4000 години пр.н.е. Започва подемът на първата голяма урбанизирана цивилизация. За 2 хилядолетия шумерите създават първите градове държави, централизираната власт, първата известна система за писане, закони, имат научни постижения в математиката, астрономията, литературата и инженерството.
Отделните градове държави функционират изрядно – с ясен ред, йерархия, социални и религиозни норми. Но именно това, което ги овластява в продължение на хилядолетия, става причина и за тяхната гибел.
Обичаите и традициите поддържат жив един огромен организъм, който впоследствие не могат да „изхранят“. Онова, на което цивилизацията е стъпвала здраво толкова дълго време, вече не може да я крепи. Сътрудничеството между отделните градове държави се затруднява заради приоритизиране на локалните догми пред общия интерес. Проблеми, натрупани през вековете, имат нужда от спешни решения, за които общностите не са подготвени.
Причината – дълбоките традиции и обичаи спират прогреса и иновациите, комуникацията и сътрудничеството между градовете са бавни и незадоволителни, а за екологичните проблеми и външните нашественици е нужна светкавична адаптивност към новото време и промени на редица от подходите, познати на обществото и управлението до момента. Забавянето на тези процеси води до края на шумерската цивилизация.
Източник: „Смъртта на Сократ“ картина – Жак-Луи Давид 1787г.
Тази история ще се повтаря многократно през следващите епохи от развитието на човечеството.
След 3000 години египетската цивилизация остава в миналото, защото не може да се приспособи към новите изисквания на времето, икономиката и военните предизвикателства. Спешната нужда от реформи е пагубно осуетена от солидната и неподвижна традиция.
Сходна е съдбата и на Римската империя.
Антична Гърция поставя основите на западната цивилизация и е първата империя, която признава и прилага нуждата от гъвкавост. Според историците именно благодарение на своята адаптивност – тя успява да просъществува около 1000 години, в които вътрешните неравенства, напрежение, конфликти и външният натиск не застават пред разцвета на културата, спорта, изкуството и философията. На фона на предните две цивилизации Антична Гърция задържа своя колосален устрем най-кратко. И отново на фона на тях – е изправена пред най-сериозни предизвикателства, а завещава най-солидното наследство за бъдещите поколения.
На въпроса дали ако устройството и религиозните обичаи са били по-консервативни, е щяла да устои по-продължително на провокациите, историците са категорични: краят би настъпил много по-рано. Онова, което дава време на прогреса, поставил основи на съвременното ни общество, е именно гъвкавостта.
Различни цивилизации и времена. Една и съща грешка.
Разбира се, не е толкова просто. Нито възходът, нито падението на една империя могат да бъдат изцяло отдадени на обичаите и влиянието им върху обществото и държавата. Но не можем и да пренебрегнем значението им за развитието и застоя на човечеството, защото – за добро или зло – те ни съпътстват от сътворението. Вероятно и за добро, и за зло.
Източник: Unsplash
Традициите и обичаите са дали на човека обяснение за света
Ритуалите служат на нуждата ни от плавен преход между различни периоди – в природата или в етапите от живота. Повечето са на религиозна основа и обслужват необходимостта да бъдем свързани и защитени, да бъдем заедно и по-важното – не сами във вярата и предаността към нещо по-голямо и мъдро от трудностите и мъките ни, нещо, което да внесе смисъл и ред, да оправдае и обясни, да ни упъти и утеши. Сигурност и принадлежност. На една маса, в един храм, в едно действие за всички. Противоотрова за страховете, за риска от хаоса, който могат да причинят непредвидимите и неконтролируеми прищевки на природата. Или индивидуалността.
Точно тези изконни човешки нужди обаче стават причина за нехуманната употреба на догмите от властимащите. Религията, обичаите и вярванията лесно се превръщат в средство за контрол и манипулация над тълпата. А осъзнаването на този процес от човека – на индивидуално и групово ниво – продължава и до днес. И въпреки че историята познава десетки общества, отхвърлили установеностите и диктатурата, избрали свободата и правото на глас, днес продължаваме да се делим и противопоставяме заради верски, културни и национални различия.
Може би най-невъзможният въпрос е – имало ли е друг сценарий за човечеството?
Какво би станало, ако не ни водеха страхът и нуждата от сигурност? Как би изглеждала традицията тогава? Ако не бяха религиозните обичаи, щяхме ли днес да бъдем още по-напред в развитието и еволюцията си – не само като култура и технологии, но и като хуманност? Или точно обратното – липсата на ясен ред и сплотяващ елемент щеше да забави откритията и постиженията с хилядолетия, загубени в размирици и безпътица? Докато търсим отговорите, може би ще се доближим до равновесието, в което навярно е ключът към света на бъдещето. Свързани, но в движение. С основи, но в строеж. С плътно ядро, но с адаптивна обвивка.
