Александър Иванов е от онези рядко срещани личности, които съчетават мъдростта на учител, визията на предприемач и сърцето на артист. Професионалният му път започва в класната стая, воден от желанието си да среща будни погледи и да създава стойност. Той продължава да прави това и днес, излизайки от рамката на класната стая и от рамките като цяло. Алекс е гост-лектор в SoftUni, съосновател на креативната агенция CreateX и създател на мрежа от дигитални агенции от ново поколение под шапката на WellConnected. Разговорът ни надхвърли пределите на това интервю, но и в тези внимателно подбрани редове ще се докоснете до вдъхновяващите му възгледи за вярата, бизнеса, предпочитания от него труден път, технологиите, детските спомени и – разбира се – любовта към това, което си и което правиш. За онзи вътрешен глас, който ти казва кой си наистина, ако умееш да го чуеш. Приятно четене.
Фотография: Личен архив
Носиш прозвище, което е едновременно закачливо и отговорно – „Даскал Алекс“. Кой го измисли и как е свързано с началото на кариерата ти?
Той:
Това е много интересна история. Аз бях учител в „Заедно в час“, когато бях на 23 – 24 години, и учениците тогава ми казваха колко е важно да имам Инстаграм. Аз обаче не виждах смисъл – „Това не е ли същото като Фейсбук, само че с картинки?“, а те ми казаха: „Господине, нищо не разбирате…“, и ми направиха профил – Даскал Алекс (@daskalalex), в който ме снимаха, докато водя уроци. Година и половина по-късно Инстаграм ми стана по-интересен и ги помолих да ми дадат данните за профила. Първите публикации в профила ми всъщност са направени от учениците ми – те са мои кръстници. С времето се свързах с този артистичен псевдоним и той вече е част от мен.
Ти си преподавал и в AIESEC. Разкажи повече за тази организация и времето си там.
Той:
AIESEC е най-голямата неправителствена студентска организация в света и това беше мястото, където аз разбрах с какво искам да се занимавам до края на живота си. А именно – образование. Набляга се на неформалното образование и споделянето на опит с останалите. Пътувахме из Европа и хора от цял свят идваха в България. Имаше десетима студенти, които дойдоха от Китай, Япония и Индия, за да преподават английски език на деца в училище. Толкова силен момент беше за мен да видя очите на тези деца, когато се срещнат с толкова различни хора… тогава разбрах, че искам да се занимавам с образование. Искам да бъда с децата, искам да бъда в класната стая. Беше много, много красив момент. Също така в AIESEC разбрах, че истинското образование е чрез правене, чрез преживяване, чрез емоция. И се влюбих в практичната насоченост на образованието, което пък по-късно ме доведе до СофтУни.
Фотография: Личен архив
А има ли нещо, което децата научиха теб за бизнеса и за живота?
Той:
Повече неща, отколкото аз тях. Това мога да го кажа съвсем отговорно. Това да можеш да запазиш вниманието на 20 ученици, да управляваш емоциите, да ги слушаш, да ги вдъхновиш, всъщност се оказа есенцията на това да си добър мениджър. Най-хубавото на децата е, че при тях няма фалш. Ако си им скучен, те ще го покажат. Просто лицата им директно ти връщат обратна връзка за реалността. Те ме научиха как да разказвам истории вдъхновяващо, как да овластявам и как да давам възможност на учениците да се чувстват свободни. Научиха ме да гласувам доверие и да им помагам да изкарват най-доброто от себе си. Тези умения по-късно се превърнаха в основните инструменти, които имам като мениджър в компаниите, които управлявам.
А има ли нещо общо между предприемачеството и преподаването и важи ли философията на AIESEC, че развиваш себе си, докато развиваш другите?
Той:
Абсолютно! Има много общо между преподаването и мениджмънта, защото за мен най-добрите лидери, мениджъри и учители са тези, които създават силни личности и сами по себе си създават лидери, а не последователи. Все едно дали в класната стая, или в заседателната зала.
