Дали заради възрастта, заради сложните времена, в които живеем, или заради всичко заедно, но все по-често се връщам към един въпрос, на който следва да съм си отговорила отдавна – и това е въпросът за границите. Къде и защо поставям границите в личния си свят и в обществото, в което живея? Приемам ли поставените през авторитета на чуждите компетенции граници, които засягат групи или отделни хора, държави или морал? Защо червените линии в политиката се нарушават почти веднага след като са очертани? Какво и според кого е новото нормално? Кой е моралният ни компас днес? Признавам, че вече не смогвам на скоростта на предефинирането на всякакви граници, уморявам се от лицемерието, с което се обяснява тяхното преместване, и въобще полагам все повече усилия, за да се ориентирам.
Разбира се, още от Сътворението насам човечеството си поставя граници. Налага си ги, за да оцелее във възможния за времето си социален договор, и ги нарушава най-често заради решението на една група да живее много по-добре за сметка на друга, но и когато някой иска да направи своята Голяма крачка на всяка цена или просто е изпреварил времето си.
Когато през 212 г. пр.Хр. римските власти отишли да заловят математика Архимед, задето проектирал отбранителни съоръжения срещу тях при сиракузката обсада, го заварили в двора му да мисли върху геометрията, като рисува кръгове в калта с помощта на една пръчка. „Ми му тус киклус таратте!“, казал им, което ще рече – не ми закачайте кръговете, не ме занимавайте, не нагазвайте в границите на моето сакрално пространство! Така обаче той пресякъл границите на подчинението, което победените дължат на победителите, а римският войник, който веднага след това го убил, прекрачил други, небесни граници. Именно методите и откритията на Архимед в калния му двор обаче, които са в основата на съграждането на съвременния свят, са неговата Голяма крачка, пресичаща държавни и мисловни граници вече точно 2238 години.
Два века по-рано и Сократ е говорил за граници, когато е обяснявал на гражданите на Атина, че всеки човек, независимо от произход и занятие, знае всички отговори, а дали ще ги получи, зависи единствено от уменията на този, който задава въпросите. Сократ бил незабавно осъден за учението си да „изражда“ истината от хората, защото то погазвало границата с боговете, които единствени следвало да имат претенцията да знаят всичко.
От двете възможни наказания за това престъпление Сократ избрал бучиниша пред изгнанието. А се отровил, защото, от една страна, вярвал, че няма по-голям позор от това да бъде прогонен отвъд границите на родния полис. От друга – защото виждал в смъртта дългоочакваното освобождение на душата от физическите граници на тялото, превръщайки края си в живо въплъщение на своята философия.
Прилича или не прилича човекът тогава на този сега? Мисля си, че природата ни остава една и съща, затова пък вековете са преместили с хиляди километри много от стереотипите и възприятията ни. Когато например Колумб не срещнал никакво разбиране в собствения си „полис“ относно изчисленията му за посоката на Индия – не се поколебал да прекрачи границите му, заедно с тези на античното мислене, за да установи, че извън полиса животът също не е лош и че там дори помагат… да откриеш Америка!
Примерите за значими постижения отвъд утвърдените граници са наистина много! Но и съвсем малко в сравнение с примерите за прекрачващите граници единствено за лична облага или поради обикновена безпардонност.
Още съвременниците на Нерон разбират, че да изпепелиш столицата на собствената си империя, може и да не е въпрос на Велик замисъл, възможно е и просто да значи, че владетелят на Великата империя не може да носи на богатство и власт.
Спазването на границите по правило осигурява подчинение, но също и ред, и безценно за едно общество спокойствие. Това пък има своята висока лична цена в такова общество, където те масово не се спазват. От друга страна, властта, която създава правилата и следи за тяхното прилагане, винаги е изкушена сама да наруши тези граници. Персонална отговорност за такова нещо по принцип се носи, макар и рядко да се понася в действителност, а паметта за събитията очевидно не спира тези, които влизат в управлението с подобни намерения. В „Към генеалогията на морала“ Ницше описва това властово мислене. Идеята му, че именно господарите дават имената на всичко, идва да покаже кой в действителност определя границите, като остава извън тях при липса на универсален морален компас. Показва също как езикът става част от властта на господарите, които определят чрез него по какъв начин да се възприема Светът.
Но когато говорим за големи национални решения, които изискват огромен обществен ресурс – отдавна известно е, че именно погазването на граници може да доведе както до големите триумфи, така и до големите катастрофи, които влизат в учебниците по история и остават там като вечно ненаучени уроци. Не е нужно да търсим по-далеч от Европа, за да си припомним колко разрушителен може да бъде демонът на харизматичния водач, решил да се възкачи на върха на една мощна империя, откъдето ще провъзгласи правилата на Новия световен ред. И как милиони могат да пожелаят да прекрачат границите и да тръгнат след него, заради което да се извиняват до днес техните деца и внуци.
Има десетки примери, не само от историята на Европа, които ясно показват и нещо друго – когато моралът в едно общество е без значение или е подменен в нечия услуга, става много лесно да се разрушават всякакви граници. Тогава именно силата, а не истината поражда правото, обратно на заветите на Русо в „Обществения договор“. Вероятно по тази причина днес отново започваме да мислим за това и да се страхуваме след 70 години мир, гарантиран от подписите на държави, които са се обединили в името на християнските ценности. Същите ценности, които са описани в Библията и за които сега не е политкоректно да се говори.
Мисля си обаче, че днес точно това дава голяма възможност на всяка социална група, професионална общност, идейно обединение, политическа формация и въобще съюз да мери със собствена, частна мярка всичко, което ни заобикаля, и именно така постоянно да тества собствените си граници, и най-вече тези на хората около себе си.
Последователите са призвани да приемат това за норма, но да осъждат най-строго подобно поведение спрямо тях. Това може да е криворазбрана лоялност, но друг поглед лесно би ги изхвърлил от тази общност и причислил към другата, ако и да нямат нищо общо с нея. А оказва се, че днес мнозина не вярват в живота извън собствения им виртуален балон.
Според концепцията на социолога Зигмунт Бауман в „Течната модерност“ – съвременните общества се намират в перманентна нестабилност. При това състояние на разпад на традиционните институции според автора буквално се разтапят всички устойчиви конструкции, създадени от човека – семейство, трудови навици, социални връзки. На тяхно място расте дистанцията, която се стимулира чрез общуването ни вече почти изцяло през социалните мрежи, а оттам се заличават границите между публичното и личното. Засилват се индивидуализмът и поляризацията.
Сигурно е нормално, че светът, в който живеем сега, може да ни изглежда по-страшен от Света, в който са живели другите вчера, а съгласието около обществено приемливия компромис за границите да ни се струва по-невъзможно от всякога. Раздорът, в който живеем обаче, може да е знак и че счупеното не са самите граници, а е преди всичко начинът, по който мерим онова във и извън всички граници на човешкото ни битие. То започва с избора ни между доброто и злото, който правим всеки ден, с търсенето на значението на тези две понятия през собствения ни съзнателен път, с покаянието и прошката, с разговора ни с Бог. Изобщо с любовта към човека, понеже границите се чертаят от разума, но минават през сърцето.
