През целия ни съзнателен живот поне няколко пъти ни се случва да се чувстваме, сякаш сме на дъното. Сякаш никога досега не сме се чувствали в такава безизходица, сякаш за проблемите ни няма решение и се лутаме отчаяно, без да знаем накъде да продължим. Сякаш сме достигнали своя лимит.
Разбира се, животът е кръговрат и независимо дали ни отнема повече или по-малко време, винаги успяваме да се върнем към себе си, да намерим пътя си и да почувстваме отново контрол върху живота, изборите и съзнанието ни. Но какво би се случило, ако нямаме контрол върху живота си? Или поне върху толкова съществена част от него, която ни определя, изгражда и формира като пълноценни хора. Или по-скоро като това, което е заложено в обществената представа за „пълноценен човек“. Какво се случва, ако нещо ни спира да бъдем най-добрата версия на себе си? Дали тогава ще дадем превес на безизходицата и ще потънем в собствения си страх, или ще намерим начин да се изправим въпреки всичко? Дали ще приемем ограниченията като присъда, или ще ги превърнем в отправна точка за нещо по-голямо?
Човешката психика е крехка, но и необятна. Тя има способността да се пречупва, но и да се изгражда наново, по-силна, по-устойчива, по-непоклатима. Истинското предизвикателство не е в самото падане, а в избора, който правим след него. Дали ще позволим на външните обстоятелства да определят кои сме, или ще докажем, че силата не идва от това, което ни е дадено, а от начина, по който го използваме?
Историята помни онези, които са избрали второто. Онези, които не просто са преодолели трудностите си, а са ги превърнали в своя движеща сила. Онези, които, дори в абсолютна тъмнина, са намерили начин да вървят напред.
Виктор Асенов е един от тях. Роден без зрение, но надарен с визия, която малцина имат. За него границите не са там, за да го спират, а за да бъдат преодолявани. Незрящият планински ултрамаратонец покори сърцата на цяла България, показвайки, че няма невъзможни неща, след като завърши успешно предизвикателството – 19 изкачвания от хижа „Алеко“ до Черни връх. Натрупаната положителна денивелация се равнява на изкачване на Еверест.
Фотография: Деница Кирилова
Разкажи ни малко за себе си.
Той:
Казвам се Виктор Асенов, на 29 години. Съвсем скоро, юни месец, ще навърша
30. От София съм, незрящ по рождение. Отскоро съм разведен (смее се). Скоро ще отпразнувам развода с едно парти. Смятам, че както човек може да отпразнува сватбата, така може и развода.
Какъв беше животът за теб, докато растеше? Къде си учил?
Той:
Учил съм на много места. Първо в училището за слепи Louis Braille, до пети клас, след което отидох в масово училище. Масово е всяко обикновено училище. Там не беше много лесно. Имаше си своите битки, аз реално винаги съм си имал някакви битки, защото просто и съучениците ми приемаха трудно незрящите хора.
Човек трябва да ги приема тези неща с усмивка или винаги в една трудна житейска ситуация да намери някакъв позитивизъм, колкото и да е сложно.
Фотография: Деница Кирилова
Аз затова исках да те върна назад, преди да си говорим за наистина грандиозния успех, който постигна наскоро. Искам да ми разкажеш за трудностите, с които със сигурност си се сблъсквал.
Той:
Да, със сигурност има трудности. Ето, даже сега се сблъсках – днес един нотариус отказа да ми завери пълномощно. Общо взето, има си доста стигми. Хората трудно възприемат нещата.
Мислиш ли, че тези трудности са ти помогнали да се изградиш като човека, който си в момента?
Той:
Помагат. Много помагат. Всъщност трудностите… Понякога те могат да съборят човек, да го бутнат. Не е като да не съм имал такива моменти, но просто съм намирал някакви сили, някакви възможности да се справя. И е факт, че тези трудности те изграждат като характер, въобще като човек.
Фотография: Деница Кирилова
Имал ли си моменти, в които си се чувствал, сякаш няма път напред?
Той:
Да, имал съм. Имаше един лекар, за когото даваха доста добри надежди, че може да помогне на човек с горе-долу моя проблем. Аз отивам при него и той ме пита с какво се занимавам, какво правя. Аз му разказах – карам колело, баба ми има една вила в близост до София, на познат терен си карам колело. И той отвръща: „Никакъв шанс, ти това не трябва да правиш, онова не трябва да правиш“, и аз в един момент се прибрах и изпаднах в една много голяма дупка и много трудно излязох оттам.
