Теодора Духовникова е от онези ярки в метаморфозите си актриси, които не могат да бъдат „елиминирани“ от зрителя в процеса на съпреживяване, защото присъствието ѝ на сцената е толкова живо, че никой не би се усъмнил в истинността на разказваното от нея.
Самата аз вярвам на Теодора отдавна. И когато тръгваме да говорим за автентичността, ми е интересно не само какво казва, но и как стига до него. Говори спокойно и уверено, без онази категоричност на хората, които са решили веднъж завинаги кои са и какво мислят за света. Точно заради това първият голям парадокс в разговора ни идва бързо: една от най-разпознаваемите български актриси и жена, чиято професия предполага непрекъснато да бъде наблюдавана и под светлината на прожекторите, ми казва, че е най-много себе си именно когато е сама.
Когато ги няма децата, Стефан, приятелите, театърът – всичките тези неща. Всъщност може би би било логично да кажа друго, но не, не е така.
Това нейно „не, не е така“ ми харесва, защото би било толкова лесно да даде красивия и социално приемлив отговор, онзи, в който човек е най-много себе си сред хората, които обича, или на сцената, на която принадлежи. Само че разговорът ни е за автентичността, а Теодора не изглежда особено склонна да я опростява до красиво изречение.
Тя може да прекарва дни сама и тук нямам предвид онези няколко откраднати часа, които всички понякога наричаме самота. Веднъж е останала сама над две седмици. Докато разказва за тях, по лицето ѝ преминава неподправено удоволствие.
Толкова ми беше хубаво, колкото не можеш да си представиш.
Не става дума за духовна практика, за преднамерено мълчание или за поредния ритуал, в който човек си поставя задача да открие себе си:
Аз не харесвам тези йогийски практики: „Сега осем часа ще мълчим, дванайсет часа…“. То е нарочно: „Мисли върху себе си“. Не, не, не. Няма „мисли върху себе си“. Просто искам малко да съм сама.
След втория, третия ден, разказва тя, започва някакъв различен процес, който определя като „съкровен“.
Източник: фотография Марияна Петрова (mamuri photography)
Тогава не се страхувам да си мисля понякога ужасни неща, понякога страшни, понякога прекалено дръзки. Но тогава не ме е страх от чуждо око и чуждо ухо и съм най-много себе си.
И точно това „чуждо око и чуждо ухо“ ми се струва ключово, защото за нея отсъствието на другия не е бягство, а кратко освобождаване от всички роли, които животът раздава извън сцената.
„Аз съм си такъв“ не е автентичност
Става ясно, че Теодора няма сантиментално отношение към автентичността и със сигурност не я разбира като безусловно приемане на всичко, което сме. Когато стигаме до популярната мантра „Бъди себе си“, в погледа ѝ проблясва онази смесица от ирония и нетърпение, която подсказва, че няма да последва особено милостив отговор.
Това „Бъди какъвто си“, „Аз съм какъвто съм“, „Какво да направя?“… Кой го интересува? Ако беше някакво съвършено същество, което да каже: „Аз съм каквото съм“, разбирам. Но иначе по-скоро се прибери вкъщи и работи върху себе си. Съвсем сериозно. Промени се и не се хвали толкова с това, което представляваш.
За нея да бъдеш себе си не е достатъчно, ако не си готов да погледнеш този човек честно и да признаеш, че има какво да бъде променено:
Всички сме суперзле. Всички имаме нужда от работа върху себе си, казва с усмивка – без никакво усещане за превъзходство, защото от самото начало е включила и себе си в множественото число.
Автентичността е да можеш честно да видиш вътре в теб какво се случва. Това да не те притесни, да не те фрустрира. Да си кажеш: „Да, окей, сега, в момента, аз съм това. Искам ли да съм това? Не искам ли? Добре ли съм в това? Ще вървя ли нанякъде?“. И да го признаеш спокойно пред себе си и пред другите.