Моят опит в AIESEC беше именно такъв повратен момент. Научих се да приемам различията – културни, личностни, емоционални. Това ми отвори очите за мащаба на света и колко различни сме на повърхността. Но когато отхвърлиш тези външни различия, остава нещо дълбоко човешко, което всички споделяме. И в този процес на осъзнаване неусетно растеш заедно с хората в екипа.
Фотография: Личен архив
Личеше ли си при теб още от дете, че един ден ще станеш предприемач?
Той:
Мисля, че да. Винаги е било в мен. Аз израснах в семейство на предприемачи и никога не съм имал друг пример. В края на 90-те години родителите ми започнаха да правят частен бизнес – отвориха магазин, след това ресторант и аз винаги съм бил любопитен към процеса. Видях отрано какво е да си предприемач, как да поемаш отговорност и да живееш в мир с несигурността. За мен ти си толкова добър предприемач, колкото несигурност можеш да поемеш и да останеш в мир със себе си. Тогава не съм го осъзнавал, но съм попивал страшно много от родителите си. По-късно, когато станах образователен директор в СофтУни, въпреки че кариерата ми се изстреля, у мен все пак имаше чувството, че е време да тръгна по свой път. Отне ми пет години, за да се върна на финансовото ниво, което имах, когато бях в СофтУни. Но това беше съзнателен избор. Никога не е било заради парите. За мен предприемачеството винаги е било отчаян опит да изразя себе си. Защото това е предприемачеството – свобода. Ако си достатъчно добър и пазарът се влюби в теб, няма граници. Можеш напълно да изразиш това, което носиш вътре в себе си – идеите, усещанията, философията си.
Ти вече спомена СофтУни. Свързваш се с тях, след като оставаш разочарован от традиционната образователна система. Тогава има само две свободни позиции – чистач и техническо обслужване. Започваш от втората, но честно казано, щеше да има истинска кинематографична стойност, ако беше тръгнал като чистач и две години по-късно се беше издигнал до образователен директор. Как изкачи тази стълба – от първото до последното стъпало?
Той:
Няколко неща са. Първо, имах късмета да попадна на правилното място в правилното време. Когато влязох в СофтУни, бяхме 10 души. Две години по-късно станахме 110. Самата организация буквално експлодира и изтегли всички ни нагоре като ракета носител. Отваряха се непрекъснато нови възможности, нямаше статукво, нямаше хора, окупирали ключови позиции. Всичко беше огромен творчески хаос – нещата се случваха бързо, учехме се в движение. Това много ми помогна. Проактивността ми също беше забелязана. Мениджмънтът видя, че съм напълно отдаден на мисията – да създаваме качествено, практично образование. Те добре знаеха, че ако дадем тази стойност, всичко останало ще си дойде на мястото. А аз носех точно такава ценностна система – още от AIESEC бях осъзнал колко важно е практическото знание.
И някак нещата се навързаха. Като че ли звездите се подредиха. Получих огромно доверие – да стана директор на университета едва на 26 години, без магистратура, бивш учител… не е стандартна история. Но ми се довериха. Аз дадох всичко от себе си и се получи. Това беше златна страница, която разлистихме тогава, и отзвукът ѝ още се усеща.
Как откри баланса в себе си насред целия хаос на предприемачеството и бързия растеж? Имало ли е момент, който трайно промени философията ти за живота?
Той:
В хаоса аз всъщност намирам спокойствие. Много ми пасва. И като заговорихме за това, не знам дали си видяла новия ми сайт – Daskal Records. Това е една инициатива и първото нещо, което пише на началната страница, е: „Бъдещето не съществува. Имаме само тук и сега“. Това е начинът, по който живея в момента. Особено в ерата на изкуствения интелект – никой не знае какво ще се случи. Следващата година може да е напълно различна. И трябва да сме в мир с това.
С тази философия се запознах в Холандия, по време на голям европейски театрален проект. Подготвях роля на монах, живях три месеца в манастир. Продадох си телефона и лаптопа – бях напълно неоткриваем. Даже и семейството ми не можеше да се свърже с мен. Манастирът беше католически, побратимен с тибетски. Живях с тибетски монаси, които ме научиха на някои много дълбоки неща – най-вече на философията тук и сега. Научих се да медитирам, да влизам в алфа-състояние. Това са практики, които до днес ми помагат да се справям със стреса. И да – това може би е нещо, което хората не знаят за мен, но тогава тази философия влезе толкова дълбоко в мен, че стана част от живота ми.