Оттогава си казах „Край”, лекарите ги зачеркнах (смее се). Не искам да казвам нищо лошо, да не обидя някого, не всички лекари са такива, има много готини, но това е моят опит. Просто някои лекари, без да се замислят, казват: „Не, ти не трябва да го правиш това“, и не им хрумва, че така могат да бутнат психиката на един човек. Лекарите трябва да имат и психологически подход.
Фотография: Деница Кирилова
Кога реши, че ще се занимаваш със спорт? Ти ни казваш, че е имало хора, които опитват да те спрат, но въпреки всичко си посветил живота си на това.
Той:
Охо, аз със спорт винаги съм се занимавал. Значи, като почнем от малък, още от много малък. Първо започнах да ходя на карате. След това отидох в масовото училище и там случайно се запознах с треньора ми по джудо. Там изкарах доста дълго време. Даже ходех и на състезания, защитих си един оранжев колан или жълт колан, вече не помня. После стана така, че започнах да ходя много по планини. Аз много обичам планините и в един момент тръгнах с някакви групи. Веднъж, изкачвайки се по пътеката на Боян Петров – за хората, които не знаят каква е тази пътека, тя е така кръстена, защото той е тренирал от „Княжево“ до Копитото – имаше едно цялостно изкачване тогава. Много хора се качваха.
То беше в негова памет. И един човек ме срещна и каза: „О, здрасти, Вики“, запознахме се. И от дума на дума той ми предложи да бягам. Аз си казвах, че не мога да бягам, че никога не съм бягал. Никога. Е, бягал съм като ученик преди пети клас, в часовете по физкултура. И му казах: „Аз не съм тичал, никакъв шанс“, защото той ми предлагаше 5 километра. А той: „Нека опитаме“.
Имаше тогава едно състезание – „Светулки Рън“ – то е благотворително бягане за училището за кучета водачи, при което аз така или иначе трябваше да бъда там, да разкажа малко за училището, да видят куче водач, да знаят хората тук, в София, какво е това нещо. И той ми каза: „Нека мине официалната част, после да опитаме да бягаме“. Съгласих се. И се получи много хубаво. Хареса ми. Мина известно време и той ми звъни: „Абе, Вики, що не дойдеш да бягаш? Има бягания в Южния парк. Те са 5 километра рън. Безплатни“. Но аз нямах с кого. Той ми предложи да звънна на организаторите и после да пусна в групата питане дали някой не иска да бяга. Петък вечерта пуснах пост с мисълта, че за събота сутрин няма да има бегачи. Обаче изведнъж се намериха много желаещи да бягат с мен. И така започнах.
Стартирах от някакви 32 минути в бавно темпо – за 5 км. Всеки път бягах с различен човек. И вече започнах да ускорявам – 28, 27, надолу, надолу. И в един момент осъзнах, че с много усилия мога да стигна до 23 минути. Но после разбрах, че ми харесва много повече планинското бягане, защото е по-интересно, по-предизвикателно. И по-трудно. А защо е по-трудно? Защото освен че имаш изкачвания, имаш и спускания, тежък терен, но пък той ти дава възможност на някакви етапи да си почиваш, да разпускаш.
Така стартира моята бегаческа кариера. През 2023-та започнах да правя състезание след състезание. Направих дори и „Витоша 100“.
Как ти дойде идеята за Еверестинг? Можеш ли да ни разкажеш как протече цялото приключение?
Той:
Идеята дойде от Божидар Къртунов от „Героите на бъдещето“, който всъщност ми помага за всичко в онлайн пространството. Той ми предложи да направим един Еверестинг и ми обясни какво представлява – трябва да се качиш толкова пъти от една точка до друга, че да натрупаш положителната денивелация на връх Еверест.
