Писмо от редактора

Във втория месец на годината ти предлагаме скок в едно поле, което може да е в миналото, в спомените, но може и да е остров на нормалността, проекция или копнеж. Нарекохме го „аналоговия рай“. Пътят към него обаче за едни е назад в младостта, детството, а за други – в опита да се открие нов, непознат за тях, затова вкусен и екзотичен начин за възприемане на реалността и възраждане на истинското, непосредствено общуване – със себе си и с другите. Това не е русоисткото назад към природата, не е отказ от технологии, не е носталгия, това е нещо повече.

В опитите да се наложат тенденции в стилово отношение – в модата, музиката, архитектурата, театъра, киното, комуникациите – провиждаме не само тренд, но и желание за връщане към човешкото лице на всяка интеракция, творчество и продукт. 

Свикнахме да обвиняваме технологиите и прогреса, масовата инвазия на социалните мрежи и бума в развитието на изкуствения интелект за това, че сме станали по-малко хора. Не без основание се превърнахме в лесна плячка за нездрави интереси от страна на политическа и консумеристка манипулация. Човек за човека вече не е вълк, а профил във Фейсбук и сметка в Револют. Оплакваме се, че изчезна истинското общуване, но я ми кажете кога за последно написахте истинско писмо, обадихте се на близък по телефона или поздравихте съседите?

Всеки ден се раждат нови и нови трендове – като например това да се споделят снимки от 2016-а. Причината се корени във формулата: алгоритми + носталгия + нужда от разказ за себе си. Всъщност писането на дневник е същото. Само че изисква повече усилие и постоянство, а публиката е вероятна, но не и задължителна. Дневникът ни обръща към себе си, а социалните мрежи – към Другия, към балона ни и към евентуални нови последователи. Приятелите се превърнаха в познати, а познатите – в последователи. Признавам, и на мен ми се е случвало да видя „последовател“, с когото супер сме си чатили, но не смея да го заговоря на живо. 

Казват, че модата се повтаря през 30 години, а историята горе-долу през 50, но какво кара днес с особена сила да искаме да възродим миналото, да се обръщаме към класиката, да търсим образци, да сме винтидж, „да трифтим“, да вплитаме шевици, да събираме предмети, да съживяваме отдавна забравени гласове? Възможните отговори са много, но ние ще се опитаме да открием част от тях чрез срещите ни с интересни личности, опит за анализ на това какво са традициите, през споделяне на новия ренесанс на ботаническите илюстрации, през анализ на феномена „Франкенщайн“, през предметността, но и през погледа в бъдещето и Космоса – ще си спомним времето, когато мечтаехме да сме космонавти, да напишем роман, да открием остров и да ни дават по телевизора. 

В този брой ви предлагаме да оставите за малко смартфоните си, да не сърфирате, чатите и скролвате. Ще се потопим заедно в аналоговия рай, в който нещата имат ясен мирис, допир и вкус, в който можем да копнеем, мечтаем, сънуваме, чакаме и прегръщаме по-добрата си и истинска човешка версия.