В пирамидата на Маслоу стремежът към уважение, включително и себеуважение, стои високо – това е предпоследното стъпало в човешките потребности на всеки индивид. И ако изходим от частното към общото, то лесно ще направим аналогията, че едно общество и неговата държава следва да се отнасят с уважение към себе си – към собствената си история, култура и традиции, но също така и към всичко онова, което изгражда съвременния облик на страната. А ако трябва да посочим една сфера на обществения живот, която при правилно развитие и инвестиции може не само да допринесе изключително много за здравето и развитието на същото това общество, но и да се превърне в неговата най-добра реклама пред света, то това определено е спортът.
И макар страната ни да е една от едва 14-те, изпратили свой представител на първите съвременни олимпийски игри през 1896 г., то моментното състояние на спорта у нас, и по-конкретно на спортната инфраструктура, показва, че обществените ни потребности са застинали някъде между първото и второто стъпало от пирамидата на Маслоу. Най-доброто доказателство за това можем да открием в лицето на Националния стадион „Васил Левски“, който към 2024 г. е достоен по-скоро за музей на спортната архитектура от близкото минало, отколкото за модерно съоръжение, на което да домакинства националният отбор на България в най-популярния спорт.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Как го правим у нас?
Каква е кратката история на стадион „Васил Левски“? Наскоро отбелязал своя 70-годишен юбилей, той е построен през 1953 г., като представлява класическо спортно съоръжение от една отминала епоха, позволяващо провеждането на редица спортни състезания. Капацитетът му при откриването е над 55 000 места, като остава такъв до започналата реконструкция през 1998 г.
Нейната цел е да „вкара“ стадиона в 21. век, за да може той да отговаря на съвременните изисквания на ФИФА и УЕФА. Ремонтът на съоръжението е съпроводен от множество скандали, спиран е на няколко пъти и в крайна сметка няколкократно превишава първоначално предвидената сума. Все пак одисеята приключва през октомври 2002 г., когато обновеният „Васил Левски“ е открит с една от последните големи победи на националния ни отбор по футбол, отворила пътя към класирането на „Евро 2004“ – 2:0 над Хърватия. И макар преди повече от две десетилетия реконструираният национален стадион да е бил повод за гордост, то няма да преувеличим, ако кажем, че още тогава той изглежда морално остарял.
Покрит продължава да бъде само сектор „А“, а осветлението е все така монтирано на издигнатите преди десетилетия пилони. В допълнение, отдалечеността на трибуните от терена заради лекоатлетическата писта значително възпрепятства създаването на истински футболна атмосфера и така доброто състояние на тревната настилка и монтираните общо 43 340 пластмасови седалки остават единствените достойнства на съоръжението. На практика „Васил Левски“ остава в този си вид и до днес, като през 2014 г. се стигна до куриозната ситуация „Лудогорец“ да е изправен пред угрозата да не може да приема съперниците си от груповата фаза на Шампионската лига в България поради липсата на стадион, който да отговаря на изискванията. Все пак положението е закърпено и след взети спешни мерки, включително взимането под наем на ново електрическо табло, е избегнат срамът българският отбор да домакинства извън страната.
Към днешна дата стадион „Васил Левски“ се стопанисва от Национална спортна база, която е под шапката на Министерството на младежта и спорта. Съоръжението официално отговаря на четвърта категория по категоризацията на УЕФА и може да приема мачове от европейските турнири и европейските квалификации на националните отбори. По-различна е обаче ситуацията при домакинството на срещи от груповата и елиминационната фаза на Шампионската лига, където има допълнителни изисквания за ВИП и спонсорски помещения, на които към момента „Васил Левски“ не отговаря.
Единственото друго съоръжение в страната, което към днешна дата има четвърта категория, е „Хювефарма Арена“ (10 254 души капацитет) в Разград, където обаче приемането на мачове от групите на Шампионската лига също не би било сигурно. Основно реконструираният „Христо Ботев“ (18 777 души капацитет) в Пловдив пък все още не е категоризиран официално, като макар и открит само преди година, там вече бяха констатирани пропуски в изграждането му, водещи до проблеми с тревната настилка.
