Позната картина: Сряда е. Вечер. Масата е сложена. Като никога досега всички ще вечерят заедно. „От любимото ти“, казва мама, докато подава лъжицата на дъщеря си. Идилия.
– Днес си мислех как ще разбера кое е правилното нещо за мен. Вече съм на 17, ами ако избера погрешното висше или университет…
– Мхм, да, Мише, много гадно…
– … не искам да губя приятелите си, а ето, вече всички са в своя си свят…
– *мълчание*
– … а сега и Крис ме подминава в коридорите и се чувствам… Мамо, слушаш ли ме изобщо?!
– Извинявай, тука в Инста гледам, виж колко е глупава тази котка!
Мълчание. „Любимото“ на Михаела някак вече няма същия вкус. Но и картината вече не е позната. Не беше ли дъщерята тази със „срасналия се с ръката телефон“? Мама трябва да се мръщи, че „едно време играехме навън, тука вие само…“.
И после новината. „Забрана за социални медии за деца до 13-годишна възраст.“ Кой ще заеме позиция? Двата лагера са ясни, залозите са отворени – и екшън!
Рунд 1
Мама не губи време, хвърля ръкавицата:
– Ама как така ще забранят социалните медии? Какви са тези глупости? Вместо да оправят образованието, пак скачат да забраняват неща!
Източник: Ерик Пикърсгил, Angie and Me, 2014, от серията Removed, Източник: ericpickersgill.com
Михаела плахо парира:
– Аз съм съгласна с тях. Защо са им на децата социални мрежи? Какво печелим от тях освен AI видеа, тъпи танци и brainrot? Нали имам теб, имам училище, имам Wikipedia, YouTube? Instagram и TikTok са загуба на време!
Мама оставя телефона настрана.
– Мише, ти не помниш света, в който аз пораснах. Аз съм от поколението, на което какво ли не беше забранено. Такова ограничение не ни направи готови за живота! Вместо това гарантира експлозията, щом се добрахме до свободата, донесе негативни последици за всички ни.
А вие помните ли това време? Когато стените паднаха, всички се втурнаха да си вземат от живота. Никой не бе подготвил младите за света, в който влизат. Романтизиране, един идеал за живот по правила, който никога не е съществувал. Наивността бе сблъскана с реалността, квазианархията на обществото е дело на онези фиктивни забрани, които уж ни пазеха.
– Но, мамо, защо ми беше да видя този „истински“ живот, преди да съм готова? Не съм по-щастлива от него, и до днес се боря с последствията от тази свобода.
Източник: Ерик Пикърсгил, фотография от серията Removed, от 2014 г., Източник: ericpickersgill.com
Рунд 2
Мама въздиша. Спомня си, когато Facebook нашумя.
– Мише, знаеш ли как изглеждаше социалната мрежа, когато дойде при нас? Знаеш ли, че говорехме в трето лице. Пишеше „Полина…“ и всички дописваха. „Полина отива до магазина.“ „Полина пътува за почивка до Катерини за седмица.“ Всичко беше снимано, всичко обявено на всеослушание. Само дето не качвахме снимка къде са ни ключовете! Бяхме същите прохождащи пеленачета, допуснахме стотици грешки, не знаехме къде да спрем.
Михаела вече набира скорост. Тя вижда света около себе си и не ѝ харесва какво е отгледало това настояще.
– Добре, супер! Вие поне сте били истински. Искрени! Ами ние? Познаваме себе си и недостатъците си и единственото, което правим, е да създаваме изкуствен имидж за другите. Детето е глина, то чете коментари, следи външния вид, какво се счита за красиво… Всичко в Instagram е фалшиво, само най-внимателно подбраните снимки, видеа. Илюзия. Кой си наистина?
Критикуват те, когато си истински. Критикуват те, когато си в образ. Слагат те в кутия, избираш си версия на себе си, която никога не е уязвима, защото всички те гледат. Постоянно се сравняваш с модели и с успешните и дори когато знаеш, че това не е истинско, не можеш да не бъдеш наранен. Нали имаш училище, родителите си, приятелите, защо ти е друго?
– А иначе не се сравняваш? Ако не е Сидни Суини, ще бъде София на съседния чин. Ако не видиш cancel на човек в TikTok, ще видиш тормоз в парка. Злото е навсякъде, критиката не спира. В училище общуваш с хора на твоето ниво, социалните медии дават шанс да бъдеш част от по-голяма общност, да се сблъскаш с разнообразието и дори да бъдеш по-добър човек. Добре де, Мише, ти как се справяш с това?
