В поведението ѝ има стегнатост и някаква естествена съсредоточеност, която те кара да следиш внимателно думите ѝ и начина, по който стига до тях. Рене Карабаш разговаря открито, но запазва онова лично пространство, което човек усеща още преди да е прекрачил границите му. В отговорите ѝ има увереност, понякога рязкост, а когато се замисли над някой въпрос, сякаш започва да го разглежда от няколко страни едновременно. Тази особеност постепенно се превръща в една от най-интересните черти на срещата ни.
Рене, на която съпротивата ѝ отива, си мисля, докато я слушам.
Има нещо привлекателно в тази обраност, особено когато срещу теб стои жена, която не се страхува от неудобните теми и чието писане отдавна е напуснало пределите на безопасните истории. Трудно бих си я представила да премълчи нещо само за да запази добрия тон.
„Аз не мълча. Никога не мълча.“
Ще произнесе тези думи, когато разговорът ни вече е преминал през дебютния ѝ роман „Остайница“, женската свобода, несправедливостта и гнева, който описва като „едно огромно чудовище“, надигащо се в нея, щом усети, че някой е прекрачил граница. Рене говори за нещата, с които не е съгласна, с категоричността на човек, който отдавна е приел, че откровеността понякога създава неудобства.
Първият ми въпрос обаче я изненадва. Питам я кога за последно си е признала, че не е права.
„Уау, какъв въпрос! Не си спомням конкретен момент. При мен по-скоро е обратното – да си призная, че съм права. Защото обикновено винаги правя една авторефлексия и търся дали в някаква конкретна ситуация не съм виновна аз. Но понякога човек може да прекали и с това. Затова трябва да има някакъв баланс според мен.“
Очаквала съм да говорим за грешките, които човек трудно признава пред другите, а Рене ме отвежда към съмнението, което понякога се появява дори когато имаме всички основания да защитим себе си. Тя описва навика си да се връща към неприятните ситуации, да преглежда собствените си реакции и да търси причините за поведението на хората, с които се е сблъскала.
„Аз гледам от една малко по-различна перспектива. По-скоро виждам другите като огледала. Дори за мен няма толкова виновен и невиновен. Всичко е едно огледало.“
Ако някой се държи агресивно с нея, първият ѝ импулс е да се запита защо това поведение я е засегнало толкова силно, какво е отключило в нея и дали зад реакцията ѝ няма нещо, което все още не е успяла да разбере за себе си. Докато обяснява тази своя склонност към самоанализ, Рене стига и до границата, отвъд която подобно вглеждане може да се превърне в несправедливост към самия теб.
„Но понякога другият просто си е глупак, ако трябва да сме честни.“
Когато стигаме до литературата, склонността ѝ към вътрешни, невидими за другите противоречия придобива други измерения.
„Аз винаги избирам, по някаква причина, крайни, радикални теми.“
Отдавна е показала интереса си към истории, които поставят човека в сблъсък с обществените правила, собствените му страхове и необходимостта да взема решения с тежки последствия. В романа, по който работи в момента, тя отново се насочва към територия, която определя като „забранен плод“, особено за жените. Разкрива малко – че действието е свързано с остров с манастири, до които жените нямат достъп. Изборът на подобно място сякаш продължава разговор, който присъства в голяма част от творчеството ѝ.
„Аз изхождам от нуждата да споделя какво не ми харесва в този свят и с какво не съм съгласна. И като човек, и като жена.“
Тази потребност стои и зад „Остайница“, романа, който през 2018 година среща българските читатели с история за женската съдба, свободата и насилието на традицията, а години по-късно отвежда авторката си до краткия списък на Международната награда „Букър“. Успехът отваря пред книгата нови литературни ширини, води до срещи с читатели от различни държави и неизбежно я превръща в обект на много по-широк обществен разговор.
Източник: Рене Карабаш. Фотограф: Яна Лозева
Рене разказва, че при първото излизане на романа не е усетила особено силна враждебност към него. След международното признание обаче освен силно позитивни мнения се появяват и обвинения, че книгата прокарва определени идеологии и е написана така, че да се впише в съвременните представи за политическа коректност. И то предимно на родна почва. Подобни интерпретации я учудват, защото няма нищо общо с начина, по който самата тя си спомня писането.
„Когато пишех книгата, не съм мислила за тези неща – дали ще бъде издадена, дали ще има награда. По-скоро съм била напълно дълбоко в себе си и съм мислила само за историята.“
След излизането на книгата обаче Рене постепенно открива колко различни могат да бъдат прочитите. На срещите с международната публика читатели ѝ задават въпроси, които я карат да забелязва теми, за чието присъствие в романа самата тя не е подозирала.