Докато говори, Теодора изглежда почти обезоръжаващо спокойна в собствените си противоречия, сякаш с времето е разбрала, че увереността няма много общо с това винаги да се харесваш, а по-скоро със способността да не избягаш, когато видиш у себе си нещо, което не ти харесва.
Източник: фотография Малин Кръстев
Някъде по тази линия разговорът стига до гръцки монах на име отец Михаил, за когото Теодора започва да говори с видимо уважение. В период, в който се чувствала особено добре, спокойна и доволна от мястото, до което е стигнала, решила да сподели това с него.
Казвам му: „О, в много хубав период съм, отче. Толкова добре се чувствам. Сърцето ми е спокойно. Чисто ми е, хубаво“.
Отговорът му бил великолепно лишен от сантименталност:
Виж сега, за да не се съсипеш, да не паднеш на земята, Господ услужливо е спуснал една завеса вътре в теб, в най-скришното ти, за да не видиш всъщност какво има там. Защото, ако го видиш, просто няма да можеш да понесеш, че това си ти.
С възрастта обаче, казва тя, някои части от тази завеса сами започват да се повдигат, защото постепенно разбираш, че не разполагаш с цялото време на света и че не всяка битка заслужава да бъде водена.
Донякъде и заради това Теодора се определя като „изключителен почитател на зрелостта“. Казва, че нейната младост е била изморително драматична, пълна с необходимостта непрекъснато да доказваш нещо, а днес самият въпрос пред кого точно е било нужно това ѝ изглежда почти смешен:
Чувствам се много добре в силата си, в знанието си, в моженето си. И харесвам как изглеждам в момента. В средата на живота някак си много златен става светът.
Източник: Теодора на сцената на „ПоетиТе live“
Докато я гледам, виждам именно увереността на жена, която все по-добре различава кое си струва усилието ѝ.
И точно защото през по-голямата част от разговора изглежда толкова сигурна в изказа си, промяната е видима, когато я питам дали някога е предавала нещо свое, някакъв принцип или идеал, просто защото в определен момент компромисът е бил по-лесен.
За секунда гласът ѝ трепва, не драматично и не достатъчно, за да превърне отговора в изповед, но достатъчно, за да усетя, че въпросът е събудил тъмни спомени.
Да. Със сигурност. Не едно, не две, не три, не пет. Аз също съм била конформист и сигурно все още съм понякога. Не се притеснявам да го кажа.
Сякаш не се нуждае да бъде героинята в собствения си разказ и не се опитва да превърне компромиса в добродетел:
Има много моменти, в които не се харесвам. Казвам си: „Боже мой, гледам те в момента и хич не те харесвам“. Но пък не си оставам долу в калта. Опитвам се да се изправя, да се поизмия, поизчистя и да продължа към някакъв друг момент, в който пък си казвам: „Е, сега е по-добре. Браво. Добре се държа, добре реагира. Хубава промяна направи“.
А за нея да има промяна е особено важно. Защото „застоят е най-лошото, което може да се случи – и в природата, и в човека“.
Когато автентичността стане мода
Днес заради социалните мрежи автентичността също има своя естетика.
Източник: фотография Малин Кръстев
Това е някакъв тренд, нов бранд за автентичност: „Дайте да бъдем автентични, да махнем грима“. Малко се поуморихме от другото и сега: „Носете новото лилаво“.
Теодора признава, че поне сега наблюдаваме по-щадяща мода от предхождащата я вълна на изкуствени мигли и силиконови импланти, но веднага стига до по-съществения проблем:
Всички се сравняваме, всички се гледаме един друг.
Но нали и самата тя е популярна личност, с която други се сравняват? Когато я питам за съвет към тях, отказва да се постави в позиция на висша инстанция, а признава, че понякога изпитва същата тревожност, същото усещане, че ти си спрял, а всички останали продължават напред.
Аз също изпадам в депресия. В моментите, в които на мен са ми казвали: „О, в какъв суперпериод си, колко добре изглеждаш, какви хубави неща направи в професията си“, това са били най-лошите ми периоди.
