Любимият ми момент от всеки концерт на Софийската филхармония, един миг, който пазя като малък вътрешен ритуал – бекстейджът точно преди концертмайсторът да излезе на сцената. Оркестърът вече е зад пултовете, а зад вратата са се събрали диригент, солист и първата цигулка. Последен поглед в огледалото за оправяне на грима, последен виц, последно прокашляне, преди колегата от техническите служби да отвори вратата и да каже: „Започваме. На добър час!“.
Това е секундата, в която въздухът в зала „България“ става почти осезаем, сгъстява се дотолкова, като че ли след малко ще се роди една Свръхнова звезда. Публиката се намества за последно на столовете, шумовете избледняват и в залата се настанява тишината. Тази тишина, която носи в себе си целия невидим труд на десетки хора, които до този миг са работили в сянка, за да могат в следващите два часа солисти, диригент и оркестър да създадат магията, заради която всеки един в залата е резервирал времето и билета си.
За работата на тези хора, към които по едно щастливо стечение на обстоятелствата се причислявам и аз, искам да ви разкажа. Защото преди да прозвучи първият акорд, преди диригентът да вдигне ръце, преди солистът да се усмихне на публиката, се случва един свят, който заслужава за мъничко да излезе на светло.
Софийската филхармония в зала България
Когато през 2017 година се присъединих към екипа на Софийската филхармония, доста наивно си мислех, че „какво пък толкова може да е напрегнато“ и „колко може да се обърка един концерт? Най-много да изсвирят някоя фалшива нота, но светът няма да загине от това“. И вие си го мислите, нали? Е, много може да се обърка. Днес, след 8 години, въпреки че сме „проиграли“ почти всички ситуации, все още успявам да се изненадам от обстоятелства, понякога толкова абсурдни, сякаш писани от холивудски сценарист на треторазрядна комедия. Преживели сме десетки ситуации: изпуснати полети, болни артисти на сцената, откази ден преди концерта, объркани произведения – артист и оркестър са учили различни неща, загубена диригентска палка, скъсана рокля… Да, да, днес имам комплект игли и конци в чантата си, диригентска палка, цял набор от лекарства в офиса и търпение, достойно за Далай Лама. И малко отгоре. Защото публиката и музикантите нямат нужда от точно този стрес. Те са дошли заради музиката.
Всеки концерт започва много преди обявената дата. Понякога две-три години по-рано, понякога – в мига, в който маестро Найден Тодоров усети, че дадено произведение, солист или диригент трябва да срещнат публиката точно сега.
Съставянето на програма изглежда като спокоен процес. Но всъщност е сложна игра на естетика, вкус и стратегия. Като държавен културен институт с национално значение (да, знам, звучи гръмко и безсмислено, но не е така), нашата задача е да балансираме между класика и откривателство, между нуждата да се пази традицията и желанието да се отворят вратите към нови хоризонти, между българска музика и световни стандарти. Задачата ни винаги е била да представяме най-доброто от България и света – и като произведения, и като гостуващи артисти. Това, разбира се, води до много неразбиране и дори обидени музиканти. От друга страна, е важно да се дава шанс и на младите таланти, защото кой, ако не Софийската филхармония, трябва да се погрижи за бъдещето на класическата музика. Простете клишето.
Готие Капюсон репетира в зала България
Понякога изборът на програмата се диктува от юбилей: 200 години от рождението на композитор, 150 години от премиера на знаково произведение. Друг път – от духа на сезона, от любопитството на публиката, от възможността да се докарат гости, които са готови да споделят сцената.
Но някъде между всички тези решения тихо работи първият белег на класата – вкусът. Онзи вътрешен камертон, който подсказва кога едно произведение може да прозвучи като послание, а не като обикновено изпълнение. И кога просто има нужда от малко красива музика – за настроение и за да отпразнуваме живота.
Онези, които следят подробно концертите на Софийската филхармония, са наясно с тънкия баланс, който внимателно планираме. Така че да представяме пред публиката и Арво Пярт, и Артур Онегер, но и валсове на Щраус – син, и филмова музика от Нино Рота или Джон Уилямс. Това, което остава скрито, е как планираме така тези концерти, че да не изпаднем във финансов колапс, защото независимо че според Закона за закрила и развитие на културата „Държавните културни институти с национално значение се финансират изцяло и приоритетно от бюджета на Министерството на културата“, ние работим по правилата на делегирания бюджет – т.е., ако искаме да имаме адекватен бюджет, трябва да си го изкараме чрез продажба на билети. Едва ли има някой, който се съмнява, че концерт с музиката на Джон Уилямс се продава много по-лесно от музиката на Онегер. Но трябва ли да „разкараме“ Онегер от сезоните си? Прави сте – не.
