София – разгъваме нашия визуален отговор директно върху черните стени, предоставени от организаторите.

Когато Управителният съвет на Съюза на архитектите ни гласува доверие и ни даде пълна свобода за концепцията, с колегите от дружество XYZ си казахме, че фокусът няма да е, както обикновено, построените проекти от последните три години в страната. Искахме да подхванем една много по-обширна и невидима част от българската съвременна архитектура. Заглавието ни – System Error/System Opportunity („Системна грешка/Системна възможност“), с подзаглавие „изкуството на самоинициативата“ – насочва и към основния въпрос, който ни развълнува, а именно – какво се случва, когато се сблъскаме с границите на официалните регулации и тромавите институции.

Кураторският проект е базиран на задълбочена ретроспекция на последните 20 години у нас и се фокусира върху неформалните архитектурни практики и гражданския активизъм. Причината: в нашата страна повече от две десетилетия младите архитекти не просто проектират сгради за инвеститори, а са принудени да стават активисти, когато се сблъскат с тухлената стена на институционалното бездействие. Когато конвенционалната система блокира или даде грешка, когато държавата се оттегли от ролята си на диригент на градските процеси, а пазарът гони единствено максималния квадратен метър, гражданското общество запълва тези празнини. В нашето архивно изследване за павилиона проследихме тази еволюция на българския архитектурен активизъм като естествено съзряване, преминало през три различни състояния на духа.

Източник: Личен архив

Всичко започва като чист бунт извън системата – в пика на строителния бум и последвалата глобална криза от 2008 г., когато първите независими колективи като „Трансформатори“ излизат на улицата с временни, партизански намеси, за да спасяват застрашени пространства без никакви общински пари. С годините обаче тези независими акции неизбежно се удрят в институционалната стена. Амбициите растат, а с тях идва и тежкото изтощение от сблъсъка с тромавата бюрокрация. Постепенно все повече организации осъзнават, че ако убедят общината или държавата, че могат да работят успоредно за общите каузи, резултатът ще е много по-устойчив във времето. Така организации като „Градоскоп“ или „Колективът“, с техните фестивали и градски акции, в които включват експерти, местната власт и живущите в района, успяват всяка година да надграждат мащаба на своите акции дори до степен те да се припознаят от общината като част от стратегическото ѝ развитие. 

Въпреки успеха рано или късно идва и следващият етап – осъзнаването, че системната промяна изисква да влезеш вътре в самата структура. Активизмът узрява до степен да прекрачи прага на Общинския съвет и да започне да влияе на системата отвътре през разговори и стратегии, пример за което е „Визия за София“.

Разказвайки тази хроника на българската устойчивост на компактния ни щанд в Барселона, бях подготвен, че нашата локална реалност може да остане екзотична или неразбрана за чуждестранната публика. Оказа се точно обратното. През четирите дни, в които протече конгресът, при нас се спряха хора от всички краища на света, за да споделят своята болка и битки за преодоляване на институционалната пасивност. От Мали, през Румъния, до Филипините – намирахме съмишленици, всеки със своята, макар и понякога скромна, битка за по-добър свят. И сякаш точно в държавите, които можем да определим като периферни, активизмът намира много по-благоприятна почва.

Както сподели арх. Ина Вълканова с нас по време на проучването, истинската промяна в нашата професия едва ли ще дойде от държави с прекалено подреден и стабилен модел като Дания или Швейцария, където промяната  често е дори нежелана. Тя се ражда точно на места като България – в среда на високо институционално триене, където липсата на утвърдени работещи модели те принуждава да бъдеш гъвкав, смел и самоинициативен.

Източник: Личен архив

Уроците на една архитектурна столица

За да разберете защо това събитие бе толкова важно за нас, трябва да си дадете сметка за самия мащаб на форума. Световният конгрес на архитектите е едно от най-важните събития в областта на архитектурата и урбанизма в глобален мащаб, организирано от Международния съюз на архитектите (UIA). Създадена през 1948 г. в Лозана, Швейцария, организацията възниква с мисията да обедини специалисти от цял свят, независимо от политически и културни граници, за възстановяването на разрушения от Втората световна война свят и изграждането на по-добра жизнена среда в условията на мир. Не мога да скрия смесицата от изненада и възхищение, когато в един от разговорите по време на конгреса разбрах, че България е една от 27-те държави учредителки на UIA. 

През годините България дори е домакин на XI Световен конгрес, който се провежда във Варна през 1972 г. под темата „Архитектура и свободното време“, а в периода 1985 – 1987 г. начело на световната организация застава българският архитект Георги Стоилов. Този исторически контекст обяснява защо посланията и мащабът на конгреса резонират толкова силно и лично в професионалната ни общност.

