Метчаем за свят, в който се раждаме равни и свободни, но когато получим шанса да избираме, често обръщаме гръб на себе си. Бягаме от свободата. Парадоксът е, че този модел е особено валиден в развития свят, където съвременният човек е заобиколен от удобства и изкушения. В своя комфорт, личността не намира смисъл и мотивация да се заявява или бунтува, защото… има много какво да губи.
Модерните жени имат мнение, борят се за правата си и в същото време държат да останат в ролята на слабия пол. Да се лиши от пазаруването или разкрасителните процедури са жертва, която една съвременна дама трудно би допуснала. Затова ни изглежда невъзможно и недопустимо, че някъде там има жени, които доброволно биха отрязали косите си и с гордост биха станали мъж. Но това се случва наистина. И една такава история живее в романа „Остайница“ на Рене Карабаш, който беше номиниран и вече е в краткия списък за наградата „Букър“ 2026 г.
На пръв поглед изглежда непростимо семейството, обществото и законът да те принудят да вървиш срещу себе си. На едно такова обречено място израства Бекиа, главната героиня в „Остайница“. Тя не е обикновено момиче, но сякаш всички наоколо – като започнем от бащата, минем през брата и стигнем до лудия в селото – искат тя да е обикновено… момче. При онези примитивни условия – уточнявам, че те са примитивни само от наша гледна точка – за един дом е важно под покрива му да растат момчета, които да станат мъже. Не е добре да танцуваш, ако си момче; не е добре и да си момиче, защото те не могат да размахват брадва.
Но може би именно невъзможността да бъде простено – от дълбоко и с обич – предизвиква върволицата нещастни събития, които ще се случат в миг в живота на Бекиа. Ще умрат хора, които е обичала – дори когато не са ѝ го позволявали. Неслучайно кървавите отмъщения в Албания са избрани като линия на злото в романа; в Кануна, суровия местен закон, няма място за крехки, обичащи сърца. Дори сълзите на майката не трогват онези, за които законът е станал природа. Как да простиш за това, че си останал без дом, без близък, без любовта си.
„Остайница“ е роман меморат, тоест разказ от първо лице за значимо събитие. Гласът на Бекиа ни води без дъх, скоростно, прескачайки във времето с помощта само на запетайките; тук няма главни букви и точки. Тук няма други правила освен тези на виещото от болка сърце. А ако в даден момент от разказа усетим вид изравненост, нещо като тишина, това са мъдростта и смирението пред неумолимите повели на живота.
Източник: Рене Карабаш – фотография Иван Коловос
И все пак това е история за бунт. Бунтът като реакция срещу злото, срещу забраните, срещу себеотричането – тази книга е вик от дъното към небесата. Или може би към човешкото в теб, онова, единственото, което може да помогне.
Рене Карабаш е изградила своя – дебютен! – роман чрез потока на съзнанието, един от най-откровените и терапевтични методи на писане. Романът „Остайница“ е катарзисна книга и представлява рядко срещано в литературата ни дълбаене в табутата и забраните на времето, което обитаваме. Той е болезнено изобличаване на злото между хората; и ако приемем, че животът в малкото албанско село с неговите жестокости е само алегория, то не се ли превръщаме всички ние в зверове, когато сочим с пръст дръзналия да заяви себе си.
Отново стигаме до свободата и робството. Противно на очакванията те не са непременно взаимно отричащи се. Когато героинята на Рене Карабаш доброволно пожелава да тръгне по пътя на свободата, превръщайки се в мъж, тя се лишава от възможността да обича. Свободата е отговорност – освен че се постига трудно, ограниченията, които налага, ни поставят за пореден път в позицията на роби. Роби на принудителните осъзнатост и самообладание.
Разказвачът в романа оставя чувство на обърканост, разполагайки разказа си на границата със съня. От време на време читателят забавя погледа си върху писмата, които пристигат за Бекиа в селото. Епистоларните вмъквания позволяват да поемем дъх, преди отново да се гмурнем във вихъра от емоции. Те са връзката ни с действителността; едва откъснали се от болката на героинята, ние получаваме другата гледна точка, често също болезнена.
любовта ли, кой говори тук за любов, любовта по нашите земи е равна на смърт
Любовта, дори когато е искрена и идва от цялото същество, може да бъде подложена на преследване, отричане, наказание. Авторката на книгата е отправила един нетрадиционен поглед към най-сакралното чувство, с което човекът е удостоен – и с това казва „не“ на заклеймяването. Да обичаш, означава да живееш. Да, но това го знаем ние, които ходим с открити лица и се усмихваме един на друг. За онези, които живеят в диктатурата на робството, каквото и да е то, да обичаш, значи да страдаш.
А не е ли именно любовта онази сила, заради която си заслужава да се борим за свободата си? Онова чувство, което осмисля човешките ни дни.
Източник: Остайница: Рене Карабаш, издателство Жанет 45
Друга голяма тема, която се явява рушител на свободата, е тази за „лъжата като червей“. Тя пълзи по здравото и разяжда чистата му плът. Издига стени между брат и сестра, между двама обичащи се и понякога стените са от лед, друг път от омраза. Червеят на предателството прегризва тънката нишка човещина, а без нея (о)ставаме зверове.
Една библейска препратка в романа ни казва, че миналото ще се завърне в бъдещето, и свидетелство за това са честите, но ненатрапчиви и дори навременни повторения в творбата на Рене. Сякаш гласът на реещата се душа на героинята напява повтарящи се строфи, всяка от които знакови за историята и разтърсващи в звучността си.
А къде душата да намери утеха, под чий покрив да се приюти – това не може да стане в дома; представата за него тук е като за затвор:
домът е там, където ще отрежат крилата ти
Заради Кануна, който определя какъв ще бъде животът ти, имаш сигурност, но не и свобода. Имаш покрив и телевизор, но не и живот.