Към момента единственият лъч надежда за изцяло ново футболно съоръжение в България е домът на ЦСКА, „Българска армия“, който бе сринат до основи през лятото и предстои начало на същинското строителство. Продължава и реконструкцията на стадион „Локомотив“ в Пловдив, за която бяха отпуснати държавни средства заедно с тези за вече завършения „Христо Ботев“. Все така замръзнал обаче си остава строежът на новия стадион във Варна, чиято първа копка беше направена през 2007 г. и строителството трябваше да е приключило преди повече от десетилетие.
Ако трябва да обобщим ситуацията в България към края на 2024 г., ще установим, че страната ни е една от много малкото, ако не и единствената държава в Европа, която няма модерно футболно съоръжение, което да позволява провеждането на футболни срещи на най-високо ниво. И ако намирате това твърдение за преувеличено, обърнете специално внимание на следващите редове.
Как го правят другите?
Започваме сравнителния ни анализ с любимата футболна държава на ръководителите на Българския футболен съюз в последните години – Беларус. Любима, защото, ако трябва да се посочи една държава в Европа, изключвайки т.нар. футболни джуджета (Андора, Сан Марино, Малта, Гибралтар и т.н.), която има по-отчайваща статистика от българския национален отбор за последните две десетилетия, то това определено е Беларус.
От създаването си след разпада на СССР беларусите така и не успяват да се класират на нито един голям форум. В допълнение, допреди десетилетие националният им стадион в Минск поразително много приличаше на чудовището „Васил Левски“ – непокрит социалистически гигант с лекоатлетическа писта. Всичко това се променя през 2012 г., когато Александър Лукашенко заявява, че държавата не трябва да се изхвърля и макар да няма средства за мащабен строеж, е абсолютно необходимо националният стадион да претърпи основна реконструкция. Шест години по-късно, през 2018 г., обновеният стадион „Динамо“ е открит. С намален капацитет от 22 246 души, но напълно отговарящ на изискванията на УЕФА за провеждане на мачове на най-високо ниво, само година след откриването си стадионът приема Европейските игри.
Продължаваме пътешествието си на юг и отправяме поглед към най-бедната държава на континента – Молдова. Умишлено пропускам Украйна – страната, заедно с Полша, беше домакин на Европейското първенство по футбол през 2012 г., а през 2018 г. Киев прие финала на Шампионската лига. Вероятно дори войната там да продължи още години, след някогашното ѝ приключване футболната инфраструктура на украинците отново ще е на значително по-високо ниво от българската, така че нека се върнем на Молдова.
Въпреки че, подобно на Беларус, нейният национален отбор също никога не се е класирал на голям футболен форум, състоянието на футболните съоръжения с лекота слага в малкия си джоб инфраструктурата на столицата ни София. За да бъде всичко още по-странно, най-модерният стадион в държавата всъщност се намира в самопровъзгласилата независимостта си Приднестровска молдовска република със столица град Тираспол.
Там през 2002 г. е открит „Шериф арена“, основно реконструиран през 2011 г. На този стадион домакинства местният „Шериф“ (Тираспол), който през сезон 2021 – 2022 г. не само става първият молдовски отбор, класирал се за груповата фаза на Шампионската лига, но дори си позволява да победи „Реал“ (Мадрид) насред испанската столица, както и украинския гранд „Шахтьор“ на същия този „Шериф арена“. След руската инвазия в Украйна през 2022 г. УЕФА забранява на молдовските отбори да домакинстват на територията на Приднестровието, но това не е проблем за молдовската федерация – в Кишинев се намира откритият през 2006 г. национален стадион „Зимбру“ с капацитет от 10 400 души.