Сянка на тъга пада върху лицето ѝ, без тя да обяснява какво точно е стояло зад тези периоди, а аз не питам, защото понякога границата между добрия въпрос и ненужното любопитство е именно в способността да разбереш кога вече си получил достатъчно честен отговор.
Да играеш, не означава да лъжеш
Знам, че да ѝ задам този въпрос, е наивно, но все пак го правя. Не е ли противоречие самата ѝ професия? Как говорим за автентичност с човек, чиято работа е да се преобразява, да сменя лица, биографии и съдби и вечер след вечер да ни убеждава, че е някой друг?
Източник: Народен театър „Иван Вазов“, фотография Стефан Здравевски
Без да ме съди, защото сякаш телепатично усеща, че по всички клиширани правила трябва да я попитам това, отговаря с професионална категоричност.
Това да сменям лица не е лъжа. Напротив, това е постижение в моята професия. За да можеш да изиграеш добре един друг човек, трябва да си много честен и със себе си, и с това, което мислиш, че другият човек, когото трябва да изиграеш, е.
За нея актьорството не е изкуство на преструването, а упражнение по честност.
Изключителна честност се иска, за да бъдеш добър актьор. Изключителна доверчивост, изключителна смелост да навлезеш вътре в себе си.
Сянката на времето, в което живеем
Най-видимо се променя Теодора, когато разговорът напусне личното и стигне общественото.
В света някак се сгъсти въздухът. Този въздух, който ние дишаме, сгъстява въздуха и в самите нас.
Говори за оръжията, за агресията, за насилието между деца, за непрекъснатото разделяне на лагери и лагерчета, а в гласа ѝ има тревога, която не звучи като позата, която човек заема, защото просто така трябва.
И точно тук разговорът за автентичността стига до най-неудобния си въпрос: ако искаме да бъдем честни за човека, трябва ли да приемем, че автентичното у него невинаги е добро?
Източник: фотография Малин Кръстев
Ако сме откровени, което е част от автентичността, трябва да признаем, че в човешката природа има както добро, така и зло. Няма цивилизация и няма религия, която да занули злото. Но какво е човекът? Венецът на природата или най-презряното творение на Бога? Не знам.
Стълбата с хората
Когато накрая я питам какво вижда, щом чуе думата „стълбата“, Теодора посочва, че това за нея е изключителна метафора. Но не си представя празна стълба, а такава, на която има хора.
И сега тези, които са най-отгоре, какво е да си най-отгоре? И как се е стигнало там? И тези, които са най-долу, къде вървят? Какво искат да направят? Ще дръпнат ли този пред тях? Ако този пред тях пада, ще го бутнат ли? Ще помогнат ли да се изкачи повече? Ако нещо се случи, ще се хванем ли за ръце да се изтеглим всички заедно?
Последният въпрос, който задава, ми прави най-голямо впечатление. След разговор, в който толкова дълго търсихме отделния човек, накрая Теодора отказва да го остави сам. В нейната представа за автентичност има място не само за честността към себе си, но и за начина, по който се отнасяме към другия, когато сме по-високо или по-ниско, когато имаме силата да помогнем или възможността да бутнем.
И може би точно тук си обяснявам вътрешния покой, който усещам в нея през по-голямата част от разговора. Не ми прилича на спокойствието на човек, който вярва, че окончателно се е намерил, а на увереността на жена, която знае, че няма да бъде една и съща на всяко следващо стъпало и не се страхува особено от това.
В новия театрален сезон зрителите отново могат да я срещнат там, където това присъствие се усеща най-силно – на сцената. Теодора продължава да играе в спектакъла „Глембаеви“, който за нея е доказателство, че високият текст и пълният салон не са противоположности. Сред важните ѝ театрални срещи е и „Физика на тъгата“ по Георги Господинов – постановка на Йерней Лоренци, когото определя като един от най-хуманните режисьори, които е срещала.
А когато аз си помисля за Теодора Духовникова на сцена, все пак веднага поставям перфидното ѝ тяло някъде там, на стълбата, която „винаги върви нагоре“.
