Интервю с Юрий Вълковски – директор на фондация „Народни читалища“
Фондация „Народни читалища“ е създадена през октомври 2023 г., за да подкрепя възраждането на българските читалища. Неин създател е Юрий Вълковски, който има 25-годишен опит в културния сектор – както в България, така и на европейско ниво, като експерт в програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия, директор на Българската фестивална асоциация, директор на фондация „Промяната“, директор на Фондацията за градски проекти и изследвания, преподавател по културни политики в СУ „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет. В периода декември 2021 – август 2022 г. е заместник-министър на културата с ресор библиотеки и читалища, както и международна дейност.
Защо читалищата са такова предизвикателство пред експерт с безспорна компетенция и опит? Възможна ли е промяна и има ли как те да бъдат възродени и „върнати към живот“? Могат ли да са фактор в българската култура и просвета и какви са днешните функции и бъдещи перспективи пред най-старите и устойчиви средища на общностното живеене? Тези въпроси отдавна търсят отговор и „Стълбата“ най-после откри точния човек, който може да им отговори.
Имам привилегията и удоволствието да си поговорим като колеги, защото и двамата сме възпитаници на специалността „Културология“ и сме имали пресечни точки в досегашната си кариера, затова започвам този разговор без притеснение и директно с въпрос около статистиките. Цифрите са ни нужни, за да можем да очертаем реалната картина на българските читалища и да дискутираме каква е моментната снимка на тяхното състояние и как може да бъде подобрена. Дали читалищата са и могат ли да бъдат златна мина за развитие на общността си, се опитваме да разберем, започвайки с въпрос – колко са реално българските читалища?
Да започнем първо със София, където по данни на НСИ (които са релевантните данни) са над 140 читалища, а в страната са над 3319, което означава, че читалище има във всеки квартал, всяко село, буквално навсякъде, дори там, където няма поща, болница, училище.
Бюджетът за читалищата за тази година е 130 милиона, а за следващата година (когато бъде приет) ще бъде около 150 милиона, като имаш предвид, че целият бюджет на Министерството на културата тази година ще бъде около 467 милиона. Опитвам се да кажа, че митът за бедните читалища има нужда от преосмисляне. Същевременно обаче, когато започнеш да влизаш в данните, се виждат други неща и ще дам друг пример. Понеже започнахме да събираме и обработваме данни поради разбирането, че ако не знаем данните, не можем да мислим нито за политики, нито за каквото и да е, започнахме да обработваме по области, защото има данни, които не се събират, не се обработват и не се анализират. Всъщност те се събират в един регистър, но никой не ги ползва по никакъв начин.
Юрий Вълковски – снимка Радио София
Този регистър е към Министерството на културата (МК)?
Той:
Да, но МК не го ползва по никакъв начин. Ето един по-особен пример – в една конкретна област в Северозападна България има 105 читалища, 10 от тях са в градове, 95 са в села. Общият бюджет за тези 105 читалища миналата година е около 5 милиона лева. Те се разпределят по следния начин – 2,5 милиона отиват за 10-те градски, 2,5 отиват за 95 селски. И по-интересното е, че от тези 2,5, които отиват за градските, 1 милион отива за централното читалище в областния център, другият 1 милион и половина отива за другите 9 читалища. Това означава, че читалището в този областен център има около милион за миналата година, а тази година – около милион и двеста. Това е само държавната субсидия, без да коментираме приходи от школи, наеми и така нататък.
Повечето селски читалища взимат субсидия между 20 и 40 хиляди лева годишно. От това следват няколко прости извода – единият е, че когато кажем читалища, ние разбираме читалището с 40 хиляди бюджет и читалището с милион и двеста хиляди бюджет, но те не са едно и също. Те са различен вид културна организация, имат различни социални, културни и просветни функции, имат различен капацитет. И това всъщност никой не го знае, а отчасти и не искат да го знаят.
Защо не искат да го знаят?
Той:
Защото настоящата система е удобна за всички по някакъв начин.