А сега обратно в днешно време. За Барселона това не е първо домакинство на най-мащабния форум за архитектура. Точно преди 30 години, през 1996 г., се провежда XIX Конгрес с темата Present and Futures. Architecture in Cities („Настояще и бъдеще. Архитектурата в градовете“). Към онзи момент градът все още вибрира от еуфорията на една от най-успешните урбанистични трансформации в съвременната история – тази за Олимпийските игри през 1992 година. Преди това каталунската столица е град, който по-скоро обръща гръб на Средиземно море, притиснат от тежка индустрия, складове и железопътни линии. Подготовката за Олимпиадата обаче служи като мощен катализатор за грандиозно инфраструктурно обновление, останало в учебниците като „Моделът Барселона“. Градът пробива индустриалния си пояс, отваря се към брега, ревитализира хълма Монтжуик и изгражда нови публични пространства. Този феноменален успех е и основната причина Барселона да стане домакин на конгреса през 1996 г. Светът иска да види архитектурното и урбанистично чудо отблизо.

Днес Барселона влиза отново в историята, превръщайки се в първия град, който приема Световния конгрес на UIA за втори път – вече и с престижната титла Световна столица на архитектурата на ЮНЕСКО за 2026 година. Но въпросите, които събират световния елит сега, са коренно различни. Ако през 1996 г. фокусът пада върху вписването на новото строителство в съвременния град, днес темата „В развитие. Архитектури за една планета в преход“ (Becoming. Architectures for a Planet in Transition) измества погледа към далеч по-екзистенциални проблеми.

Източник: Личен архив

Извън стените на конгреса

Еуфорията в града не стихна и след края на конгреса, тъй като още на следващия ден голяма част от централните улици бяха затворени заради старта на Тур дьо Франс, който тази година започна именно от Барселона. И докато гостите на града се радваха на всичко това, когато заговаряхме хората по улиците или в малките кафенета, картината придобиваше съвсем други нюанси. Прочутият модел на трансформация от 90-те, който отвори Барселона към света, днес сякаш се обръща срещу самите ѝ жители.

В неформалните ни разговори с местните отново и отново изникваше едно и също оплакване: градът става все по-труден за живеене. Разказаха ни как историческият център бавно се обезлюдява откъм постоянни жители, защото все повече апартаменти се превръщат просто в стаи за гости за краткосрочен наем. Тази лавина от туристически нощувки изстрелва цените на имотите и наемите до небесата, което води до остра липса на достъпни жилища за обикновения човек. Проблемът е ескалирал до такава степен, че местната власт вече предприема безпрецедентни стъпки. Кметът на Барселона, Жауме Колбони, официално обяви драстичен план за пълна забрана на краткосрочните туристически наеми до ноември 2028 г. Целта е всички над 10 000 апартамента, които в момента имат туристически лицензи, да бъдат върнати на жилищния пазар за местните хора. Това е радикален, но според мнозина закъснял опит да се спаси правото на местните жители просто да останат в собствените си квартали.

Източник: Личен архив

Китай и новата световна парадигма

Конгресът в Барселона изигра своята важна роля, но разговорът за това как ще живеем в градовете си съвсем не приключва тук. Още докато събирахме щанда си и си тръгвахме от конгреса, вече знаехме накъде ще гледа архитектурният свят след три години. Щафетата се предава на Пекин, който ще бъде домакин на следващия Световен конгрес през 2029 г.

Този геополитически завой в професията изобщо не е случаен. Разгръщането на архитектурния дискурс отвъд границите на Европа и Америка е процес, който започна преди десетилетия, а сега за първи път в историята китайски архитект застана начело на най-престижната световна архитектурна организация. Избирането на проф. Джанг Ли (Zhang Li) за президент на UIA за мандата 2026 – 2029 г. е ясен сигнал за категоричното пренареждане на пластовете.

Тази нова ера на архитектурна дипломация се допълва съвсем органично от още едно ключово събитие. Китайският тандем Уанг Шу и Лу Уеню (Wang Shu/Lu Wenyu) от Amateur Architecture Studio, които завладяха публиката в Барселона с лекцията си за тихата съпротива срещу обезличаващото мегастроителство, ще бъдат куратори на предстоящото Венецианско архитектурно биенале през 2027 г. Тяхната дълбока философия за работа с духа на мястото, завръщането към традиционните занаяти и уважението към човешкия мащаб се очертава като водещ световен наратив.

Наблюдавайки тези процеси в края на конгреса, изводът за мен се налага от само себе си. Китайската сцена отдавна е израснала ролята си на просто екзотична строителна площадка за грандиозните експерименти на западните „звездни“ архитекти. Днес страната диктува ритъма със своя собствена, дълбоко осъзната визия, която свързва академичните зали в Цинхуа, каналите на Венеция и глобалните трибуни на UIA. Това, което се считаше за периферия през XX век, днес вече е център на вниманието.

За нас като млад български екип, прибиращ своя щанд в куфара обратно за София, това беше и най-голямото потвърждение: бъдещето на професията вече не принадлежи на утвърдените и до болка познати модели. То принадлежи на онези, които с малко ресурси, гъвкавост и самоинициатива намират начини да преодоляват системните грешки около себе си. 

Източник: Личен архив