„Понеже не му/ѝ вярвам, няма да му/ѝ кажа истината!“ – това чувам често в кабинета си.
А всъщност е обратното: „Понеже не му/ѝ казвам истината, затова не му/ѝ вярвам!“. Но НЕ другият трябва да се промени, за да спрем да сме недоверчиви! Недоверието като болест пълзи в обществото. Недоверие между държави, между партии, между общности. Ние, терапевтите, най-често работим с кризата на доверие в отношенията между двама. Често срещаме наивното детско вярване, че да имаш доверие на някого, предполага да имаш само добри отношения с него. Да вземем например двама партньори. Казват, че се карат, защото си нямат доверие. Докато се карат обаче, си казват истини в очите.
Неприятни истини. Е, какво по-голямо доверие от това?! Ако нямаш доверие на някого, няма да смееш да му казваш неприятните свои истини. И обратното обаче – ако не му казваш неприятните свои истини, няма да му имаш доверие. Впрочем истините винаги са свои, лични. И всеки има своя истина. Признаването ѝ е доверие. „Доверие“ и „осмеляване“ са синоними. На всичкото отгоре в повечето случаи той/тя не изчезват въпреки неприятните истини, ти не изчезваш въпреки неприятните истини. Не увеличава ли именно това доверието? Защо му/ѝ нямате доверие? Защото сте поискали нещо и другият не е отговорил на желанието ви. А трябва ли всеки път да отговаря на желанието ви, за да му имате доверие? Познавате ли някого, който може стопроцентово да ви угажда? А вие самите можете ли стопроцентово да отговорите на нечии очаквания? С ума си знаете, че можете да отговорите с „не“ на всеки от тези въпроси.
Но някой вътре у вас въпреки това продължава да очаква безусловно получаване на това, от което се нуждае. Това се нарича претенция. Това е нормалната претенция на бебето, което плаче и иска на всяка цена да го нахранят. Но бебето не знае, че има „после“. За него неотзоваването на родителя е смъртоносно. И клетките му запомнят това. За бебето няма „този път“ и „следващия път“. То не знае, че има следващ път. Това бебе живее вътре в нас и често реагира преди възрастния ни ум. Защото изпитва недоверие, след като не е получило изцяло и безусловно това, от което естествено се е нуждаело в началото на живота си. Недоверието е стара рана, закодирана в емоционалните спомени на преживяното от нас в утробата и в първите месеци от живота ни след раждането. Ако две такива рани се срещнат, и двете ще чакат да бъдат зашити. Всеки ще е ходеща претенция в нарцистичното си очакване другият да дойде пръв. И всеки ще се гневи на другия, че не го прави. А не го прави, защото не са внимавали достатъчно в него някога и сега той има нужда нарцистично да внимава в себе си постоянно, защото, когато си гладен, не можеш да не внимаваш постоянно в глада, докато не се наядеш. Недоверието и нарцисизмът се раждат по едно и също време – времето отпреди ума.
Но когато с възрастта кората на главния мозък се развие, се появява и волята. Волята се състои в това да направя нещо, макар да не е приятно, или да не направя нещо, макар да е приятно. Волята се основава на отложената във времето полза, която вече можем да осъзнаем, след като развитата кора позволява възприятието на абстракцията „време“. Волята е възможна, защото вече знаем, че съществува времето или „следващия път“. Тогава можем да нахраним другия дори когато самите ние сме гладни. (Ако успеем да пораснем, разбира се!) А ако всеки мисли как да нахрани другия, никой няма да е гладен. Но се иска фокусът на вниманието да се премести от Аз към Ти. Това обаче е трудно за тези, у които вече е посадено недоверието във времето отпреди волята. „Трудно“ обаче не означава „невъзможно“. Главата за волята в учебника по психология започва така: „Волята се тренира, като се тренира“.
Да живее осъзнаването на следващия път! Бебето у вас не знае, но възрастният у вас знае, че ако този път другият не се е отзовал, може да се отзове следващ път. Но най-често реакцията ви не е следствие на това знание на узрелия ви мозък, който вече има развита кора и знае, че съществува измерението „следващ път“. Реакцията ви е продиктувана от клетките, които помнят, че щом другият не е дошъл, ще умрете. Този извод е бил верен някога, когато сте били бебе. Ако никой не се отзовава на бебешкия плач, бебето ще умре наистина. Днес този извод не е валиден за вас, но той продължава да диктува живота ви. Днес можете да имате много ходове и реакции. Можете да кажете на другия какво искате, можете да му се помолите, като разкриете нуждата си, можете да го спечелите с нещо, за да я задоволи, можете да се ядосате и да му го покажете. Можете и да си тръгнете в крайна сметка, ако следващите пъти, в които той не се отзовава, са много.
