Разговор за плаката като картина, уличната сетивност и ината на всекидневните метафори
Събота. Краят на юли е. С екипа на „Стълбата“ обсъждаме новия сезон – темите, гостите, материалите, авторите. Стефан (The) Стефанов седи встрани и скицира.
Докато говорим, думите ни се превръщат в илюстрация. Той си записва символи. Превръща идеите ни в парчета визуален език – бъдещ дизайн, който по-късно ще видите на корицата на списанието. По това време вече знаем, че Стефан подготвя своя авторска изложба, която ще представи през октомври в София. 20 самостоятелни плаката.
Източник: Пулсът на вдъхновението – The Stefanov
Истории, които той събира, докато гледа хората по улиците: как се поздравяват, как се държат за ръце, как носят пазарските си чанти. Това са и лични спомени, събирани след разочарование от влюбване, или докато е щастлив с приятели. Начинът, по който превръща всекидневната информация в екзистенциална тема, е наистина впечатляващ, защото успява да ни заведе до места в собственото ни подсъзнание, недостъпни за самите нас до момента.
Той има сериозен опит в рекламата. Знае колко важна е визията, за да продадеш нещо. В някакъв момент обаче решава да се откаже от правенето на неща, които за него нямат стойност. Отказва да продава продукти, защото иска да разказва идеи.
Източник: 2026 LUNAR – Lights of Sofia
Вероятно познавате работата му от невероятната визия на фестивала LUNAR или от визуалната идентичност и концертите на „МОЛЕЦ“.
А читателите на „Стълбата“, разбира се, имат щастието да колекционират по една негова корица всеки месец – вече 21 пъти. Визии, в които Стефан успява да предаде смисъла на целия брой. Само с една илюстрация.
Първоначално Стефан отказва да ми покаже плакатите за изложбата. Аз му казвам, че това е важно и искам да разкажем за тях в „Стълбата“, да поканим хората да преживеят това събитие. Не се съгласява да ми ги покаже, но приема да говорим за тях.
И така, със Стефан сме в любимото му столично заведение. До нас е храм „Свети Седмочисленици“. Докато гледам този изключителен визуален артист (с когото, между другото, живеем на една и съща улица), си мисля за София отпреди години. Как е изглеждала, как покрай „Свети Седмочисленици“ е преминавала река, как е имало пазар, а храмът е бил известен като Черната джамия… Каква ли София сме имали и как днес сме загубили някаква част от нея? Как ли Стефан би я нарисувал? Някъде там започва и нашият разговор.
Знам, че майка му е работила в Народния театър и че той самият е свързан с това място от дете. Именно там се случва първата му среща с плакатното изкуство – през работата на големия Стефан Десподов.
“Тъй като майка ми е работила през голяма част от кариерата си там, аз израснах по тези коридори, спомня си Стефан. Винаги съм гледал по стените плакатите на Стефан Десподов (светла му памет). Той имаше невероятно разпознаваем илюстративен стил.”
Спомня си, как като момче спира пред стените в театъра и съзерцава. Впечатлява го как с няколко чисти линии някой може да събере цяла театрална постановка в едно-единствено изображение.
Това също ми е голямо вдъхновение, казва той.
Може би точно тогава Стефан осъзнава истинската сила на плаката. Гледа представленията по няколко пъти и вижда как една картина едновременно може да бъде тийзър, покана и философски завършек на цяла история.
Въпреки че основната ми професия е графичният дизайн, аз не се възприемам като класическия дизайнер, продължава той. На първо място се възприемам като артист, който избира да използва дизайна като платформа за своето изкуство.
Познава законите, алгоритмите и математиката на професията – завършил е точно това. Но рисува от дете. И винаги е търсил онзи медиум, през който чистотата на сигнала предава най-много.
Третирам дизайна не като афиш или бизнес инструмент, а като изкуство, категоричен е той. Моите плакати не са просто плакати. Те са картини. Колкото и да не считам, че съм класически художник, аз съм артист по душа. И това е нещото, което наистина продава идеята, че дизайнът може да бъде нещо много повече.
Докато го слушам, в съзнанието ми изплува вечният спор за стойността. Не заставаме ли всъщност на страната на автентичността и на това, че от изкуството научаваме толкова много, защото в крайна сметка плащаме за самата идея? Идеята, която може да бъде родена от хиляди опити, от дълбоко познание за цветовете, преведена през онези моменти, в които артистът е бил гладен, тъжен и е мислил за разпадащи се неща, или когато е бил щастлив и е виждал света по друг начин. Ако погледнем големите творци в историята, колко платна с „Водни лилии“ има Клод Моне и колко серии със „Слънчогледи“ има Ван Гог? Нищо във физическия свят не е чак толкова „едно-единствено“, просто изисква време да бъде повторено. Как тогава се образува стойността на един плакат?
Стефан не бяга от въпроса. За него разликата между уникалното платно и плакатното изкуство е напълно ясна.
Стойността да си купиш първия принт е в това, че това завинаги остава онази бройка, която е била на стената на изложбата, обяснява той. Независимо от тиража през годините, това е първият контакт на зрителя с идеята. С онова, в което съм вложил цялата си емоционална енергия.
Източник: 2026 МОМЕЦ – ТАМ КЪДЕТО
Тъкмо в този първи оригинал се крие колекционерската стойност.
Днес Стефан подготвя своите 20 плаката, за да ни срещне с нас самите. А в този разговор си говорим за автентичността. Осъзнава ли българската публика стойността на първия принт? Разбираме ли, че плащаме за идеята?