Разбира се, има и ситуации, които просто диктуват сезона. Когато главният диригент на Берлинската филхармония Кирил Петренко каже, че има само една свободна седмица, просто му даваш тази седмица. Защото календарът на Кирил Петренко е пълен за следващите 7 години, защото той приема да дирижира други оркестри изключително рядко и защото присъствието му на сцената на зала „България“ издига оркестъра на друго ниво в очите на целия свят.
Да доведеш топимена в България, не е лесна работа. И Филхармонията извървя дълъг път, докато големите артисти ни се довериха. И не, невинаги става дума за пари, както често се опитват да ни контрират. Класическият свят е една различна екосистема, в която на първо място стои престижът на сцената и оркестъра. Няма да забравя, когато през 2017 година Найден Тодоров говори с един известен диригент, че иска да го покани в София, той съвсем откровено и недипломатично каза: „Защо да идвам? Вие сте черна дупка на картата на класическата музика“. Не беше приятно. Признавам, че за нас много по-важни са не първите гостувания, а завръщанията. Защото, ако първият път може да се приеме за случайност или заради приятелството с директора ни, завръщането означава, че този артист е оценил оркестъра, сцената и публиката.
Следва дипломатическият балет: координация с диригенти, солисти, техните агенти, графици, самолетни билети, хотелски резервации. Музикалният свят може и да е красив, но календарите му обикновено са леко нервни. Стотици мейли дневно изглаждат всеки детайл по сезона – като започнем от фиксирането на репетициите и стигнем до интервютата, които гостът ще даде или няма да даде. Понякога желанията са забавни, друг път – буквално неизпълними за нашите български условия. Като например съвсем резонното желание на дуо известни пианистки да имат на разположение два равностойни по година на производство рояла „Стейнуей“. Което не би било проблем в никоя друга зала в света, но в зала „България“ с много перипетии едва успяхме да се сдобием с един нов роял. Другият е отлично поддържан, но около 30-годишен. В този конкретен случай пианистките проявиха разбиране и въпреки различията с техните изисквания дойдоха и направиха изключително представяне.
Екипът на Филхармонията води разговори, изглажда детайли – и понякога успява да синхронизира оркестър, зала и солисти, които сякаш живеят в три паралелни календарни вселени. Едва когато този пъзел се подреди, програмата започва да прилича на нещо реално – но още сме далеч от сцената.
Когато всичко е уточнено и художественият съвет на оркестъра е потвърдил сезона, идват досадните дни на оформянето на програмата във вид, в който стига до публиката. Тук към малкия ни екип се включват преводач и музиколози, които ни консултират, подготвят текстовете за програмите и са желаните критици на нашата работа. Тук се включва и нашият нототекар, който има задача да набави нотите. И ако си мислите, че нищо не може да се обърка – може. Няма да забравя как по време на пандемията Максим Венгеров дойде да изпълни оригиналната версия на Концерта за цигулка на Сибелиус, а се оказа, че при нас има следващата редакция. Проблемът в случая е, че огромна част от музиката е различна. И понеже ние не можехме да реагираме за един ден с правилните ноти, се наложи скорострелно Максим Венгеров да си припомни наличната версия на този концерт.
Французинът Орелиен Паскал свири със Софийската филхармония в Тройния концерт на Бетовен
Впрочем това е един от най-паметните ни концерти, но и един от най-стресиращите за екипа. През 2020 година можехме да работим с едва 30% капацитет на залата. Билетите за този концерт се разпродадоха мигновено. Максим трябваше да пристигне в сряда на обяд, да направи следобедна репетиция и на следващия ден – генерална репетиция и концерт. Всички в офиса го очаквахме с нетърпение, защото освен че е един от най-добрите цигулари, той е и един от най-милите артисти, с които сме работили. Бяхме напомнили предния ден, че трябва да си направи тест за ковид, за да може да се качи на самолета, той беше потвърдил, че има, и се очертаваше една приятна седмица, в която всичко си върви по план. Докато не се обади Максим Венгеров. От летището в Париж. Не го пуснали на полета, защото имал грешния тест за ковид. Както можете да се досетите, следващият самолет беше след ден, което означаваше, че няма да има концерт. Вече мислено пишех съобщение за отмяна на събитието, когато Максим Венгеров помоли да не правим нищо до час и затвори. След 30 минути звънна и каза, че идва. Оказа се, че пристига с частен самолет, който беше наел, за да изпълни ангажимента си в София. Признавам си, че останах безмълвна пред отговорността на артист от такова ниво, който на всичкото отгоре беше намалил хонорара си с две трети от обичайното. Почти съм сигурна, че сметката му за самолета е била поне двойно по-голяма от парите, които получи от нас.
