Заглавието предполага, че читателят на романа добре познава историята на библейския патриарх. Затова едва ли е необходимо надълго и нашироко да обяснявам, че името Яков идва от староеврейски глагол със значение хващам за петата, измествам.
Излишно е да обяснявам кой е Исав – братът близнак, защо е изместен от майчината си утроба и как е продал за паница леща първородството си. Това е повече от известно. Известно е и защо библейският Яков бяга от Вирсавия към Ветил, как намира жертвеника, строен от дядо му (Бит. 12:8), как среща Бога при потока Явок, как се бори с Него и как, по пътя към Харан, вижда стълбата, по която се качват и слизат ангели (Бит. 28:11-13). Знае се, че стълбата е сън и че на камъка, върху който заспива, Яков възлива елей и дава обет. След това продължава по пътя си и при кладенеца в Харан среща бъдещия си тъст – Лаван. Напоява камилите му. Влюбва се в дъщеря му Рахил, но за да я получи, първо трябва да се ожени за по-голямата ѝ сестра, Лия, и да пасе седем години добитъка на баща ѝ.
Няма да преразказвам книга „Битие“, но ще отбележа, че една четвърт от обема ѝ е историята на Яков. Тази библейска алюзивност е първият, най-важен, фон в романа на Людмила Улицка. Но има и втори. Също епически. Колкото пищно ярък, толкова и дискретно неосезаем.
На Лев Николаевич Толстой. Читателят би могъл да не го забележи и по тази причина авторът (на стр. 50) ни го посочва с пръст: Толстой казва… Впрочем за Толстой: днес целият вестник е посветен на столетието от раждането на Пирогов. За Толстой има само две статии. Утре ще е само една. Вдругиден – само бележка в хрониката. Защото тогава ще се говори за юбилея на началника на киевската гара.
Всъщност мястото на Лев Николаевич в този роман би трябвало да бъде обект на отделно, самостоятелно изследване. Най-малкото защото е особено любопитно доколко едно празно място може да бъде мислено като екран, върху който ще бъдат проектирани образи и фабули, сюжети и колизии.
По-наблюдателният прочит вероятно би открил и трети фон – на Пастернак и „Доктор Живаго“. А защо не четвърти, че и дори пети? А може би отблясъците от Чеховата проза, от Бунин и от Сребърния век са не фон, а само игра на светлини и на сенки. Защото съдбата на всеки герой (а „Стълбата на Яков“ е роман, по-многолюден и от „Човешка комедия“) е фон, на който се откроява Цялото Минало, „Цялото“ Настояще и Цялото Бъдеще.
От което би трябвало да следва, че епистоларното време на повествованието е профетическо време. Сякаш героите живеят в едно вечно сега. И историята на авторовото алтер его Нора и на нейния син Юрик е история на всички. Като обратното също е вярно. Защото историите (както случилите се, така и неслучилите се) на дядо ѝ Яков и на баба ѝ Мария продължават да предопределят живота на Нора. Борхес би описал тези истории като мъчителни лабиринти, крайно малки и безкрайни, възхитително скъпернически, по-населени и от Историята.
Людмила Улицка ни дава шанс да се губим и да се намираме в тях. А тези перипетии са ни необходими, за да усетим как Яков Осецки излиза от родовата сага и как ни връща назад, към изворите на едно свещено праначало. В неговия спомен предреволюционна Русия и Ур Халдейски са като двете половинки на недокосната ябълка, Адам все още не се е пресегнал към нея и раят е почти истински. Греха все още го няма и анархистът Мордка (Дмитрий) Богров все още не е стрелял в киевския градски театър. „Приказката за цар Салтан“ ще завърши без инциденти и ние все още сме невинни…
Но не затова „Стълбата на Яков“ вече е и наша история. Не и защото със сина на Нора сме били пионерчета и сме давали комсомолска клетва почти едновременно, не и защото подобни на описаните в книгата истории се случват не само в СССР, но и у нас. Историята е колкото притча, толкова и реална. По друг повод и в друго време един български поет би казал, че ни дебне зад ъгъла като озъбено свирепо куче. Познавам хора, с чиято плът подобни кучета са се хранили.
Нещо повече, моите дядовци са двама от тях. Но дори и това не е причината, поради която казвам, че историята на Яков Осецки е наша, родна… Казвам го заради изобразителната сила на романа, заради таланта на Людмила Улицка, чрез който ни се показва как стълбата, по която слизат и се качват ангели, може да бъде видяна и от прозореца на нашата спалня. Но и заради начина, по който травматичният спомен може да се превърне в терапевтичен; а и защото тази реципрочност на родно и вселенско е особено важен фокус. Изгубим ли го, ще изгубим нещо от библейските си сетива. Тогава много книги (като „Паралипоменон“) ще станат неясни и (донякъде) безсмислени. Всъщност не само книги, а цели Царства ще се окажат безсмислени…
Изводът не е моя приумица. До него стига главната героиня – Нора, която на 241 страница – по повод на Гелфанд, го заявява.
Не отричам, че именно тази наративна особеност прави „Стълбата на Яков“ особено трудна книга. Колкото лична и съкровена, толкова и кабалистично постмодерна. Вярно че математическите алегории невинаги се забелязват с „просто“ око и че трябват особени сетива за тях. От добре известния факт, че в Едем текат четири реки, трябва да се почувства, че водена от вековна херменевтична традиция, Людмила Улицка търси четири типа значения.
Последният от тях, онзи, който мистиците уподобяват на бурната река Гихон, обикаляща цялата земя Куш (Бит.2:13), би могъл да е образ на бурно течащите времена и значения. Всяко значение тече само и единствено в своето време и, както човек не може да влезе два пъти в една и съща река, така не би могъл да улови две значения на едно и също нещо. И точно заради това никой никога не бива да забравя, че броят на възможните значения, които един текст носи (неслучайно сюжетното ядро е епистоларно), е по-безкраен от броя на капките в реката.