Читалище Светлина гр. Шипка – фотография – Божидар Чоторов
Но тя не е ефективна…
Той:
Да, не е ефективна. Но е удобна за общините, за МК, а дори и за част от самите читалища. В големите областни градове читалищата взимат сериозни суми. В друг областен град в Югозападна България централното градско читалище взима 750 хиляди лева държавна субсидия. Това означава, че имаме едни феодали и едни крепостни, а крепостните никога нямат достатъчно сила, способност и капацитет, за да се бунтуват, и на феодалите това им е удобно. Министерствата, общините, институциите работят с феодалите, феодалите контролират крепостните и това е ситуация, която виждаме навсякъде. Другото, за което много хора не си дават сметка, е, че читалищата са граждански организации. Това означава, че има Общо събрание на гражданите – в квартала, в селото – и те назначават изпълнителен директор, който се нарича секретар на читалището. Тоест това е едно чисто сдружение на граждани, като всяко едно друго сдружение по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Само дето има по-утежнени изисквания, тоест, ако едно сдружение с обществена цел трябва да има най-малко седмина членове, едно градско читалище трябва да има най-малко 150 членове, едно селско читалище трябва да има най-малко 50 членове. Но веднъж, когато го създадеш, то функционира по абсолютно същия начин като едно сдружение. То е и много по-гъвкаво от общинските и държавните институции. Най-простият пример – то не си занулява бюджета в края на годината, а си го прехвърля за следващата.
А как си защитават бюджета пред държавата? Ако ти си вземал 100 хиляди тази година, по какъв начин ти се гарантира, че другата година пак ще вземеш 100 хиляди? Има ли някаква отчетност?
Той:
На теория е по един начин, а на практика означава, че вземаш същите пари като миналата година и дори с 15% увеличение тази година.
Читалище Светлина гр. Шипка – фотография – Божидар Чоторов
И това увеличение не зависи от твоята дейност? От качеството на работата ти?
Той:
Не.
Просто държавата казва, че ще увеличи бюджета ти?
Той:
Държавата решава, че ще качи бюджета на всички читалища, защото това е свързано с промените на минималната работна заплата. Бюджетът се индексира на принципа на така наречените субсидирани бройки. Но това не означава непременно, че това са брой наети хора. Парите идват за „субсидирани бройки“, но читалищата могат да ги разпределят както преценят – за заплата, издръжка, за дейност и т.н. Давам пример – повечето селски читалища имат една бройка или две, една бройка за тази година е 19 555 лв., което на практика е сумата, която покрива една минимална работна заплата, ако нямаш клас прослужено време, ако имаш – не може да ти я покрие. Едно селско читалище, което има една бройка, обикновено взима някого на половин щат, той взима половината пари, а другите отиват за някаква дейност. Има селски читалища с 5 бройки, назначават двама души, а останалите средства са за издръжка и дейност.
Как декларираш 60 бройки?
Той:
Не ги декларираш. Ти си ги получаваш всяка година и те си вървят. Миналата година стандартът за субсидирана бройка беше около 17 хиляди и нещо, тази година са 19 хиляди и те си се увеличават, защото са сметнати спрямо увеличението на минималната работна заплата. Има отчитане пред общината, което в много от случаите е проформа и има едни информационни карти към МК, които никой не чете. Бюджетът всъщност не минава през Министерството на културата. В момента има общо 7793 субсидирани бройки за цялата страна, сметнати по 19 555 лева, това ти прави общата сума от 152 милиона. Бройките се определят от МК, те никога не намаляват, само се увеличават, но парите се отпускат от Министерството на финансите на общините. Всичко това е технология, която по принцип е замислена по един много демократичен начин, защото когато отидат в общината, парите се разпределят от самите читалища помежду им. Законът казва, че всяка година февруари, март, когато трябва да е приет бюджетът, се събират всички читалища с един представител на общината и заедно разпределят субсидираните бройки. Хипотетично биха могли да разпределят справедливо бройките, но това не се случва, всеки си разпределя толкова бройки, колкото е имал. По принцип комисията трябва да има критерии, да оценява дейността, но на повечето места това на практика не се случва, защото няма натиск да се случи.
Това са суперинтересни неща, но не са съществените. Когато тръгнах из страната и обиколих 18 области, от Видин до Силистра и от Бургас до Благоевград, тръгнах с желанието да чуя читалищата. На всяка среща, която организирахме, имаше между 30 и 50 представители на читалища. И на тези тричасови дискусии винаги задавах въпросите: „Според вас хората имат ли доверие в читалищата?“, „С какво читалищата днес са по-различни от читалищата през 1856 г.?“ и така нататък. Оказа се, че ако говориш с хората по тези въпроси, а не задълбаваш в технологията, комисията, субсидията и прочее, те имат какво да кажат. Другото, което се забеляза, е, че живите, жизнени и активни читалища са повече, отколкото очаквах, защото аз тръгнах с някакъв скептицизъм, с опасения, че ще срещам вълна от неразбиране. Истината е, че по всяка една от тези теми те говореха по естествен начин. Когато говорихме с какво се различават читалищата днес от преди, получих отговор: „Ами тогава са били иновация, днес опазват традицията“. Но обикновено след това ставаше друг човек от читалищата и казваше: „Не, не е така. Читалищата и сега са иноватори. Ето пример – кой вкара първите компютри по селата? Читалищата са не само традицията, те са и иновациите“.