Източник: Сурва 2026г – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Не са малко примерите, в които твърдата традиция пречи не само на общия напредък, но е и повод за немалко трагедии.
399 г. пр.н.е. Сократ е осъден на смърт чрез отравяне, защото „влияе зле на младото поколение“ и „противоречи на традиционните вярвания и богове“. И въпреки че днес го наричаме „най-големия мислител на всички времена“, хилядолетия по-късно ние все още се изкушаваме да приемаме една истина за категорична, едно правило – за най-добро, и една позиция за най-вярна – нещо, което прогресивният ум на Сократ е копнял да отхвърли като масово разбиране и подход – както към религията, така и в междучовешките отношения. Това само доказва колко трудно единицата може да се отдели от цялото, колко мъчителна е всяка промяна на нагласи и най-вече колко зависим е човекът от своите себеподобни и нуждата да принадлежи към тях. Дотолкова, че е готов да убие дори единствения различен.
Няма да откриете истината, като убивате хора, които не са съгласни с вас – просто ще потънете в невежество. Ювал Харари
Така се случва и през 1600 г. с Джордано Бруно – изгорен на клада заради своите „радикални“ идеи за безкрайността на Вселената и множеството светове, които противоречат на църковния канон. Той не се отрича от философията си пред Инквизицията, а тя от своя страна показва колко фатално може да бъде всяко отклонение от догмата.
През 1633 г. Галилео Галилей се признава за виновен по обвинения в ерес, тъй като подкрепя теорията, че Слънцето е център на Вселената, а Земята се движи. Осъден е на домашен арест, а трудовете му са забранени.
Хора на изкуството, които светът помни и до днес, са преследвани и отричани заради новия поглед върху човека, нормите и обществото. В редица класически произведения можем да изпитаме трагедията на отделния, случаен човек, който е докоснат от порива на необичайното.
Катерина от „Железният светилник“ на Димитър Талев е убита от собствената си майка, за да не опетни името на рода. Адела от „Домът на Бернарда Алба“ на Гарсия Лорка се самоубива, а майка ѝ държи да запази името си в обществото пред това да защити истината на дъщеря си. Албена на Йордан Йовков също става жертва на безкомпромисния групов морал. Ана Каренина и Мадам Бовари се самоубиват, за да не търпят унижението, на което социумът ги подлага. Жулиета на Шекспир… И на Ромео.
Мерсо от „Чужденецът“ на Албер Камю извършва убийство, но е осъден не заради мотивите си, а защото не плаче на погребението на майка си, защото не спазва обществените ритуали и норми и личната истина се оказва по-непростима от реалното престъпление.
Източник: Сурва 2026г – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Живи и мъртви традиции
ПРЕДИ:
Човешките жертвоприношения – една от най-старите и причислена впоследствие като „варварска“ традиция, която познаваме. Древните хора са вярвали, че ако дарят на боговете живот – или дори – животи – ще спечелят благоволение и милост. Днес подобна практика изглежда абсурдна, а в същото време в редица култури, вкл. нашата, на големи празници или за здраве убиваме животни – т.нар. курбан. Сред все по-голяма част от населението обаче дори този – дълбоко приет и на пръв поглед безобиден – обичай изглежда варварски и остарял.
При смърт на съпруга – в Индия жените са били изгаряни заедно с трупа му, за да запазят честта на семейството и в отвъдното.
В Европа и Америка са изгаряли жени, обвинени във вещерство, заради поредната религиозна истерия.
ДНЕС:
В Африка, Азия и малцинствени общности по целия свят продължават да се продават момичета на възраст между 10 и 15 години в т.нар. уредени бракове. Този обичай свързва отделни родове, обединява фамилии и богатства или просто разрешава битови проблеми, какъвто беше случаят с 6-годишното момиче в Афганистан, продадено на 55-годишен мъж за една коза, ориз и чай.
Отделни общности и племена в Африка, Азия и Близкия изток продължават да обрязват момичета. Древна и вече забранена традиция, която се преследва от закона, но съществува в затворени кръгове, за да гарантира изпълнението на женските (слугинските) функции, без дамите да се поддават на удоволствия и изкушения.
Не по-малко позволено е и ритуалното обрязване на момчета, което продължава да присъства като традиция сред милиони – особено болезнено, а в част от случаите – застрашаващо здравето.
В племена в Африка, Южна Америка, Австралия момчета се подлагат на инициации за изпитване на мъжествеността, което включва различни мъчения и бой.
Не просто не трябва да си затваряме очите – трябва да гледаме, без да мигаме, в лицето на традицията, която унижава, контролира и дори убива в името на това да пребъде общността.
И в същото време човечеството дължи постиженията и дори свободата като идеал именно на традициите, които са съхранили общото, паметта и в трудните моменти са превръщали отделните съчки в несломим сноп.