Бях много объркан и питах един монах по кой път да поема, като очаквах от него да започне да ми задава много въпроси. Вместо това той ме погледна и каза: „Виж, момче, отговорът е много прост. Поеми по трудния път“. Години по-късно разбрах много добре какво искаше да ми каже. Трудният път изгражда силни личности. Това е, в което искаш да се превърнеш. Силен човек, който може да се справя, който може да помага на другите, когато е тежко. Това научих от тях.
Проследявайки биографията ти, видях, че стартираш CreateX – първата от много твои компании, oще по време на работата си в СофтУни. Как се роди идеята и какви бяха първите стъпки?
Той:
Това е еманация на това кой съм аз като човек. Понякога действам прибързано. Две години управлявах компанията и работех в СофтУни паралелно. Всичко започна на една лекция около 2016 г., когато за първи път чух за дигитален маркетинг и комуникации. Водеше я много известен лектор и докато го слушах, си казах: „Аз мога да съм много по-добър“. На следващия ден звъннах на съдружника ми – и до днес сме заедно – и му казах: „Ще направим агенция за дигитален маркетинг“. Нямах никакъв опит, но отидохме и регистрирахме компанията. Отне ни 5 месеца да намерим първия клиент.
Спомням си – изложение за козметика в ЦУМ, мисля, че се казваше „Златен лъв“. Раздавахме визитки и казвахме, че можем да правим сайтове – без изобщо да знаем как. Един човек попита колко струва. Излязох, звъннах на приятел и той каза: „300 лева“. Върнах се и казах: „700“. Човекът се съгласи. Разликата – 400 лева – дадох на човек, който и до днес е във фирмата, да направи дизайни за социални мрежи. И така започна всичко.
Първите две години всеки спечелен лев връщахме обратно. През 2020 г. вече бяхме 7 – 8 души. Отидох в СофтУни и им казах: „Вие сте най-якият работодател, но дойде моментът да тръгна по свой път“. Година и половина по-късно те купиха половината компания. До днес сме партньори – вече 10 години. Според мен, за да си добър предприемач, трябва да вярваш толкова силно в нещо, че да изкривиш реалността и после да я подчиниш. Това е алхимията на предприемачеството.
Kaкво се промени сега, когато репутацията ти говори за теб?
Той:
Истината е, че сега е много по-лесно, защото имаме възможността да избираме с кого да работим. Преди нямахме този избор – отне ни пет години, за да изградим характер и стабилна печалба.
Това до голяма степен дължа на родителите си, които фалираха три пъти – мисля, че когато бях на 7, 14 и 21. Но семейството ни винаги оставаше сплотено – независимо дали имаме пари, или не. Това ми показа, че можеш да живееш и с 2, и с 200, стига да си в среда на любов. Така разбрах, че силата е в общността и в хората около теб. Успехът идва и си отива, но средата – тя е истинският актив.
Научих също, че всичко се случва на цикли – качваш се, слизаш, учиш, продължаваш. И че нещо значимо се гради с години. Баща ми ми го показа – строяхме кооперация във Велико Търново, фалирахме през 2008 г., но до 2012 г. я завършихме и продадохме. От дете знам, че смисленото изисква време.
Понякога дори съм усещал, че съзнателно съм забавял успеха ни, за да минем по трудния път и да научим уроците. И до днес не бързам. Интересува ме къде ще бъда на 50, не на 30. Това ми носи спокойствие и ми помага да взимам правилни решения. Защото, когато искаш успеха бързо, ти си уязвим на контузии и може да компрометираш моралните си устои. Най-важното за мен е, че любовта е това, което дава сигурност и учи. Тя променя всичко.
Изпитвал ли си някога така нашумелия напоследък imposter синдром – синдром на самозванеца, който се характеризира с това, че често най-талантливите хора се съмняват в себе си, или винаги си бил уверен в пътя си и в стойността, която създаваш?