Ще спомена Гърция, Турция и Румъния в настоящия материал единствено поради географската им близост с България. Дори хората, за които футболът е далечен и екзотичен спорт, знаят, че спортната, и в частност футболната, инфраструктура на южните ни съседки е на светлинни години от нивото в България. От началото на века и Атина, и Истанбул са приемали домакинството на финал на Шампионската лига, а Турция дори ще е един от домакините на „Евро 2032“ заедно с Италия. С всяка следваща година все по-близо до тяхното ниво се доближава и Румъния.
От 2011 г. насам, когато е открит изключително модерният национален стадион в Букурещ, струвал над 300 млн. евро, румънците успяват да реновират или построят от нулата над 10 модерни съоръжения, разположени из цялата страна. Мащабите на разгърнатото строителство са истински впечатляващи и по нищо не изглежда, че това ще се промени през следващите години – в края на август месец бе обявено началото на строителството на ново съоръжение в Плоещ с капацитет от малко над 15 000 места, чието изграждане се оценява на над 100 млн. евро, основно осигурени от държавния бюджет.
В допълнение, в Букурещ започва строителството на нов стадион на местния „Рапид“, а може би най-доброто доказателство за отношението на румънското общество към футболната инфраструктура е новината, че преди по-малко от месец румънското правителство одобри изграждането на чисто нов 16-хиляден стадион на втородивизионния „Бихор“ от близо двестахилядния град Орадеа. По-назад не остава и румънският Търговище – скоро в града ще има два нови стадиона, при положение че има само един отбор, който също се състезава във второто ниво на местния футбол. Ако трябва да направим едно елементарно сравнение, трябва скоро да очакваме втородивизионният „Дунав“ (Русе) да се сдобие с ново съоръжение за стотици милиони левове.
Макар и гордеещи се с легендарния стадион „Райко Митич“ (по-известен като „Мала Маракана“) в Белград, дълго време Сърбия споделяше българската съдба за липса на ново футболно съоръжение. Това ще се промени съвсем скоро, след като през май месец тази година президентът Александър Вучич направи първа копка на един от най-впечатляващите футболни проекти в цяла Европа – новия сръбски национален стадион. Проектиран да бъде колкото стадион, толкова и „градина“ по отношение на дизайна, стадионът ще е с капацитет от малко над 50 000 души и трябва да бъде завършен до края на 2026 г., а през 2028 г. да приеме финала на Лига Европа.
Проектът му е дело на испанско архитектурно бюро, което го определя като първия стадион градина в света заради изцяло естествено зелената му фасада. По предварителни оценки строителството на стадиона ще струва над 350 млн. евро, а на обвиненията, че подобна сума е прекомерно разхищение и предполага корупция, Вучич отговаря по следния начин: „Тук не става дума само за стадиона. Става дума за живот. За място, където хората ще могат да заведат децата и внуците си и да се забавляват. За мен това е животът сбъдната мечта“. Изграждането на стадиона ще стане факт чрез изпитаната през последните години сръбско-китайска дружба – изпълнител на проекта е Power Construction Corporation (PowerChina).
Ако надеждите ви някой да ни отсрами се крепят на братята македонци, то бързам да охладя ентусиазма ви – националният стадион „Тоше Проески“ в Скопие вече прие през 2017 г. финала за Суперкупата на Европа между „Реал“ (Мадрид) и „Манчестър Юнайтед“. Причината – мащабната реконструкция на съоръжението, завършила през 2015 г. и превърнала го в модерно и отговарящо на всички най-високи изисквания съоръжение. И макар близо десетилетие по-късно стадионът да е в далеч от най-доброто си състояние, то все още сравнението с „Васил Левски“ кара всеки северномакедонец да изпитва гордост.