Китайската цивилизация е най-дълго продължилата в историята на човечеството – 5000 години. След този период тя не приключва съществуването си, а се преобразува и днес Китай продължава да бъде културен, икономически и политически феномен.
В продължение на хилядолетия еврейската общност съхранява уникалната си културна и религиозна идентичност дори без държава.
Източник: Сурва 2026г – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Извън темата за националната идентичност и паметта на обществата – традициите и обичаите са незаменим лек в най-трудните периоди на човешката история.
От личната трагедия до масовия катаклизъм – традициите служат на хората като средство за оцеляване – психическо и физическо.
Погребалните ритуали и до днес имат функцията да подкрепят близките на загиналия. В момент на дълбок траур този ритуал насърчава рационалното и социално поведение и дава психологическа подкрепа.
Отново обичаите са спасението за живите във времена на войни и пандемии. Колективни ритуали, молитви и обреди – общите преживявания облекчават тревожността и страха и подкрепят психичното здраве – ключов фактор за оцеляване на населението и рационално поведение в критични ситуации. В подкрепа на тази цел са се организирали празници и събирания за семействата на загиналите, които са насърчавали взаимността и взаимопомощта. Това намалява страданието във времена, които днес не можем дори да си представим по интензивност и тежест. Тотеми, молитви и дори магически обреди са организирани с цел укрепване на вярата и силата на обединените от обща съдба.
И след като имаме неопровержими доказателства в едновременно животворното и пагубно въздействие на обичаите, логично е да зададем въпроса – как едни общества стъпват върху традициите си, за да вървят напред, а други потъват под натиска на собствените си догми? Къде е границата и как да не я минаваме?
Природата (от която не бива да забравяме, че сме част) ни е оставила важно послание. Не оцеляват най-силните, нито най-интелигентните, а най-адаптивните към промяна. Кодът към вечността ни е подарък от бащата на еволюцията – Чарлз Дарвин (и той отричан и преследван заради антирелигиозните си идеи). И още малко дързост от Хераклит: Единствената константа в природата е промяната.
Историята и природните закони ясно ни показват, че както има нужда от ясни правила и повторения, които ни дават сигурност и ясна структура, предвидимост и предсказуемост, така във всеки един момент трябва да сме готови да пуснем нещо старо, за да допуснем нещо ново – в името на развитието, еволюцията и прогреса. В името на живота.
Изводите от историческите съвпадения и повторения остават за човечеството точно както културата на умрелите цивилизации остава като завещание за всички и завинаги. Създаденото в рамките на една империя не се забравя и не се отрича като нейна заслуга, но и не ѝ принадлежи. Всеки символ, всяко откритие и идея са подарени на общото, употребени от цялото и над всички данни за произход и заслуги, са просъществували от човек за човека.
През последните две столетия поставихме под въпрос редица ценности от миналото. Религията, родът и народът бяха едни от тях. Защото историята помни, а ние все още виждаме достатъчно кръвопролития в името на националности, богове и територии. Виждаме как хора умират в атентати, защото вярват, че това е добро. Виждаме държави, в които животът няма стойност, правата на човека се потъпкват от раждането, жените се третират по-зле от домашни животни, а децата стават войници малко след като проходят. Дълбоки традиции и непоколебими обичаи сплотяват милиони хора в убеждението, че този път е добър, правилен и че саможертвата на отделния човек е дълг и чест към благополучието на цялото.
Необходим ни е много ясен отговор на въпроса: дали родът и общността трябва да се съхраняват? С какво груповата култура заслужава себеотрицанието на индивида? Как тя допринася за прогреса на цялото? И ако конкретната общност със своите традиции и обичаи не е полезна, както за отделния, така и за глобалния човек, какво точно обслужва и защо защитаваме правото ѝ на съществуване?
Не би ли било по-справедливо хората да избират сами кога, дали и на какъв принцип да се обединяват? Не би ли било по-градивно за обществата и за личното благополучие – принадлежността да бъде въпрос на вътрешни убеждения – политически, социални, екологични, трансцендентални, технологични – но преди всичко – лични? И възможно ли е тогава връзката в отделните общности да бъде дори по-силна, защото преди всичко е осъзната и доброволно избрана, а връзката между отделните групи – по-отворена и толерантна заради отсъствието на съревнование и борба за власт?
Представете си свят, в който идеите не воюват, а се обсъждат. В който различията не разделят, а кореспондират и всяка вяра може да съществува необезпокоявана. Преди да кажете, че това е утопия, бързам да ви запозная с бащите или производителите на тази идея, според които е въпрос на време (и то немного) да променим света, който познаваме.
