Видяхме се в музея на Поморийския манастир. Обяснявах на руски туристи, че навръх Гергьовден, през 681 г., след първото в историята освещаване на бойни знамена, българският хан Аспарух победил една велика империя и създал нова държава. По същото време, на Шестия вселенски събор, някой си Константин от Апамея посипал косите си с пепел, раздрал дрехите си и драматично попитал Бога кому са нужни подобни иронически обрати в историята. Тогава младежът мина зад гърба ми и нито тихо, нито високо каза на всеослушание:
– Тази история съм я измислил аз. Бях в трети клас, а годината беше 1981-ва. Чествахме 1300 години от създаването на България. Не знам защо, но трябваше да пишем реферати. И тъй като още не бях чел продължението на Теофан, всъщност дори не знаех, че съществува, наложи се да съчиня легендата. Интересното е, че днес се разказва в музеите.
Загледах се внимателно в хлапака, който така безпардонно ме апострофира. По нещо приличаше на собствения ми син, но Йоан – момчето ми – беше осмокласник, а този изтърсак имаше вид на студент първокурсник. Може би идваше от позабравена любовна история? Но и така да беше, как можеше през 1981-ва да е бил ученик в трети клас? Ако говореше истината (нещо, в което се съмнявам), би трябвало да е роден в една и съща година с мен. Тогава и на теория би било невъзможно да е мой син! От никоя любов не можеше да следва неговото съществуване. Както и от никоя нелюбов. Нито в този, нито в който и да е било от възможните светове. Затова ще го помоля да изчака да свърша беседата си. Няма да отнеме много време – казах като на себе си – после ще отидем в „Трафика“ и ще черпя едно коняче.
– Нека да бъде „Хенеси“ – малко дразнещо доуточни той. – Винаги съм вярвал, че този коняк е едно от измеренията на любовта, а всеки от нас обича да бъде обичан.
– Само че никой не е длъжен да ни обича. Поне така казваше баща ми и сега, започвайки да остарявам, не мога да не се съглася с него.
– Интересно… и моят баща говореше по същия начин. Но ти няма откъде да знаеш това – позамисли се той. След което махна с ръка, давайки ми знак, че тръгва към „Трафика“.
Хм, поколебах се как да завърша беседата. Сигурно знаете, че Анхиало означава „град на солта“. Вероятно защото солта е най-добрият консерватор. Можеш да затрупаш една история със сол и след 1300 години да я разпечаташ. Ако си намерил правилната технология на съхранение, историята ще е вкусна, не си ли успял, имаш още 1300 години на разположение да поправиш грешката си.
Вероятно имаше и по-умен начин да завърша лекцията си, но точно сега това нямаше никакво значение. Момчето – видимо нервно и нетърпеливо – щеше да изпие една бира, да се поогледа и да си тръгне. А нещо в него ме привличаше. И при все че за първи път се срещахме, със сигурност се познавахме отнякъде. Не се опитах да гадая. Най-малкото защото единствено в разказите на Борхес можеш да срещнеш собствения си син, който да е роден в една и съща година с теб. Тогава? Дали „Пясъчната книга“ не беше оживяла? Нали не друг, а самият Борхес настояваше, че в състояние на умора човек си мисли, че преживява какво ли не. Така започваше „Другият“. И още в началото, или в годината на моето раждане – един старец (почти заклинателно) казва: ще съчиняваш стихове, които ще ти носят несподелима наслада; и разкази от фантастично естество. Обръщаше се към собствения си внук, с когото е роден в една и съща година. Явно историята се повтаряше.
Източник: Unsplash
Затова и не се учудих, когато, влизайки в „Трафика“, забелязах, че юношата нервно прелиства „Вавилонската библиотека“; същото издание, нещо повече – същата книга, която бях откраднал от търновската печатница „Димитър Найденов“. Тогава бях в единайсети клас, правех се, че уча полиграфия, но всъщност се опиянявах от последната си технология за крадене на книги. Заедно с непотребната хартия от обрязването на кόлите, по улея за смет пусках и онова, което трябваше да стигне безпрепятствено до вкъщи. И понеже същият този улей бе наскоро боядисан с блажна боя, „моите“ книги излизаха със специален щемпел. Беше винаги с една и съща форма, на едно и също място. Почти като авторски подпис в долния десен ъгъл на картина. Затова се осмелих да попитам хлапака:
– Знаете ли как се е появила тази книга в библиотеката ви? Защото я има в един-единствен екземпляр, който никога не е излизал от вкъщи.
– Глупости на търкалета! – сардонично се усмихна той. – Тази книга излиза от печат през март 1989-а. При тираж 20 000! Не е трудно да се намери във всяка читалищна библиотека. А и в по-големите градове пенсионерите букинисти я продават почти навсякъде. Пазариш ли се добре, можеш да я замениш срещу литър и половина бира; дори и по-евтино!
– Не говоря за книгата, а за червеното петно на гърба на корицата, един своеобразен дефект, по който я разпознах.