Тоест разликата между точка Х, в нашия случай хижа „Алеко“ и Черни връх, е 470 метра. Трябваше да направим 19 изкачвания, за да имаме тази положителна денивелация. През деня се качвахме по най-дългия път, зелената писта, защото „Лалето“ работеше и имаше скиори. През нощта, като затвореха „Лалето“, можехме да слизаме и да се качваме оттам. Всъщност малко по-встрани от „Лалето“. Предимството при планинското бягане в този му период е, че ако има достатъчно сняг, всички камъни са затрупани. При планинското бягане през лятото, когато аз основно бягам, защото тогава има състезания, има много препятствия.
Аз бягам с пейсър и има два варианта – когато пътят е широк, бягаме с лента, която е вързана на моята китка, а той държи. Когато е тесен, бягаме с щеки, той отпред, аз отзад, като на влакче.
Вие отивате на хижа „Алеко“, оттам се качвате до Черни връх, но това е отнело 46 часа. Почивате ли, спите ли?
Той:
Еверестингът е една международна организация, която ти казва, че имаш право да се качиш пеша нагоре или с колело, за да постигнеш това предизвикателство. Слизането тях не ги интересува, можеш да слезеш с каквото искаш. С лифт, с кола, с всичко. Ние слизахме както се качихме – пеша. И сега ние какво правим? Тръгваме от хижа „Алеко“, стигаме до Черни връх. Яде се, слизаме обратно, пак се яде, пак се качваш нагоре. Така през цялото време, практически нонстоп. Еверестингът не позволява хората да спят.
А имаше ли някаква подготовка преди това?
Той:
Предишните дни и седмици съм тичал по състезания. И много храна. Зверски много храна.
Как се чувстваше, като завърши това предизвикателство?
Той:
Казах си: „Уау!“. Макар че последните пъти бях много уморен. Имах момент, в който вървях, движех се надолу и буквално дремех. Просто усещах как тялото ми дремеше. Стига се до такива моменти. Нормално е.
Имаше ли момент, в който мислеше да се откажеш?
Той:
Май имаше такъв момент, но фактът, че вече почти го бяхме минали, ме надъхваше.
Всъщност този Еверестинг не е бил просто така, има благотворителна кауза зад него.
Той:
Точно така. Но преди това искам да споделя нещо друго. Еверестингът се случи благодарение на всички пейсъри. Те бяха много хора, много хора се редуваха, някои дори дойдоха в последния момент. Не го направиха 19 пъти, но някои от тях направиха 7 – 8 изкачвания. И това го постигнахме благодарение на тях. И благодарение на всички спонсори, всички хора, които се включиха.
Сега за каузата – реших да посветя целия март на училището за кучета водачи. Аз по принцип целогодишно ги подкрепям, но този март беше масивна кампания, като гвоздеят на програмата беше Еврестингът.
Каква сума успя да събереш?
Той:
Все още изчакваме окончателната сума, но към днешна дата, 4 април, имаме към 34 хиляди лева събрани. Аз абсолютно нито една стотинка не съм задържал – всеки, който има притеснения, може да провери. Повечето дарения влязоха директно по сметките на училището и то ще прецени по какъв начин да ги разходва, за какви нужди.
Получавал ли си обратна връзка от някого, че си го мотивирал? Защото съм сигурна, че много хора са се вдъхновили от това, което направи.
Той:
Благодариха ми. Много хора ми казаха „Евала“, искаха да ми стиснат ръката. Смятам, че кампанията е успешна, но трябва училището да се издържа. Това е много важно. Да има седмични, месечни, годишни дарения. За да продължават да правят това, което правят.
Какво следва оттук нататък за теб?
Той:
Продължаваме със състезанията, с колоезденето, тепърва ще опитаме по-сериозни дуатлони. Ще отправим запитвания към чуждестранни състезания за над 200 км. В някакъв момент искам да се кача и на 5 – 6 хиляди метра, на някой връх, например Килиманджаро или Елбрус, но за там трябва финансиране. Това са по-близките цели, ако станат до 2026-а, би било хубаво. А ако някой иска да осъществим някоя идея, бих се радвал да ми я предложи.
Има ли нещо, което искаш да кажеш на читателите?
Той:
Хора, има много трудни моменти, човек винаги минава през това. Но винаги трябва да се борим, да не се отказваме. Хубаво е да си имате някакво хоби, защото влезете ли само в ежедневната рутина, това ви смачква. Дали ще тичате, скачате, рисувате, пеете, каквото ви хрумне като хоби – правете го. И ще видите как ще се почувствате живи.