Останалата част от бивша Югославия също не стои със скръстени ръце – докато все още се радва на новото си кокетно бижу в „Опус Арена“ в Осиек (13 005 души капацитет), през февруари тази година Хърватия направи важна стъпка към жадуваната реконструкция на националния стадион „Максимир“, след като кметът на Загреб и министър-председателят Томашевич подписаха споразумение, слагащо край на дългогодишен спор относно земята, на която е разположено съоръжението. В Косово пък тече реконструкция на олимпийския стадион „Адем Яшари“ в Митровица, който трябва да приеме Средиземноморските игри през 2030 г., а 40-хилядният град Дяково напредва с изграждането на чисто новия си 10-хиляден стадион.
За финал насочваме поглед към Албания. Държавата, която допреди пет десетилетия забраняваше на гражданите си да притежават лични автомобили, днес се гордее с националния си стадион „Еър Албания“ – модерното 22-хилядно съоръжение, което вече посрещна европейския финал между „Рома“ и „Фейенорд“ от Лигата на конференциите през 2022 г. Стадионът е изграден за 3 години и е открит през 2019 г., като предназначението му далеч не се ограничава само до футболни мачове – строителството му включва и 112-метрова кула в единия край, в която се помещават офис пространства и търговски център.
Доказателство, че албанската държава не смята да се ограничи само с изграденото в столицата, са потвърдените 3 проекта за нови съоръжения в различни части на страната. Едно припомняне, в случай че прочетеното по-горе ви е объркало за коя държава говорим – Албания все още е с над два пъти по-малко население от България и два пъти по-нисък брутен вътрешен продукт на глава от населението.
Не само футбол!
Погрешно, а дори и наивно би било да разглеждаме изграждането на нов национален стадион само като футболно събитие. Неслучайно никъде в настоящия материал не става дума за резултатите и формата на националния ни отбор по футбол. В случая те нямат никакво значение – построяването на подобно съоръжение в столицата на една държава излиза извън чисто спортната орбита и има отношение към цялостния облик на града и възможността му да приема разнообразни културни мероприятия.
Така например изследване върху икономическия ефект от домакинството на финала на Лига Европа в Букурещ през 2012 г. показва, че това еднократно събитие е донесло над 10 млн. евро приходи за града, а 100% от предлаганата леглова база е била запълнена, при това на двойни цени. В допълнение, в седмицата преди мача само чартърните полети от Испания достигат общо 63 (финалът е между два испански отбора), а денят на мача и до днес държи рекорда за най-много чуждестранни туристи, преминали през летището за 24 часа (над 25 000). Според направените изчисления всеки един от тези испански туристи е похарчил средно по 150 евро на ден в румънската столица за двата дни престой заради мача.
Внимание заслужава и концертният туризъм, задължително условие за който е наличието на модерен стадион. И ако българските меломани имаха щастието тази година да се насладят на Ед Шийрън, напълнил стадион „Васил Левски“ въпреки дъжда, то на север от Дунав музикалното лято бе още по-интензивно. Освен Ед Шийрън, който преди София посети и Букурещ, румънската столица стана част и от едно от най-успешните турнета в историята – Music of the Spheres World Tour на британците Coldplay. Еуфорията, обзела северните ни съседи след обявяването, че страната е включена в турнето, бе доказана на практика в деня, в който билетите за концертите бяха пуснати в продажба.
Само за няколко часа над 120 000 билета за двете концертни дати (12 и 13 юни) бяха разпродадени, подобрявайки всички румънски рекорди. Съвсем в друга орбита пък изпрати полската столица Варшава решението градът да бъде включен в превърналото се във вече историческо турне Eras Tour на Тейлър Суифт. По предварителни изчисления трите концертни дни в началото на август са донесли на икономиката на полската столица поне 45 млн. евро.
Дали и кога София ще се радва на нормално футболно съоръжение, е въпрос, на който трудно някой в страната би могъл да отговори. Едно обаче е сигурно – когато и да бъде взето това решение, то ще бъде съпроводено от множество дискусии и спорове доколко е правилно държава като България да инвестира стотици милиони в стадион, вместо да ги пренасочи към по-належащи обществени сфери. В този момент си припомнете пирамидата и решете лично за вас на кое стъпало искате да бъдем ние като общество.