– А това ли? – небрежно докосна той петънцето. – Като застинала струйка кръв е, нали? Толкова застинала и така избледняла, че повече ти напомня за белега на Одисей, отколкото за кръв. При все че – ако трябва да сме честни – напомня ти за времето, когато бе стажант-оператор на обрезовъчна машина в старата търновска печатница. Онази, в края на града, на пътя към Шемшево.
– Малцина знаят за този момент от живота ми. Освен може би съучениците ми.
– Защото беше непоносим социопат. Направи всичко възможно да не разбереш къде и кога си учил. Не запомни нито един от своите учители, както и нито един от своите съученици. Фактът, че не ме познаваш, потвърждава собствената ми правота.
– Кой знае… – опитах се да сменя темата. – Не споря. Онези години наистина са бяло петно в паметта ми. Или… черна дупка… което в края на краищата е едно и също.
„Макар че не е точно така“, замислих се дали да не му възразя. Защото, при все че ги намирах за глуповати и антипатични, познавах добре съучениците си. И съм сигурен, че дори и сега, трийсет години по-късно, мога да ги различа безотказно. Затова съм категоричен, че с теб никога не сме били в един и същи клас.
– Тогава откъде бих могъл да зная, че в един от часовете по начално военно обучение полковникът така ти се ядоса, че извади автомат „Калашников“ и започна да стреля по теб? Разбира се, патроните бяха халосни, но ти така се уплаши, че си обеща оживееш ли, да напишеш книга за това.
– И аз наистина написах. Е, не беше цялата за това, но има ли значение? А що се отнася до историята с полковник Къдрински, тя е известна. Беше се превърнала в междуучилищен фолклор.
– Оказва се, че този полковник наистина ти е повлиял много. Помня как се закле, че никога в живота си няма да маршируваш. И трябва да признаем, устоя на думата си. Дори в казармата, вместо да опъваш крак, играеше шах с ротния. Сигурно помниш как си говорехме за храбрия войник Швейк тогава.
– Да, така беше – неохотно се съгласих. – Но не мога да си обясня къде съм бил аз, когато сме водили тези разговори. Фактът, че ти толкова точно цитираш думите ми, а аз не си спомням нищо за теб, ме обърква. Сякаш сме не човешки същества, а онези двама герои на Борхес, които взаимно си признават, че не можем да се измамим взаимно и това особено затруднява диалога. Всеки е карикатурно подобие на другия. Ситуацията бе прекалено неестествена, за да продължи дълго.
Дали, хрумна ми за миг, ако спра да мисля за Борхес, моят събеседник ще изчезне? Не, момчето не изчезна. Тогава – нали бяхме в манастир – реших, че ако го прекръстя, той трябва да се стопи във въздуха.
– Не става – засмя се той. – Аз съм реален колкото теб. Дори повече! Защото ти можеш да се променяш, а аз – не. Така или иначе, колкото и да се кръстим, колкото и да се молим, това няма да реши проблема с битието на другия.
– Какъв е той? – Опитах се да го контрирам по правилата на неговата игра.
– Не знам. Но с годините ще трябва да научим. И като казах „години“, трябва да ти призная, че от 30 години се моля да те срещна. След като откраднах „Вавилонската библиотека“, в една майска нощ заспах с мисълта, че трябва да разбера как ще изглеждам след трийсетгодишно четене на Борхес.
– И? – Не успях да прикрия изумлението си. – Преди 30 години, в нощта срещу абитуриентския си бал, и аз сънувах това. Бях започнал прогресивно да ослепявам, когато си спомних думите на стареца от пясъчната книга: Стигнеш ли моите години, вече ще си изгубил зрението си почти напълно. Ще различаваш жълтия цвят, светлините и сенките. Но не се тревожи! Постепенното ослепяване не е нещо трагично. То е като падащ здрач в лятна вечер. И се замислих: щом сега, на осемнайсет, съм почти сляп, как ли ще изглежда животът ми след трийсетгодишно четене на Борхес?
– Хм… – докосна ме плахо момчето. – Ако ти си изсънуван сън или сбъдната молитва, което в края на краищата сигурно е едно и също, ако годината е все още 1989-а, е любопитно дали, като говориш с мен, ме виждаш. Би трябвало зрението ти да е по-влошено от моето. Но ти нямаш вид на слепец. Вероятно не сънувам както трябва!
– А може би не се молиш както трябва. – Опитах се да се засмея с неговия смях. – Защото сме в края на 2019-а. Офталмологията прави чудеса и след две лазерни операции очите ми са като на младенец.
И (дали защото бяхме само на крачка от манастирските стени) си спомних стиха: подновява се като на орел твоята младост. Само че „Трафика“ не беше място за рецитали, а и юношата щеше да се подразни от лошата ми дикция. Или, доколкото го познавам, щеше да ми отговори с друг стих от същия псалом. Щеше да каже, че дните на човека са като трева, като полски цвят, че тъй цъфти той – понесе се над него вятърът и изчезва, и няма го, и мястото му го не познава… След което щеше наистина да изчезне.
