Това да не разбираш, помага да не се тревожиш. Мен ме тревожи човешкият интелект.
Фран Либовиц
Когато говорим за технология, говорим за време. Tо тече системно, дисциплинирано, по часовниковата стрелка на бъдещето. Колкото по-светкавично отминават секундите, толкова по-близо е човекът до иновацията. Защото времето е враг на технологията.
Когато говорим за изкуство, говорим за време. Tо тече хаотично, разпиляно, часовниковата стрелка се движи ту бавно, ту бързо, ту напред, ту назад. Понякога дори спира изцяло. Колкото по-разпокъсано отминават секундите, толкова по-близо е човекът до шедьовъра. Защото времето е приятел на изкуството.
Иноваторът винаги е искал да свери часовника си с този на артиста. Да разгадае как функционира хаосът, да го оптимизира, да го направи достъпен за всеки. И макар и да успява, остава мистерия защо хаосът съществува.
С последната си актуализация програмата за изкуствен интелект ChatGPT направи възможно анимирането на снимки в стила на японското студио за анимация „Гибли“, което предизвика фурор в социалните мрежи – хиляди потребители се впуснаха в изпробването на новата функция – от анимиране на лични архиви, през пресъздаване на сцени от популярни филми и сериали, до илюстриране на световни трагедии като 11 септември. Дори и администрацията на Доналд Тръмп публикува „смехотворна“ картинка, която изобразява депортация на плачеща бежанка.
Подобна масова симулация на таланта на Хаяо Миядзаки, японския художник и създател на „Гибли“, постави въпроса редно ли е всеки да има свободен достъп до чужд стил в изкуството, отнел години усъвършенстване, за да го превърне за секунди в следващия си филтър за снимки? Ако да, то какво е бъдещето на артиста в технологичната ера? Да свери човешкото си съзнание с изкуственото или да намери начин двете да съществуват в симбиоза?
Снимка: Хаяо Миядзаки
Колкото повече, толкова по-малко
Съществува необяснима химия между изкуството и дистанцията. Невъзможността човек физически да се приближи повече, отколкото му е отредено от артиста, създава чувството за емоционална близост, което прави произведението значимо. Вече не съвсем. „Във всички изкуства има физически компонент, който вече не може да бъде разглеждан или третиран по стария начин, който не може да остане незасегнат от нашите съвременни знания и възможности“, отбелязва френският поет и философ Пол Валери.
Компонентът, който обаче не може да бъде вкаран в рамката на съвремието, не е физически. Именно той винаги ще остане незасегнат, защото единствен определя артиста. Немският философ Валтер Бенямин го идентифицира като „аура“ – онази невидима сила, която едно произведение излъчва само когато е произлязло от човешката ръка на създателя си. Според Бенямин, независимо че механичното възпроизвеждане може да подобри аспекти на оригинала, това все пак е имитация, която с всяко следващо копие все повече изважда образа на артиста от мястото му.
От друга страна, някои съвременни артисти избират да не творят срещу течението, а да се възползват в името на стила си. Американският художник Анди Уорхол не протестира срещу копирането, а го превръща в огледало на обществото и своя запазена марка – попарт. Картините му като тази на актрисата Мерилин Монро, на консервите „Кембъл“ и на електрическите столове превръщат повторението във фетиш, а идеята за единственост става демоде.
Снимка: Studio Ghibli
Моят съсед ИИ
Но модата е циклична. Всяка замяна на определен стил е всъщност стъпка към завръщането му в обозримото бъдеще. И както с всяка тенденция, и тази за единствеността винаги намира начин да привлече отново вниманието. Японският художник Хаяо Миядзаки го прави собственоръчно.
„Студио Гибли“, създадено през 1985 г. от визионерите Миядзаки и Исао Такахата, е анимационното студио, което напълно преобръща представата на света за душа в неодушевеното. В анимациите им не съществува фон, който да е просто фон, нито предмет, който да е просто предмет. Всяко листо шепне, всяка стъпка тежи. А в центъра на всичко стои ръката на Миядзаки – несъвършена, бавна, истинска. От талисмана на студиото, горския дух Тоторо („Моят съсед Тоторо“), до феномена „Отнесена от духове“, един от най-награждаваните анимационни филми в света, донесъл на студиото наградите „Оскар“ и „Златна мечка“, именно тази ръка на артиста променя представата на Запада за анимацията като жанр. Жанр, който е не само красив, но и поучителен, който разказва истории за идентичност и среда. Защото е човешки.
Именно идентичността е в ядрото на анимационния стил. „За нас стилът е идентичност“, казва американския художник Джонатан Лам. Всяка линия, всяка сянка, всяко колебание на четката носят почерк. А в „Студио Гибли“ все още рисуват на ръка. Всеки кадър е дело на плът, на дъх, на време. Понякога направата на един филм отнема години. Бавност, която в днешния свят граничи с бунт.