Още през 19. век Фридрих Ницше вади „философски чук“ срещу традициите, които се приемат безкритично, и „вечните истини“. Според него произходът на обичаите е свързан много повече със страх и желание за контрол, отколкото с искрени убеждения и будно съзнание. Той твърди, че масовите догми задушават живота и индивидуалността и задачата на свободния човек ще бъде да създаде нови ценности и смисъл, да освободи себе си и живота от фалшиви идеали. Или с други думи: Човекът започва там, където свършва държавата.
Човекът преди е искал сигурност, човекът днес мечтае за свободата. През 20. век философът и критик на съвременното общество Мишел Фуко разглежда дори безобидните традиции като форма на власт. Според него не законът, а обичаите и вярванията в едно общество определят масовите възприятия и поведение и приемат функцията на властта дори когато не изглеждат като такава. Възпитание, семейни роли, трудови навици, „как правят другите“, „какво ще кажат“, „какво е нормално“ – всичко това допринася за устойчива саморегулация и себеконтрол, който иззема ролята на властта и произвежда „покорни тела“ и общество, което регулира и контролира само себе си, като наказва „отклонението“ чрез отхвърляне, без нужда от намеса на институции и администрация. Възпитаната в определени норми и традиции нация е по-предсказуема и лесна за управление.
Сред философите на нашето съвремие си струва да обърнем внимание на Куаме Антъни Апия, според когото никой не принадлежи естествено към определена националност, традиция или култура.
Културите са изградени от приемствености и промени, а идентичността на едно общество може да оцелее само през трансформации. Обществата без промяна не са автентични, те са просто мъртви.
Според Апия космполитизмът е процес, който вече тече и е отговор на глобалните движения – миграция, търговия, интернет и технологии. Глобализацията налага нови морални норми и сред тях е именно – признание на всеки човек като равен, без това да означава унифициране на културите – една изключително сложна и рискова задача, за която са нужни бавни темпове и сериозна критичност, разширяване на човешките права и активна солидарност. По-активна откогато и да било.
За да онагледи трансформацията и отговорността на съвременния човек, Куаме Апия въвежда термина „коренен космополит“ – индивид със съзнателна принадлежност към локалната общност, но същевременно във връзка със света и универсалните ценности, които обединяват всички хора като човешки същества. Според него в бъдещото общество всеки ще има свободата да приема, променя или напуска традиции според личните си ценности, като по този начин масовите догми ще изгубят функцията си на натиск или власт, без да станат ненужни или да изчезнат.
Апия предвижда, че общностите на бъдещето няма да се изграждат върху род, националност или религия, а върху каузи, професионални интереси, лични стремежи, ценности и убеждения. Свят, в който моралът е избор, а не традиционно предписание.
Не съм единственият, който се съмнява в нормата да се уважават културите, а не личностите. Вярвам, че можем да уважаваме личностите само дотолкова, доколкото ги разглеждаме като абстрактни носители на права.
Според социоложката Саския Сасен предстои залезът на традиционните общества. Обичаите им няма да изчезнат, но и няма да са определящи за социалните връзки и идентичност. Тя, за разлика от Апия, смята, че групирането на новите общности няма да бъде само резултат от личен избор, но и от участие в интернационални мрежи.
И докато Апия и Сасен анализират трансформацията по преодоляване на традициите като свободен избор на индивида, социалните мрежи и естествените процеси на глобализация, то най-популярната към момента теза е на историка и философ Ювал Харари, който, също като своите колеги, предвижда края на традициите, но го отдава изключително на технологиите и прогреса на науката. Според него общностите ще се формират от глобални каузи, технологични интереси и дигитални платформи, националните и културните граници ще бъдат отворени, но е въпрос на време да станем свидетели на ново разделение между подобрени и неподобрени хора, определено от изкуствения интелект и биотехнологиите.
Истината е, че всичко се променя, хората никога не са доволни и идентичностите са измислени. Какво означава да си християнин, испанец или дори мъж или жена, зависи от историите, в които хората вярват. Това се е променяло много пъти в миналото и ще продължи да се променя и в бъдеще.
Древните цивилизации са допуснали фаталната грешка да не се обединят срещу общите предизвикателства и да не направят доброволно трансформациите, които новата реалност изисква. Ако днес има нещо, което може да бъде достатъчно мощно, че да ни определи като една цивилизация – човешката, то това са общите ни проблеми. Климатични промени, недостиг на ресурси, замърсяване, изкуствен интелект, неравенства.
Най-страшният сценарий е историята да се повтори, но в масов мащаб. Да се обърнем един срещу друг, всеки вкопчен в личното си оцеляване, и да останем беззащитни пред безмилостния враг. Най-благосклонният и надявам се – по-реалистичен – е, че ще съумеем да преразгледаме ценностите си и да ги превърнем в общочовешки пакт, където най-важната традиция ще бъде грижата, а най-масовият обичай – отговорността.
