Еврейската дума safa, която гърците превеждат с έιλλως (ейлос), освен човешки устни може да означава както бряг на море, така и устие на река (Бит. 41:3). Би могла да бъде и мястото, където – в утоляване на жаждата – устните и чашата се срещат. Струва ми се, че гърците са избрали тази дума заради провокативния смисъл на глагола είλλω (ейло). Той би могъл да означава както притискам, така и притеснявам се. Със същия корен е и думата за слънчева светлина – είλη (eйле).

Любопитно е, че когато се говори за тях, Писанието ни показва странна особеност на еврейския език – устните сякаш чувстват, действат и говорят сами, независими от тялото. Така е в книгата на Йов (27:4), където те не само говорят, но и пазят знанието. Затова в една поетическа традиция, която започва с псалмите и завършва с Димчо Дебелянов и с Николай Лилиев, Бог слага стража на устните. Думата за нея – safim – буквално означава горна устна, но също и скръб или срам. Оттам и традицията да се прехапват или покриват с ръка. В по-евфемистичните измерения на езика това се е правело с края на дрехата (Лев. 13:45 и ІІ Царства 19:4). 

Посочените цитати загатват, че подобно покриване с дреха е било царска привилегия. 

Така или иначе онова, което оживотворява устните, е словото (davar). То – като медоносна пчела – стои върху тях и им придава сладост. Сигурно затова и до ден днешен думата за сладост във всички европейски (и семитски) езици се родее с библейската дума за вино – shehar. Любопитна подробност е, че в родната ни лексика се пази и коренът на още една дума за вино. Тя е хубаво. Навярно в Свещеното писание е дошла от персийски, а в персийския език – от староегипетския. Трудно е да се проследи пътят ѝ, но е добре известно, че по време на Средното царство е означавала както вино, така и царски виночерпец. Звучала е като ub и е безспорно, че Прекрасният Йосиф е бил именно такъв (Бит. 40:1). 

Източник: Unsplash

В подобен (но и доста по-различен) контекст би трябвало да се осмисли и книгата, възпяваща вярата, че устните са измислени, за да бъдат целувани – „Песен на песните“. „Те са най-хубаво вино“, казва се (Песн. 7:9) там. И човек остава с неволното усещане, че устните са краят на душата. Зад (или пред) него са плътта, виното и словото. Като че ли затова Бог ни е дал чудодейната власт каквото се докосне до нашите устни, да се превръща в наш образ и подобие. Оттам и приказката за жабата, която станала принцеса, но и за принцесата, която се превърнала в жаба. Несъмнено устните, виното и словото имат силата да омагьосват и да разомагьосват света. Не е необходимо да си чел „Сто години самота“, за да го знаеш. Тъй както не е необходимо да си библеист, за да знаеш, че Ной е човекът, който пръв е изпаднал в алкохолен делир, но Писанието осъжда не него, а Хам – сина му, който пръв е разказал историята за пиянството на баща си. Сякаш (оттогава) нищо не следва с безусловна необходимост, освен пиенето да е бавно, умно и с приятели. Пророк Михей го е казал по друг начин: „Всеки стои под своята лоза или смоковница. И никой никого не плаши“ (Михей 4:4). Мистиците (като св. Кирил Александрийски) настояват, че това е есхатологична визия за Царството Божие. Защото тук, на тоя свят, и пиещият, и непиещият винаги се явяват заплаха за някого. Ето защо е важно да пием по един божествен начин…

„И да се целуваме“, би добавил някой. Защото неслучайно думите „цял“ и „целувам“ имат общ корен. 

Ала аз съм свещеник. И трябва да бъда безкрайно предпазлив, когато вдигам тостове и произнасям публични слова. Така че нека едно „Наздраве!“, казано безхитростно, да е предостатъчно!