Това, че имат повече от 100-годишна история, помага да виждаш нещата в перспектива. Самата дефиниция за успешно читалище е това, което работи за своята общност. А неуспешното е онова, което е капсулирано. Това са най-тъжните примери и за съжаление, в София има такива примери.
Читалище Светлина гр. Шипка – фотография – Божидар Чоторов
Какво имаш предвид под капсулирани?
Той:
Давам един пример – малкия ми син го поканиха на детски рожден ден в едно читалище. Защо отиваме там – защото долу има гейминг клуб, голямо пространство, тип баровете от 90-те години. Очевидно читалището дава под наем това огромно пространство, в тази сграда, която е строена от гражданите с доброволен труд. Предполагам, че наемът е доста добър, но всичко друго изглеждаше затворено. И аз, понеже се ядосах от начина, по който изглежда и самото фоайе, и всичко, отворих да видя каква им е субсидията и видях, че получават около 100 хиляди лева, без да се броят наемите и без някой да иска от тях да правят каквото и да било.
И какво значи капсулирано? Означава, че някой си го е хванал това нещо като семеен бизнес, защото когато няма гражданска активност и институционален контрол отгоре, ти поставяш за ръководител когото си искаш. Защото „сме независими, ние решаваме какво си правим, подаваме си отчети каквито искаме, получаваме си 100 хиляди, имаме пари от наеми и си ги разпределяме помежду си“.
Има и много други примери за обратното. Не знам дали знаеш за читалище „Алеко Константинов“, където в един момент общността се събра и каза, че читалището трябва да се събуди. Направиха общо събрание, постепенно вкараха хора, смениха настоятелството и се оказа, че читалището има 60 хиляди лева дълг към НОИ и НАП, защото не са плащали осигуровки в продължение на години. Те трябваше да изчистят дълговете.
Аз си спомням, че те развиваха дейност, за да платят дълговете.
Той:
Да, точно така. Направиха кампания и след това си оправиха двора, в момента правят литературни четения, лекции, купища други интересни и нестандартни дейности. И така общността отиде и си взе читалището. Това, което се опитвам да кажа, е, че ситуацията е сложна.
Добре, а защо направихте Фондацията? И какво е отношението между Фондацията и Съюза на българските читалища?
Той:
Нямаме нищо общо със Съюза, те са национално представителна организация, вписана в Закона и функционираща като представителна организация на читалищата. Фондация „Народни читалища“ подкрепя потенциала на читалищата в България, така че всеки – независимо от възраст, пол, образование или имуществено състояние – да има къде да твори, да се информира и да се учи, а всяка селска и квартална общност да има своя дом.
За мен това са читалищата.
Имах един много интересен разговор с един мой английски ментор, който каза, че за него читалищата са най-важният елемент от гражданското общество в България, разбирайки не организираните НПО-та, а като пространства, където хората се събират да правят неща заедно и в процеса на правенето разбират, че тези неща са по-важни от нещата, които ги разделят.
Това означава ли, че ако една квартална момчешка банда иска да свири, може да използва читалището, без да плаща наем? Кой решава на кого ще се вземе наем и на кого – не?
Той:
Моят отговор е: не само че означава, а това е есенцията, същността на читалището. Да бъде дом на кварталната банда. Както беше, когато аз бях дете.
Сега май обаче не се случва точно така…
Той:
Сега се случват и двете.
Кой го решава това? Трябва да докажеш, че си член на общността, че живееш в този квартал, за да можеш да ползваш? Може ли банда от „Люлин“ да отиде да репетира в „Младост“ без наем?
Той:
По принцип може, защото Законът е доста отворен и уставите на повечето читалища не казват, че трябва да си точно от квартала. Но зависи. Говорих с читалището в едно пазарджишко село и ми разказаха за това как са успели да отворят читалището за младите хора и те да го разпознаят като свой дом. Защото в това село или се събираш да пушиш и да чупиш бутилки на автобусната спирка и зимата мръзнеш, или се качваш на колата пиян и отиваш до Пазарджик на дискотека, което създава много проблеми. И читалището е отворено за тях. И аз попитах: „Нали те стоят до късно, могат да счупят нещо, не се ли притеснявате?“, и казаха, че се притесняват, и първите вечери са ходели с тях. Но впоследствие младежите са започнали да го разпознават като свое пространство, започнали да си правят списъци кой е там, кой за какво се грижи и така нататък.