Особено я вълнуват случаите, в които литературата успява да промени нечия гледна точка. Разказва за среща с читатели, на която мъж споделя, че книгата го е накарала да се замисли колко малко мъжете понякога разбират за преживяванията на жените.
Когато говорим за феминизма, Рене е категорична, че никой мъж няма право да определя как една жена трябва да се облича, дали да направи аборт, дали да пее пред други хора или да излиза сама. Изрежда тези примери с възмущението на човек, за когото самото им съществуване в съвременния свят е достатъчна причина да продължава да говори за тях.
Източник: Рене Карабаш. Фотограф: Кирил Станоев
„А ние сме равни. Няма някой, който да е супериор. Тоест мъжът не е повече от жената.“
Несправедливостта е една от темите, към които Рене се връща най-често, независимо дали говорим за обществените очаквания към жените, за свободата на личния избор, или за представите, които продължават да определят нормите за външен вид и поведение. Интересува се и от начина, по който мъжката и женската енергия присъстват във всеки човек, като признава, че самата тя се опитва да наблюдава кога едната взима превес и как това се отразява на поведението ѝ.
„Вълнува ме най-вече несправедливостта. Не мисля, че има държава, в която жените са наистина свободни и равни на мъжете. Това е една от несправедливостите. Но освен това държа в моите герои – дали мъже, или жени – да се проявява и доброто, и злото. Всъщност така се случва и в живота. В един момент можем да сме много жестоки, а в друг да сме много добри. Това са палитрите на живота изобщо.“
В „Остайница“ инстинктът за оцеляване се превръща в една от силите, които определят съдбата на героите. Рене разсъждава върху ситуациите, в които страхът за собствения живот може да накара човек да жертва дори най-близките си хора, и върху трудността да съдим подобен избор от безопасното разстояние на собственото си ежедневие.
„Понякога трябва наистина да избереш между себе си и другия. И това може да е най-близкият ти.“
А от въпроса за самосъхранението разговорът стига до любовта към себе си.
„Ето нещо, на което и аз самата се уча. Да обичам повече себе си.“
Когато я питам как възприема мисълта, че хората са лоши, а човекът е добър, Рене си спомня история за началото на цивилизацията. Според нея един от първите признаци за човешко общество е открита счупена кост, която е успяла да зарасне. Някой е останал до пострадалия, помогнал му е да се възстанови и така му е дал възможност да оцелее.
„Мисля, че основното качество на един човек, който може истински да се нарече човек, е това да бъде добър и към другите, и към себе си.“
Но това не отменя гнева пред несправедливостта. Когато се връщаме към него, Рене признава колко трудно понякога ѝ е да овладее собствената си реакция. Питам я как успява да се върне към равновесието. Отговорът идва почти светкавично:
„Това, което ме центрира, е дишането. Само то“.
Писането също ѝ помага да освобождава част от натрупаното, но за него е необходима особена съсредоточеност, а последните години за нея са изпълнени с пътувания, срещи с читатели и събития, които трудно правят място за продължително оставане насаме с мислите:
„Аз имам нужда от уединение, от спирка и потъване в този свят, който искам да създам“.
Източник: Рене Карабаш. Фотограф: Яна Лозева
Но международният успех на „Остайница“ ѝ носи и срещи с хора, чието творчество е следила с възхищение. Сред особено скъпите ѝ спомени е разговорът с книжния инфлуенсър Джак Едуардс на церемонията на Международния „Букър“, когато той ѝ казва, че според него романът ѝ е трябвало да спечели.
Литературната среда присъства в живота ѝ и чрез Академията за творческо писане „Заешка дупка“, която развива вече дванайсет години. Разказва за авторите, намерили там увереност да пишат, за приятелствата и за ръкописите, превърнали се в книги. Вярва, че талантът има нужда от подкрепа и от хора, сред които може да се развива.
„Защото една риба, колкото и да е красива, има нужда от вода, от своето си езеро. Трябва да има и други рибки край нея, за да се усеща, да повярва, че наистина е риба и може да плува.“
Харесва ми, че Рене избира точно този образ, когато говори за хората, които имат нужда един от друг, за да намерят увереност в собствените си възможности. През целия ни разговор тя неведнъж защитава правото на човек да живее според собствените си разбирания дори когато среща неодобрение. Сега говори със същата убеденост за нуждата да принадлежиш някъде, да имаш около себе си хора, сред които можеш да растеш.
Мисля си за Рене, на която съпротивата ѝ отива. И за това, че в нейното езеро явно има място и за други риби.