Преди пет години Стефан организира своята първа авторска изложба – с 13 плаката под сложното за произнасяне заглавие „Моят преувеличен минимализъм“ (Exaggerated Minimalism). Това е микс от различни стилове и илюстрация – в тях има експерименти, фотоплакати. Днес обаче мащабът е почти двойно по-голям.
Сега подготвям 20 чисто нови, непубликувани плаката, създадени специално за тази изложба. Отново на моя език, с моята метафора, с моето чувство за хумор, с моята провокация и подбуждане към мисловна дейност. Подбуждане за изживяване и за диалог с хората, които го гледат. Не просто да им кажа къде и на коя дата да отидат, а да намерят себе си, да намерят нещо, което дори аз не съм знаел, че съм вложил във всяко едно парче. Този път имам и основна тема: „Моите екзистенциални метафори“.
Красотата на подобен концептуален подход е във възможността да си представим различни сюжетни и тематични ситуации – универсални за всеки човек – през които всеки от нас да премине и да научи нещо ново за самия себе си.
Считам, че темата, въпреки че минава през моята призма и през моето зрение, засяга много съвкупни и общи теми, които всички ние преживяваме като хора. Говоря за любовта – естествено, че говоря за любовта. Говоря за най-малките неща, с които се сблъскваме в нашия бит, в нашето всекидневие.
Като това защо, по дяволите, пазарската чанта, като я оставиш, винаги пада не срещу стената, а на пода? И след това, като я завъртиш, пак пада на пода? И някакви такива ситуации… И точно това е нещо, което искам да визуализирам.
Защото, ако се замислим по-дълбоко, светът рядко се върти около грандиозните исторически драми. По-често той се крепи на малките, инатливи и напълно нелогични абсурди на нашето битие.
Ние сме ужасяващо еднакви в нашите малки житейски комедии. И когато един артист превърне точно тази непохватна, всекидневна истина във визуална метафора, той всъщност не просто закача плакат на стената. Той ни намигва от рамката, тупа ни по рамото и ни казва: Спокойно. Всички сме заедно в това.
Ако Стефан беше изкуствен интелект, задачата щеше да е лесна – промптваш го с няколко думи и той ти генерира дигитален колаж за две секунди. Само че той е пълната противоположност на алгоритъм. Представям си го като майстор на мозайки, който ходи бос из града, събира парчета от паднало стъкло, гладки камъчета и пръснати детайли, за да ги подреди в главата си точно преди залез.
Отговорът е доста по-дълбок, отколкото може би очакваш, казва ми той. За мен всичко се свежда до сетивността на човек и до това колко е способен да присъства в конкретния момент, в който се намира.
Източник: 2026 ПоетиТе и Революцията
Тази сетивност не се преподава в академиите. Тя се ражда на места, където няма излишък. Стефан не идва от материално изобилие, а от друг, много по-рядък тип богатство – умението да оценяваш липсата и да откриваш красота там, където за останалите има празнота. Защото трябва да си преживял оскъдицата, за да знаеш, че една обикновена филия хляб може да бъде най-вкусното нещо на света, стига да е сервирана с внимание.
Мисля, че този начин на мислене ме възпита да намирам вдъхновение на места, където за останалите то липсва, допълва Стефан. Някой би казал: „Боже, това е просто едно парче дърво“. Е, не е! Виж как мирише, виж как изглежда, виж колко мъх има по него, виж къде се намира и колко градуса е въздухът около него… Не помня кога за последно ми се е налагало търсенето на вдъхновение да бъде някаква механична работа. Единственото, което правя, е просто да слушам и да гледам.
И тъкмо тук изложбата престава да бъде просто артсъбитие и се превръща в подарък.
Питам го дали това, че вдигнахме нивото на визуалния си език, не означава, че най-после пораснахме като общество. Че вече имаме нужда не просто да консумираме, а да дойдем, да спрем и да преживеем нещо истинско.
Източник: 2026 Пулсът на вдъхновението – The Stefanov
Когато моята визия може в същото време да напълни зала 1 на НДК или „Арена София“… Фактът, че един такъв тип изкуство стига до 100, 200, 300 или 500 хиляди души, провокира интереса им и ги кара да си купят билет, е най-сладкото нещо за мен, признава той.
Защото дизайнът е езикът, на който градът разговаря със себе си.
Когато този визуален език стигне до толкова хора, това наистина означава, че нивото се повдига, продължава Стефан. Повдигат се очакванията за това какво може да бъде един плакат, какво хората биха искали да виждат на улицата и кое е онова нещо, което ще ги спре и ще ги провокира…
В края на краищата, дори да не си тръгнете от nOva art space с първия принт в метална рамка под ръка, със сигурност няма да си тръгнете празни. Стефан подарява на всеки зрител по едно малко огледало. Взимате си го със себе си, прибирате го в джоба и няколко дни по-късно, докато вървите покрай „Свети Седмочисленици“ или чакате трамвая, или се разхождате край варненската катедрала, изведнъж виждате как слънцето се пречупва в нечия пазарска чанта. Усмихвате се. И разбирате, че изкуството си е свършило работата – накарало ви е да видите и чуете по нов начин онова, което е било винаги около вас.
Авторската изложба „Моите екзистенциални метафори“ на Стефан (The) Стефанов се открива на 26 октомври 2026 г. в nOva art space (в непосредствена близост до Народен театър „Иван Вазов“).
А читателите на „Стълбата“ имат своята лична покана да се видим там!
Източник: 2024 ПоетиТе – PROMO