Той:
Тук пак се връщаме при майка ми. Аз вярвам, че увереността в себе си е пряко свързана с това колко те е гушкала майка ти като малък. Има един въпрос, който тя ми зададе и няма да забравя. Връщам се от детската градина – бяха ми откраднали играчка и бях много тъжен. Седнахме с майка ми и започнах да ѝ споделям. И тя ме попита: „Как те накара да се почувстваш това нещо?“. С този въпрос ми помогна да се обърна навътре, да започна да разпознавам емоциите си, да говоря за тях, да разбера, че идват и си отиват. И че по един или друг начин мога да имам контрол върху тях.
Аз съм малкият син, а знаеш – малките синове са любимците на майките. Уязвими са, слабички. И аз бях такъв – слабичък и дребен като дете. Тя винаги ми даваше повече внимание, повече комплименти. Помня как веднъж отворих врата на една жена и тя после три дни не спря да повтаря какъв джентълмен съм. Колко невероятно било. А аз бях дете, не разбирах защо е толкова важно, но усещах, че тя вярва в мен. Майка ми постоянно ми разказваше приказки за Александър Велики. Казваше ми: „Това си ти. Просто в предишния си живот“. И аз ѝ вярвах напълно. Вярвах, че това е истина – че съм се преродил и сега съм Александър, ама от Търново.
Никога не съм се съмнявал в себе си. Винаги съм си вярвал, винаги съм го носил това усещане отвътре. Но то идва от нея. Изцяло го дължа на майка ми, на първите седем години и на начина, по който ме третираше. Буквално тя създаде тази увереност. Не мисля, че го носех по рождение.
В глобален мащаб какви са най-ярките тенденции в маркетинга и какво прогнозираш, че ще е следващото „голямо нещо“?
Той:
Има нещо много голямо, което очаквам. Аз го наричам „Стив Джобс на нашето време“. Вярвам, че имаме нужда от човек, който да създаде новия медиум, през който комуникираме със света. С развитието на добавената реалност, изкуствения интелект и гласовото взаимодействие с технологиите, вече сме технологично готови за следващото устройство.
Смятам, че сме на прага на края на телефоните – поне като основно средство за комуникация. Идва нещо ново – може би очила, може би лещи – нещо, което ще носим на лицето си и което ще промени начина, по който виждаме, говорим и изобщо взаимодействаме с информацията. Това ще трансформира напълно начина, по който работим и живеем.
Мисля, че „Стив Джобс на нашето време“ може да бъде Марк Зукърбърг. Вярвам, че Meta вече работят по подобно устройство. Не казват всичко директно, но подготвят нещо голямо. Може да е и Apple – не знам, може да е Тим Кук. Но някой ще направи този пробив. Имаме нужда от революция, каквато направи навремето смартфонът – как обедини десктоп, лаптоп, камера, интернет, всичко в едно. Тази трансформация създаде социалните мрежи, новите форми на медии и комуникация.
Сега очаквам това да се случи отново – само че под формата на очила. Не знам дали ще е през 2026 г., 2027 г. или по-късно… Но залагам цялата си кариера на това. Чудесно е, че ще го напечатате на хартия и ще остане завинаги, защото съм абсолютно убеден, че тази трансформация чука на вратата.
Конкурентна ли е България в света на дигиталния маркетинг? С какво изпъква?
Той:
Съдружникът ми в InventAR прави клипове за Snoop Dogg и работи по продукции в Холивуд – което само по себе си отговаря на въпроса. Българите сме изключително талантливи. Имаме онази духовност, която ни е дадена по някакъв начин. Често се казва, че сме духовните родители на славянския свят – и до голяма степен това е вярно. Дали сме писменост, богомилството… много неща. И вярвам, че тази дълбочина оживява и в бизнес контекст.
Ние сме творчески същества, които се отличават от другите народи. И това особено се усеща в дигиталната индустрия – защото тя е уникална симбиоза между технологии, иновации и творчество. От една страна, имаш техническия аспект, от друга – създаваш концепции, идеи, визии. И мисля, че точно това съчетание го носим по рождение.