Едно време взимахме мазета и стаички в междуетажното пространство, за да си правим свои стаи, да лепим плакати и да си слушаме музиката.
Той:
Ами да, младите имат нужда от място, където да се събират. Тук по градовете се събират по моловете, но читалището е това, дом за общността, за младите и за старите. Една дама от една фондация ми разказа как те подкрепили някакъв проект за възрастни хора, при едно село до Рилския манастир. Като пенсионерски клуб в читалището – и отиват с някакви холандци да го посетят и хората им изнесли шоу, пели стари градски песни, народни, почерпили ги. И в един момент холандците попитали как ползват пространството през деня, и изведнъж всички много се притеснили и никой не смее да каже нищо. И казали: „Вижте сега, вие сте ни дали пари за пенсионерски клуб, обаче всъщност сутрин тук идват децата да учат, а вечер идват младежите и си правят дискотеки. Знаем, че не е правилно, но идват“. И те им казали, че това е място, което трябва да се ползва от всички. Това са читалищата. Например сега в „Подуяне“ започнаха да организират дискусии за състоянията на училищата, за обществен ред и сигурност. Колко от читалищата се разпознават по този начин? Ами повече са, отколкото си мислим, но са по-малко, отколкото би трябвало да бъдат. Този път трябва да се извърви, тези примери трябва да се показват, историите трябва да се разказват, защото има надежда. Има един процес на възраждане, който ние не виждаме, но трябва да бъде подкрепен, за да привлече повече хора.
Ние искаме да правим точно това – рубрики, в които да огласяваме добрите примери. И ако има добри практики в читалищната дейност, с удоволствие бихме разказали за тях. Защото добрият пример е заразителен.
Той:
Има достатъчно примери и има смисъл. Защото според мен има отлив от читалищата. Когато ние бяхме деца, читалищата бяха единственото място, където бяха школите за китара, пиано, цигулка и други. А сега има толкова много възможности, че читалищата не са вече този културен център. Младите хора нямат мотивация да влизат в читалището, ако те самите не положат усилия да стане техен дом. Тази връзка е скъсана по начина, по който ние сме били свързани. Голяма е темата за типовете читалища и техните социални и културни роли. Ако трябва да я разделя, бих я разделил на три. Първото са селските читалища, където освен тях няма нито детска градина, нито училище, нито социална служба, нито здравна служба, нито поликлиника, те са единственото нещо. И понеже хората им вярват, те имат много сериозен символен капитал и се обръщат към тях за всичко, за връзки с институциите, за съвети, за здравни услуги, за погребения дори.
Малко като през Възраждането – няма никакви служби, има само читалища, които най-често са създадени от учители. Читалищата в Попово, в Симитли са друг пример. В Попово, което е сравнително голям град, читалището е единственият театър, единственото кино, библиотека, художествена галерия. Тоест всички културни институции са там, но нещо повече – това е мястото, където, ако искаш да пътуваш като театрална организация, група и така нататък, читалището е твоят домакин. И не само защото има сцена, а защото то е мястото, което ще докара и хората. Това е мястото с публиката, вярна публика, която знае, че ако им докарат филм или музикална група, или театрална група, те ще са качествени. И не е само това читалище, има много, които са гръбнакът на децентрализацията на културата.
Между другото, Министерството на културата, когато мисли за читалища, вижда само тази част, само тази тяхна роля, на свободни сцени, които да приемат гостуващите професионални състави и творци. Защото повечето хора, които работят в МК, виждат културата по този начин. Те не виждат селското читалище, което изпълнява тази комплексна роля, не виждат и третата версия, на читалищата, които организират школите. Читалището в „Подуяне“, което споменах, прави курсове по китара. Курсове по китара има и в Rock School. Само дето тези в читалището са много по-евтини, а не са по-ниско качество. Преподавателите са горе-долу на едно ниво. В Rock School може би е по-интерактивно, не знам, аз ги харесвам и ценя. Въпросът е, че едното е близо до теб, квартално е и е по-евтино, достъпно и за всеки. Тази функция като школи по музика, театрални, литературни е специфична и е за кварталните градски читалища.
Ето това са три различни социални и културни роли, които читалищата изпълняват.
Аз виждам в тях бъдеще и възможност за развитие. И вярвам.