Рекламата. Не знам дали си давате сметка колко различно е да промотираш класическа музика у нас. Докато държавите на Запад са превърнали класиката в своя запазена марка на качество и стил, държавите на Изток влагат хиляди в издигането ѝ до най-върхова форма, у нас класическата музика почти не присъства в полезрението на държавниците и на медиите. Тя буквално не съществува за огромна част от населението. Според едно наскоро публикувано българско проучване 82,7% от анкетираните не са посетили концерт на класическа музика, опера или балет през последната година. И въпреки това Софийската филхармония успя да изгради своя публика. С търпение и постоянство. И със съзнанието на маркетинг отдела, че ние не продаваме просто билети. Тук не работят триковете на масовата култура; тук всичко трябва да бъде направено с мярка, вярност към духа на музиката и усещане за класа, която не се демонстрира, а се доказва. Когато една институция като Софийската филхармония излезе пред хората, тя не предлага просто концерт, а обещание – че вечерта, в която зрителят ще остави деня си пред вратите на зала „България“, ще бъде честно, въздействащо, интелигентно изживяване. Нашата реклама не крещи, нашата реклама разказва.
Готие Капюсон под палката на маестро Найден Тодоров
В епоха, в която вниманието е по-кратко от четвъртина пауза, задачата изглежда трудна. Но класическата музика разполага с нещо по-силно от алгоритмите, които определят дневния ред в социалните мрежи – със своята дълбочина. Ние знаем, че публиката на класическата музика не търси шум, тя търси смисъл. И затова рекламата ни говори като доверен събеседник, не като търговец. Ние предлагаме контекст и принадлежност. Софийската филхармония в последните години доказа, че когато една институция общува с уважение, публиката отговаря с лоялност. Когато разкрива процеса зад кулисите, хората усещат честност. Когато прави разговор, а не кампания, създава общност.
Когато концертът наближи, бекстейджът се превръща в миниатюрна държава, която живее по свои правила. Нотите са раздадени, техническите служби са подредили сцената, солистите и диригентите са в гримьорните си. Музикантите започват да пристигат един след един. Тромбоните се разсвирват в студио „Музика“, концертмайсторът пробва солото си на сцената… Репетициите в зала „България“ имат свой характер: понякога са като хирургична операция – прецизни, хладни, математически; друг път са огнени сблъсъци между идеи, темперамент, вкус и опит. Диригентът идва със своята концепция. Оркестърът идва със своята история. Срещата им? Тя е изкуство. Но и в тази среща има доверие: знанието, че всички на сцената са съюзници. Че разчитат един на друг не просто да „изпълнят“ музиката, а да я издигнат. Че могат да спорят, да преработват, да настояват – защото целта е обща.
Много обичам да наблюдавам първите репетиции за програмите. Тогава, когато всичко е сурово, а музикантите, диригентът и солистите се опознават. Има нещо изключително очарователно в това да виждаш процеса, в който се изгражда доверието. Защото може и да си най-великият диригент и най-признатият солист, но оркестърът дава уважението си не заради пиарските текстове. Музикантите на Софийската филхармония имат заслужено самочувствие на професионалисти, които не толерират дилетанщината. Наблюдавала съм диригенти, които провалят първото впечатление, защото са пренебрегнали предварителната си подготовка или защото са подценили оркестъра. Виждала съм и уж не толкова известни диригенти как печелят доверието още с първото замахване на палката. Във всички случаи още на първата репетиция си личи дали този концерт ще бъде специален.
И ако всичко дотук е минало нормално, идва денят на концерта. Светлините грейват, поръчаните букети са пристигнали, вечерният персонал е подготвил програмите за раздаване, вратите се отварят, публиката влиза в залата, музикантите излизат на сцената.
И ето – онази секунда, която аз обичам най-силно.
Секундата преди концертмайсторът да прекрачи прага към сцената. В нея се събират трудът на артистичния екип, точността на техническите служби, езикът на репетициите, интелектът на програмата и талантът на музикантите. И очакващата публика. Често казваме, че оркестърът свири „за публиката“.
Но истината е по-красива: той свири с публиката. Тя е равностоен партньор, който насища атмосферата с енергия. Флуидите летят във въздуха като среща с първата голяма любов. И вероятно е така – защото и музикантите, и публиката са тук, в този час и в тази зала, заради голямата си любов – музиката.
Дами и господа,
Добре дошли в зала „България“.
Най-любезно ви молим да изключите мобилните си телефони преди началото на концерта.
Приятно слушане!
А утре? Утре всичко започва отново. Боже, колко си обичам работата!
Зала България