По нищо не отстъпваме. Единственото, по което на моменти изоставаме, е самочувствието.
Една от твоите мисии е изграждането на Дигитален Търновград и си направил много за града. Какво те води от Старата столица в Града под тепетата?
Той:
Има много причини за това. Първата е чисто логистична. Налагаше ми се всяка седмица да пътувам по 2 – 3 пъти до София. А когато съм в Търново, това е страшно много път – три часа и нещо, с почивките става около 2 – 3 часа.
Търново е прекрасен град, но като бизнес среда и екосистема е изключително ограничен. Просто е откъснат – за съжаление, заради липсата на магистрали и като цяло Северна България е изолирана. В един момент това започна да ми пречи. Особено когато стартирахме WellConnected и нещата станаха по-сериозни – мащаб, клиенти, темпо… Просто трябваше да се върна в София.
Върнах се. Живях там една година, но не се чувствах щастлив. Вътрешно просто не беше моето място. А още по време на „Заедно в час“ ни дадоха квартира в Пловдив – живях тук няколко месеца. И тогава се влюбих в града.
Пловдив е като Търново, само че с повече бизнес и с тепета. Много си приличат по енергия и усещане. Но тук хората са много по-близо до това, което аз искам да изграждам – като манталитет, като отношение. Така че Пловдив беше естествен избор – и съм близо до София, мога да отскоча и да се върна в един и същи ден, а и градът има голям бизнес потенциал.
Тук стартирах два нови бизнеса – InventAR и новия проект с имоти… всичко се навърза много естествено. Съдружникът ми в InventAR също е от Пловдив, офисът му е тук. В момента сме в същата сграда с компанията, която прави маркетинг само за имоти – затова наоколо има толкова много документи, илюстрации на сгради и т.н.
Казваш нещо, което ми направи силно впечатление: „Трябва безкрайно много да обичаш това, което правиш. Понякога логиката не е достатъчна да обясни защо правиш толкова много – тогава идват любовта и страстта“. В този дух – какъв съвет би дал на хората, които търсят себе си? Не само млади – всеки, който иска да открие вътрешния си глас.
Той:
Притеснявам се, че съветът ми може да прозвучи абстрактно, но ще го кажа, защото наистина го вярвам: да изградят истинска връзка със себе си. Да си зададат въпроса: „Кой съм аз?“. Не името, не тялото, не мислите. Те не са ние. Това са просто елементи, които са ни дадени – името, което майка ти е избрала, езикът, който си научил, защото си се родил в България, не в Зимбабве например.
Ако започнеш да сваляш тези пластове един по един – „това не съм аз, това също не съм аз“ – стигаш до същността. За мен това е духът, душата. И когато си в синхрон с това дълбоко вътре в себе си, тогава започваш да чуваш вътрешния си глас. И когато го следваш, започват да се случват интересни неща. Но за да стигнем дотам, първо трябва да се запознаем със себе си.
Вярвам, че всеки от нас носи някаква искра – Божия искра, талант, потенциал. Но за да стигнеш до него, трябва да си свързан със себе си. А това е много трудно в днешния свят. Инстаграм, социалните мрежи, реклами – всички те ни казват как трябва да изглеждаме, какво да носим, как да звучим, къде да почиваме, какъв да ни е носът… Това е една голяма илюзия. И ни отдалечава от истинската ни същност.
Тъжното е, че прекарваме 95% от времето си в неща, които нямат нищо общо с това кои сме. Попадаме в някакъв обществен конструкт, който ни казва какви да бъдем, вместо да открием какви вече сме.
С времето, с всеки проект, с всеки човек, до когото се докосвам – откривам ново парченце от себе си, за което дори не съм подозирал, че го нося. Това е дълъг процес.
Но за да го направим и по-практично: нека спрем да се съобразяваме с това, което светът ни казва, че трябва да бъдем. Нека следваме това вътрешно усещане – дори и да изглежда нелогично. Ако искаш да рисуваш с домати – рисувай с домати! Може би ще направиш първата картина в света, рисувана с домат. И това е велико.