Бебето не може да направи нищо от това. То идва на този свят с първично доверие, но ако другият не се отзове, това доверие бива компрометирано. Затова впоследствие бебето не може да вярва нито на себе си, нито на другия. Да не говорим, че в началото на живота си то не прави разлика между аз и другия. Мама и то са едно цяло. Ако я няма мама, няма да го има и него. При подобно преживяване недоверието към себе си, а след това и към другите, е логично следствие. Но днес вие не сте бебе, или поне можете осъзнато да не позволявате на недоверчивото бебе във вас да избира действията ви и можете да решите да проверите дали някогашният извод е верен. Вярата винаги е свързана с „после“. В измерението „сега“ можем да имаме знание. В измерението „после“ можем да имаме само вяра. Големият знае, че има „после“ и „следващ път“. Но както вече казах, често сме големи само на години. Поведението на раненото бебе взима превес, когато е провокиран травматичният спомен. Когато другият не се отзове, се активира страхът – старият страх от смъртта. Тогава се ядосваме на другия или се страхуваме. Но това са гняв и страх, а не недоверие.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Не-до-верие означава недостиг, недостатъчно вярване. А възможно ли е пълно доверие, след като вече не сме бебета, след като вече знаем колко условности, колко относителност има в света. Колко всякакъв е той, а не черно-бял, колко непредвидим може да бъде. Може да има неверие. Но само по себе си недоверието е оксиморон. Или има, или няма вярване. Всичко, което е по средата, е или страх, или гняв. Ако си позволим да ги изразим, това означава да вярваме първо на себе си. Ако не можем да ги изразим, се превръщат в не-до-верие и към себе си, и към света. Недоверието често е именно камуфлажът на потиснатите или неосъзнати страх и гняв. Много често клиентите, с които работя, казват: „Нямам достатъчно доверие на някого и затова не мога да изразя гнева си към него“.
Но това означава, на първо място, предателство на самия себе си. Именно когато можем да изразим честно гнева си към някого, тогава можем да му имаме доверие. Същото е и с показването на слабостта, на тъгата, на страха. Когато покажем нуждата и уязвимостта си, когато се помолим за помощ, тогава разбираме дали можем да имаме доверие на някого. Той може да ни даде подкрепа и сигурност, може и да не го направи, но само така можем да разберем можем или не можем да му вярваме. Само така можем да пренапишем невротичния сценарий на реагирането с недоверие, запаметен в клетките ни.
В противен случай все едно искаме първо да се научим да плуваме, а чак след това да влезем във водата. Порасналият човек се задвижва, изразява страха или гнева и проверява дали може да вярва, или не, на някого. Но той може да го направи, защото знае вече, че няма да умре от евентуалното отхвърляне или изоставяне. Това е разликата между детето и възрастния: детето пасивно очаква светът да се движи към него, възрастният може да поеме отговорност да се задвижи сам и да бъде готов и за отхвърляне. Но възрастният, за разлика от детето, знае, че съществува „после“ –то, че съществува „следващият път“ и отхвърлянето не е краят. Светът днес страда от огромен дефицит на доверие. Така е, защото страда от дефицит на родителска компетентност. Ставаме все по-знаещи като хора, но все по-некомпетентни като родители, защото се отдалечаваме от природната първопрограма и прекъсваме така нужната връзка на бебето с майката твърде рано, и то в етапа, в който се формира доверието в мама, а оттам и в себе си, и в света.
Често родителската грижа е подменена от технологичен „родител“, който има екран, клавиши, свети, издава звуци, но не е топъл, не може да погали и най-вече – не може да чувства и да бъде емпатиен към бебето. Още по-страшно е, когато заместител няма изобщо и детето заспива самò, плачещо в отделна стая… Психологическите статистики казват, че вече повече от половината от новите деца в цивилизования свят, в който бебетата се отделят от майката след раждането и отпускът по майчинство е само няколко седмици, притежават гранични личностови черти – т.нар. бордърлайн черти. Хората с такива характеристики приемат всичко лично, за тях Ти-то не съществува, мислят черно-бяло – или е добро, или е лошо нещо – т.е. склонни са да обобщават и трудно допускат, че нюансите и дори противоположностите могат да съществуват едновременно в нещо или някого. Променят си настроението рязко, чувстват се все отхвърлени, дори и когато другият не ги отхвърля, лесно се засягат.
Не чуват другия, фиксирани са в собствената си гледна точка. Имат т.нар. нарцистични черти – вместо да искат, те изискват, т.е. претендират да получат. Трудно им е да бъдат емпатийни. Могат да идеализират, а след това да искат да смачкат някого само защото е „предал доверието“ им с някакво минимално прегрешение. И всичко това – защото в тях има едно много, много гладно бебе, което не пораства, независимо че в живота си такъв човек може да функционира привидно добре, да има специфични познания в някаква област. „Бебето“ се включва в поведението му, щом бъде натиснато „копчето“ на ранната му травма и се почувства неприето. Така, макар и с вече побелели коси, човекът върви през живота с недоверие.
Познавате такива хора, нали?
А може би разпознавате себе си? Все по-гра-ничен е светът, в който живеем. Тоест все по-незрял, все по-травмиран. И все по-умен същевременно. Не е ли парадокс? Използваме ума си за навън, а не за разбиране на самите себе си. И нямаме извинение, защото всъщност верният, правилният подход не е неизвестен. Известен е и на инстинктите ни, и на психологическата наука.