Когато през 2016 г. на Миядзаки е показана AI генерирана анимация – зомби, което се гърчи по нечовешки начин – той реагира с отвращение. „Който създава тези неща, няма никаква представа какво е болка. Това е обида към самия живот.“
И може би точно тук е най-дълбоката разлика между артистичния почерк и алгоритмичната логика. Едното създава със съпричастие. Другото – с изчисление. Миядзаки не е просто автор на картини, а хроникьор на уязвимостта – екологична, социална, човешка. И докато анимациите му възпяват крехката връзка между човека и природата, изкуственият интелект се храни с енергия, чийто отпечатък е всичко друго, но не и екологичен.
Онзи, що е безстрашен, е могъщ
С най-новата актуализация на ChatGPT екипът на OpenAI иска да даде възможност на всеки да остави своя персонален отпечатък. Самият основател на компанията, Сам Алтман, нарича функцията „нов връх за нас в позволяването на творческа свобода“. Въпросът е чия? Малко след началото на свободно възпроизвеждане на рисуването на Миядзаки близо 4000 души подписват отворено писмо до британската аукционна къща „Кристис“ с призив да бъде отменен първият търг по рода си, посветен изцяло на изкуство, възпроизведено с помощта на ИИ. Американският академик в областта на анимацията и дизайна определя актуализацията като кражба с думите: „Тези хора не разбират от изкуство, те разбират от печалба“.
Компанията OpenAI защитава позицията си с изявление, в което коментира, че позволява генериране на изображения с „по-широки студийни стилове“, но забранява директни заявки в стила на живи артисти. Също така, успоредно с обновлението на ChatGPT, са разхлабени и редица правила относно видовете изображения, които потребителите могат да генерират с помощта на ИИ, за да не бъде „изкуството“ им слагано в рамки. Това, което OpenAI не казва обаче, е с какви точно произведения са захранили алгоритъма, какво точно е било изучавано и най-вече с чие разрешение.
Официално „стилът“ не подлежи на авторско право, но според адвоката Джош Уайгенсбърг нещата съвсем не са толкова прости. Когато става въпрос за стил, се имат предвид конкретни, различими елементи от едно произведение на изкуството. Елементи, които един художник е изграждал с години, а алгоритъмът рециклира за секунди. Какъвто е и случаят с Хаяо Миядзаки и „Студио Гибли“.
Снимка: Studio Ghibli
Враговете се държат най-близо
А и не само. Докато през последните седмици изкуственият интелект шумно превзе социалните мрежи с новата тенденция по „Гибли“ подобни изображения, то в Холивуд той отдавна вече тихо си е проправил път. Това, което някога беше възприемано като злодея от научната фантастика, сега се превръща в дясната ръка на киностудиата.
ИИ вече моделира лица, изглажда гласове и поправя акценти. Актьорът Ейдриън Броуди признава, че за ролята си в „Бруталистът“ се е наложило гласът му да бъде дигитално манипулиран, за да звучи „по-правилно“ акцентът за международна публика. В „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе героите са подмладени с технология, която променя лицето и така връща времето.
През 2024 г. над 10 000 актьори и музиканти подписват отворено писмо, осъждащо нелицензираното използване на техни творчески материали за обучение на ИИ. Сред тях са и имената на актриси като Кейт Бланшет и Джулиан Мур, които се обръщат директно към президента Доналд Тръмп с призив да защити авторските им права. „Тези компании подкопават не само нашата икономическа, но и културната ни сила“, се казва в писмото. Защото вече не става дума само за пари. Става дума за идентичност. За глас. За съществуване.
ИИ може да напише сценарий за следващия детски сериал. Може да предложи актьорски състав на база алгоритъм. Да създаде цяла тълпа от статисти за битка, която никога не се е случила. Да генерира фонови градове, пейзажи, галактики. Да превежда, субтитрира, да предлага монтажни решения. И всичко това – за секунди. Това, което някога е отнемало месеци работа на екип от десетки души, вече се изпълнява от един-единствен код.
Изкуственият интелект може да автоматизира, защото е машина. Но не може да мисли като артист, защото не е човек.
А няма как да бъде, защото не знае всичко за него. Защото и самият човек все още не знае всичко за себе си. Това, което не знае, артистът търси чрез изкуството си. Разказва своята история, като с всеки следващ опит се приближава по-близо до истината, учейки се от грешките си. ИИ има нужда от тези грешки, за да напише своята версия – но тя никога няма да бъде същата, защото не е преживяна.
В нашето настояще повод за тревога обаче далеч не са артистите, които са вътрешно подтиквани да творят, а публиката, която може би започва да се задоволява все повече с имитации. С творби без страх, без провал, без почерк. Истинското изкуство не е безупречно – то е опит за разбиране. А само живият човек може да иска толкова силно да бъде разбран.
Снимка: Сам Алтман – Open AI
