Мисията на бившите актьори Анимари и Златко е да помагат на деца от бедни семейства да получат възможно най-добрата грижа и обучение. Училище „Димитър Екимов“ е единственото в България, което спасява деца от крайно бедни семейства, като им осигурява качествено образование, възпитание и грижа напълно безплатно.
Какви усилия и какви изпитания стоят зад тази благородна кауза и какво е да създадеш нещо за другите и да го браниш на живот и смърт – за това си говорим с прекрасните Анимари и Златко. Истинските будители днес.
Кадър от филма “Училище за надежда“ – Режисьор Яна Алексиева
Как се роди идеята за това училище, какво ви накара да започнете преди десет години?
Анимари:
Преди приблизително 16 години аз имах частен театър, с който много пътувахме из България. Често попадахме в градове, в които има домове за деца, лишени от родителски грижи, навремето имаше такива домове. Ние им гостувахме, за да играем детски представления и да ги зарадваме. Това ни срещна с много различни деца, различни проблеми, различни очи и някак много дълбоко техният интерес, тяхното вълнение навлезе в нас. Започнахме все по-често да гостуваме, да се сприятеляваме с тях, да си говорим, дори ги заобичахме. Може би оттам постепенно се роди идеята да станем полезни, да направим нещо за тези деца, да им помогнем.
Златко:
Преди да стигнем до училището, ние имахме поне шест проекта, свързани само с домовете за деца, и това още повече затвърди желанието и смисъла да се захванем с подобна идея като училище, защото решихме, че това ще бъде един устойчив, дълготраен и много по-сериозен опит за подкрепа на такъв тип деца.
Вие сте артисти, това помага ли ви в работата? Отказахте ли се от живота си на артисти? И ако да, защо? Как станахте учители?
Анимари:
Постепенно се случи точно това. Театърът остана на втори план, въпреки че първите години продължавахме да съчетаваме и двете неща, постепенно театърът отиваше все по-назад, специално в главите ни. Накрая стигнахме до момент, в който казахме на трупата: „Дотук. Затваряме театъра, раздаваме костюми и декори, където има нужда, и ние със Златко се отдаваме на проекти, свързани с децата“. Разбира се, това, че сме актьори, много ни помогна, защото проектите започваха винаги от изкуството, но всеки един нов проект добавяше по още нещо. Правили сме проекти за трафик на момичета, трафик на деца, интегриране на деца. Към нас се включваха и други специалисти, в други сфери и области, с които създавахме големи екипи и работехме заедно. Докато стигнем една сутрин до идеята да създадем училище.
Кой е Димитър Екимов? И защо в село Русаля?
Анимари:
Димитър Екимов е моят дядо. Той е габровски българин, който навремето е имал фабрика, в която са работили много хора, на които той е помагал, помагал е на семейства им, на децата им. И може би това е един поклон, един респект към него, който е направил много за България, за българите и специално за този регион. Той обаче си отиде след изселване в Белене и сериозно разболяване и не дочака „Благодаря“ от България за това, което е направил. Това е един поклон към него и една стъпка към това да продължа делото му.
Златко:
А пък Русаля е специално избрано, защото е в центъра на България, в един прекрасен регион, свързан с култура, традиции и обичаи за българската история. Освен това намерихме едно място, което според нас носи невероятна аура и което харесахме да доведем децата, които ще учат при нас. Нашата стратегия още от самото начало беше децата, които идват при нас, да бъдат от цяла България.
Как успявате да научите децата да бъдат отбор, да бъдат приятели?
Анимари:
Много обстоятелства помагат за това децата да бъдат екип. Това, че живеят в една къща, хранят се заедно, споделят болките и радостите си, заедно са на всеки рожден ден. Но това е само една част от нещата. Другата е, че работим с хора, учители и ментори, които много умело влизат в душите на децата и ги научават да бъдат приятели, да бъдат добри и разумни хора. Мотивират ги да учат колкото се може повече и да бъдат приятели.
Кои са най-големите ви трудности, освен финансовите, разбира се? Кои са хората, които ви помагат?