Източник: Ерик Пикърсгил, фотография от серията Removed, от 2014 г., Източник: ericpickersgill.com
Рунд 3
Михаела вече е помислила върху това.
– Аз избирам да съм истинска. Нямам нужда от онлайн запознанства, не комуникирам с хора, които не познавам. Предпочитам да е естествено, да ме харесват на живо, а не заради „имиджа“. Ако искаш да бъдеш социален, ще бъдеш в реалността, не зад клавиатурата или с филтъра. Виждала ли си снимките на съучениците ми? Една и съща заучена поза, перфектният ъгъл. Затворени очи, трапчинката отстрани. На живо трябва да си истински. Защо трябва да споделям онлайн, нали вече имам важните хора около себе си? А и социалните медии са пълни с глупости! Само клюки, неверни твърдения и лъжи. Не само в естетичните постове, във всичко. Fake news, AI видеа, ужасно е.
Източник: Караваджо, „Нарцис“ (Narcissus), ок. 1597–1599, Източник: Wikipedia
– Но ето, ти си се научила да ги разпознаваш!
– Не всеки може. Не си заслужава.
– Това е въпросът. Самоконтрол. Ако не се научиш да виждаш лъжите и неверните твърдения, ще допуснеш грешките на родителите си. Ето ти моето поколение, израснало без социалните медии. Виждала ли си 35-годишен мъж, който не може да различава лъжа от истина? Аз съм. Всеки ден. Критичното мислене е изчезнало. А и, Мише, кривата на опознаването не се скъсява от възрастта. И на нас ни отне време да осъзнаем, че можем да изберем алгоритъма си. Колкото повече време имаш за адаптация, толкова по-вероятно е да излезеш смислен човек.
Знаеш ли колко забрани имахме ние? И излязохме ли по-добри хора? Огледай се. Изборите днес се взимат от това поколение. Ти трябва да получиш опита сама да различаваш кое е смислено и кое – не.
– Но, мамо, нали затова си ти? Нали затова е училище? Да ми помогнете да науча кое е правилно!
– Не, ние възпитаваме ценностите ти. Но те ще бъдат предизвиквани на всяка крачка. Ако те заключим за света, ще израснеш в наивност. Ако днес са държавата, родителите и училището, те ще вземат всяко решение вместо теб. Кой ще носи отговорност за твоите действия? Това са изкуствени граници, наложен контрол.
– Аз съм дете! Не се очаква да знам какво ми предстои, да поемам отговорност и да бъда въвлечена във всичко това.
Това може да ескалира завинаги, нали? Мама знае какъв свят родиха годините без социални медии, със забрани и контрол. Михаела вижда обратното. Може би никога няма да се примирят. Но мама знае какво да направи.
– Мамо… тези социални медии ме изпиват. Изтощават. Дори да не са глупости, губя време. Един час скролвам и после имам същата работа, но час по-малко да я свърша. Използвам ги само за да тъпея, осъзнавам го и ми се гади от това.
– Мише, тогава защо се справяш? Виждам те с приятели, виждам успеха ти, виждам усмивката ти. Как го постигаш?
– Слагам си граници. Имам 30 минути на ден в Instagram, Snapchat и TikTok. Чета статии в Substack, вместо да скролвам тъпи видеа. Слушам музика или гледам видеа в YouTube. Поех отговорност за времето си.
Мама няма да признае сега, а може би и никога. Но е горда. Ето пример за дете, израснало със социални медии. И всичко е наред.
– Добре де, мамо, ако не е забраната за социалните мрежи, какво тогава? Нещо трябва да се промени.
– Ти си развила гражданско мнение, което, нека признаем, е не само заради майка ти. Какъв според теб е отговорът?
– … образованието…
– Значи вече знаеш. Какво в него, Мише?
– Ценностите, които ти си възпитала в мен. Критичното мислене, на което училището ме научи. Знам какво е добро и какво е лошо, знам в какво вярвам и на кого давам да ме опознае. Научих се от собствените си грешки и от твоите съвети. Научих се.
В един проблясък на масата погледите омекват. Мигваш. Опонентите в дебат се изпариха. На тяхно място, под жълтеникавата светлина на полилея, в тази ноемврийска вечер, топлени от печката в ъгъла и още нещо вътре, стоят дете и мама. И вече половин час телефоните им стоят с лице надолу на масите. Мама ще забрави смешното клипче от по-рано, а Михаела завинаги ще запомни тази вечер.
– Но знаеш, че аз все пак съм за забраната, нали? Не можеш да ме разубедиш.
– Естествено, нали сме една кръв. А сега яж, че скоро почва „Игри на волята“.