Но Матрицата няма интерес това знание да стигне бързо до всички на планетата. На Матрицата ѝ е нужно недоверие. „Разделяй и владей!“ е мощен закон. Недоверието е отделяне. Доверието е заедност. Но само разделените са лесноуправляеми… Другото име на доверието е и смирение, приемане. Отново дефицитни ценности!
Още синоними на доверие са: голота, честност, разкриване, признаване, автентичност, спонтанност. А същите са и синоним на здраве. Недоверието ни е следствие на травма, но и на свой ред то самото разболява. Има една вълшебна дума в психотерапията, която действа като панацея. Тя е „слабост“. Да можем да се покажем честно слаби, когато се чувстваме такива. Това е най-висшата степен на доверие. Това е и най-голямата сила, защото само най-силният излиза без оръжие разголен и честен в болката си, страха си, нуждата си. Броните обаче, които сме си изковали, за да ни пазят от оръжие, уви, ни пазят и от прегръдка.
Друга отчайващо опасна статистика е, че днес хората буквално се прегръщат по-малко именно от недоверие. Това веднага повишава нивата на депресивност и тревожност, защото най-бързото и ефикасно лекарство против последните е прегръдката. В стила на Джон Ленън ви призовавам да си представите един свят, в който си вярваме един на друг. Свят, в който не лъжем. Свят, в който си помагаме. Свят, в който обединяваме усилия за общи смислени каузи – здраве, опазване на природата, общо добруване. Свят, в който не враждуваме. Не, не е утопия! Първоприродата на човека е много по-близо до този начин на съществуване, отколкото до днешния ни живот. Но сами сме избрали да вървим срещу първоприродата си. Сами избираме да лъжем. Често лъжем, без сами да знаем, че лъжем, защото вярваме в неверни схващания. Логично е да следва… недоверие.
Изобщо няма да зачеквам тук темата за политиката. Тя не е от моята компетентност. Но огромното недоверие и в тази сфера е следствие на първите месеци от живота ни. Да, точно така – на първите месеци от живота ни. Начинът, по който се държат лицата от телевизионния екран, е обусловен от най-ранното им детство. Това важи за поведението на всички ни. (Ако не сме ходили на терапия, разбира се!) Ако си припомним инстинкта, който свързва неотлъчно любящата майка и бебето поне докато то проговори и проходи, дори политиците ще бъдат след време други. Неслучайно на гърба на книгата „В търсене на изгубеното щастие“ на антроположката Джийн Лидлоф – книга, която говори за значимостта на контакта между майката и бебето в началото на живота му – е написана най-кратката и гениална рецензия, която съм чела: „Ако има книга, която може да спаси света – тази е!“.
Аз самата пък кръстих една от първите си книги „Вяра имам“. Има огромни тиражи до днес, не мога да ги преброя вече. Значи гладът за вяра съществува и расте. Расте, макар и бавно, и осъзнаването, че е вярно това, в което вярваме. (Дано да не расте по-бавно, отколкото оцеляването на човешкия вид го изисква!) Квантовата физика вече налага разбирането, че сме съ-творци на собствената си реалност. Неслучайно живеем в ерата на връзкофобията. А когато не можем сами да сътворяваме реалността такава, каквато я искаме, можем да потърсим терапевтична помощ, защото бариерите пред недоверието ни често са с травматичен произход и са несъзнавани и ирационални и не е достатъчен умът, за да ги прескочим. Аз се научих да се доверявам. Някога не можех. Научих се в личната си терапия.
Животът ми е толкова по-лек, по-автентичен, по-удовлетворителен и по-здравословен и споделен. Хората сме стадни животни. Родени сме да се споделяме. Недоверието е вратата към самотата, а самотата скъсява буквално живота и го прави по-нещастен. С недоверие не се постига нищо… освен депресия и болест. Доверието е строило мостове, изградило е катедралите, доверието е построило ракетите, защото сам човек не може да направи нищо от това. Всъщност доверието ражда и живота. Как иначе биха се срещнали сперматозоидът и яйцеклетката? Доверието пази живота на индивида, на общността. Тоест недоверието е своеобразна психологическа смърт, предхождаща очевидно и физическата…
Когато пациент ми заговори за мислите си за самоубийство, му задавам въпроса: „Не ти се живее или не ти се живее така?“. Остани с този въпрос, читателю. И се довери на себе си следващия път. А след това наблюдавай какво ще започне да се случва с живота ти. Обещавам ти приятни изненади. Довери ми се. Ако избереш, разбира се. Но само ще ти подчертая, че когато са ранили доверието ти, не си можел да избираш, но днес вече не си бебе и можеш да правиш свободни избори. И най-важното на финала с препратка към началното заглавие: любовта може да достигне до вас само и единствено ако отворите сърцето си с доверие сега, защото „следващ път“ може и да няма, ако продължаваме да живеем, управлявани от страха и раните си.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