Златко:
Едно е да имаш идея и мечта, да тръгнеш по пътя, да се учиш от различни експерти как да организираш нещата, за да построиш мечтата си, друго е, когато всичко започне. Тогава разбираш колко много неща не знаеш и пред колко препятствия си изправен. Това, че сме заедно, и това, че дълго време сме работили с деца от домове, ни научи на много неща, които открихме още първите дни, след като създадохме училището. Трудностите са много и те продължават, но хората, с които започнахме, учители, ментори, ни бяха от невероятна помощ.
Анимари:
Искам да ви кажа, че през 2014-а, когато отворихме училището, при нас работеха седем ментори, родени през 1991 година. Тоест, когато започнаха работа при нас, са били на по 25 години. За нас със Златко те бяха деца. Но те ни отвориха много врати, дадоха ни много креативни идеи, помагаха ни и бяха на 150% отдадени на работата и ние сме им благодарни от душа и сърце за това. След време те тръгнаха по своя път и слава богу, повечето от тях са много успешни в работата и семействата си, но тези деца бяха най-голямата ни опора през първите няколко години. Има и още една дама, която не мога да не спомена – Марияна Бакалова, нашият директор в момента, която е тамадата на училището. Ако нея я няма, много трудно бихме вървели напред.
Кадър от филма “Училище за надежда“ – Режисьор Яна Алексиева
С какво се гордеете най-много?
Анимари:
Най-много се гордея с това, че създадохме училището. Защото след време, когато започнах работа в училището, аз разбрах, че това е била моя мечта много дълги години, но неосъзната. Нещо, което е стояло в душата ми и сърцето ми, но не е излизало. И в момента, в който се събудих и си казах, че това е решението, аз направих най-правилната стъпка в живота си.
Златко:
Аз се гордея с това, че намерих смисъла на живота си. Гордеем се с 13 деца, които вече излязоха от нашето училище и са в различни училища на България, вървят по пътя си, но са плод на нашето възпитание и образование.
Анимари:
Това са първите деца, които дойдоха през 2014-а, и искам да поздравя всички тях и на всички да пожелая добър път в живота. Те продължават да се връщат при нас всеки петък, събота и неделя, защото както казват те, те се връщат вкъщи.
Как ви намери Яна Алексиева? С какво се промени животът в училището, в селото, вашият живот с този филм?
Анимари:
От 1 ноември филмът тръгва по кината и няма да разказвам колко сме щастливи, можете да предположите, защото това нашата работа да достигне до много хора, за нас е чест и гордост. С Яна се познаваме много отдавна, нейната майка е моята най-добра приятелка от ученическите години. С времето Яна завърши кинорежисура в Англия, върна се в България и изненадващо дойде до Русаля, знаейки за нашите мечти, знаейки за училището, и дойде да види какво се е случило. Идвайки тук, тя остана възхитена от всичко, което се е случило, и предполагам, че си е казала: „За това нещо трябва да се направи филм“. И наистина, този филм се случи. Цялото заснемане, което продължи около 3 години, направи от децата едни малки актьори, които толкова се радваха, когато Яна, Симеон и целият екип идваха да снимат, беше сякаш попадат в друга вселена. Всичко беше много весело, игриво, щастливо и винаги с радост посрещаха екипа.
Къде намирате надежда? Как поддържате собствения си дух силен?
Анимари:
Духът е нещо много важно. Годините, в които търсехме спонсори, оцелявахме, търсехме средства, ни показаха, че хората отварят душите и сърцата си, и това ни дава надежда, че нещата вървят към добро. Хората стават много по-емпатични, вслушват се в проблемите и болките, опитват да помагат. И това го виждаме във всичко, не само в нашето училище. Виждаме как светът откликва на проблемите и болките на децата, семействата… Светът става по-добър. И мисля, че това е тенденция, която ще се разширява.
След всичко, което сте постигнали и преживели, за какво мечтаете?
Златко:
И двамата мечтаем Господ да ни даде живот и здраве, за да можем да работим колкото се може повече за училището и да го оставим във вида, в който сме мечтали да бъде, и да видим много от децата ни как правят големи стъпки в живота.
Гледайте от 1 ноември в кината филма „Училище за надежда“ – филм с кауза за едно необикновено училище, в което детските мечти се сбъдват.
Повече за училището и за филма, както и сметка, чрез която можете да дарите средства, можете да откриете на сайта: https://rusalya.org/
Кадър от филма “Училище за надежда“ – Режисьор Яна Алексиева
