рез януари тази година един от най-неугледните подлези в София, този при родната ми гара „Подуяне“, осъмна преобразен. Надрасканите стени се превърнаха в забележителни произведения на изкуството. Това ни припомни големия принос, който влюбените в България чешки братя Прошек са дали за полагането на основите на градоустройството в София. Стенописите се съсредоточават върху най-емблематичните истории, свързани с техния живот, каквито са архитектурните обекти като Паметника на Васил Левски, първата печатница, първата жп гара, Лъвов мост, Орлов мост, пивоварната „Прошек“ и др.
От всички пана най-много ме впечатли пресъздаването на Лъвов мост. В него е предаден реализмът на оригиналната скулптура – добре познатият ни подпрял се на две лапи мускулест „цар на животните“, загледан към хоризонта с горда и достолепна осанка. Но в произведението тук имаше една съществена разлика с оригинала. Наместо бетонен постамент лъвът от гара „Подуяне“ стоеше върху купчина книги, в ъгъла на които бе кацнал гълъб. Не е ли прекрасно! Книжен Лъвов мост! Сила и достолепие, стъпило не на физическа и хищна мощ, а на знание и мъдрост. Та нали патрон на столицата е богинята на мъдростта София!
Обществото ни непрекъснато спори по въпроса с паметниците – да демонтираме ли старите, да ги заменим ли с нови, с какви точно? А българите все още си нямаме най-важния ни паметник – този на книгата! На българската книга. Не като спомен за нещо някога съществувало и безвъзвратно изгубено, а като израз на почит пред приноса, който има точно книгата за създаване на българската народност и който има точно България за утвърждаване на литературата в Европа и в света. А този принос е великански! И ако управниците нехаят за истински важните неща, то на нас, гражданите, е важно да ни пука за символите, с които желаем да се обграждаме.
Източник: Лъвов мост – фотография: Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
По времето, когато солунските братя Кирил и Методий и учениците им се борят за своето дело, езикът, на който се пише и чете почти в цяла Европа и на който се създава значителна част от тогавашната наука и литература, е латинският – езикът на феодалната аристокрация и на дворцовите среди. Кирил и Методий обаче правят нещо като своеобразна революция. Братята не само изковават славянска писменост („по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч“ по Черноризец Храбър), но и превеждат богослужебните книги на народния за южнославяните език.
Векове трябва да минат, за да се родят смелчаци, които ще сложат началото на Ренесанса в Европа. В Англия езикът се утвърждава в литературата през 14. в., когато Джон Уиклиф превежда църковните книги на английски език и Чосър пише първите стихове на средноанглийски. По това време и във Франция Франсоа Вийон проправя път на модерния френски в официалната литература, а през 1522 г. в Германия Мартин Лутер превежда Новия завет, с което дава тласък на развитието на книжовния немски език.
Кирил и Методий и следовниците им на практика поставят основите на един своеобразен Ренесанс за славянските народи векове по-рано, още през 9. век. И с това навличат върху себе си гнева на схоластична и догматична Европа. Обвиняват ги, че нарушават Божия закон „да се слави Бог в книгите“ само на „богоизбраните“ три езика – еврейски, гръцки и латински.
„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? – отвръща Константин Кирил Философ на нападките. – Също тъй и слънцето не свети ли на всички? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи. Пояснете ми, бога ли смятате за безсилен, та не може да направи (и другите да се посветят), или го смятате за завистник, та не желае това? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и славят бога, всеки със своя език…“ (думи от така наречените Кирилови прения с триезичниците в Рим, записани от самия него или учениците му).
Славата от диспута във Венеция, в който Кирил Философ защитава своето дело, кара папа Адриан II да устрои пищно посрещане на двамата братя и да освети техните книги. Но неочакваната смърт на учителя, а след години и на брат му Методий нанася тежък удар върху мисията им. Немското духовенство се нахвърля стремглаво върху постигнатото от тях за тези няколко години и го унищожава напълно. Славянските книги са изгорени на клада. Учениците на Кирил и Методий са принудени да бягат за живота си извън пределите на Великоморавия. От славянската книга не би останала и следа, или в най-добрия случай би останал само блед спомен в западните архиви, ако тук, точно в този отрязък от историята, не се бе намесила българската държава в лицето на цар Борис I.
Той не само приема прокудените ученици на Кирил и Методий, но им създава забележителни условия на работа. В това огромно и ново по своя характер културно строителство, което извършва царят, просветените мъже са неговата дясна ръка. Сякаш само тях е чакал, за да постигне мир в себе си и да се оттегли от трона. Основават се книжовни и просветни школи, появяват се първите творби на средновековни български писатели. Учениците на двамата солунски братя се превръщат в българските воини на знанието, заради които България устоява на изпитанията на времето, дори в най-мракобесните периоди от историята си, и благодарение на същите тези отдадени просветители няколко десетилетия по-късно кирилицата, разработена от Климент Охридски за българите, става официална азбука в Киевското руско княжество, а оттам и сред северните славяни. {…} „Той изнамерил средства и съборил стената на незнанието със своето дело. Съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по-простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни – българите“ (из „Пространно житие на Климент Охридски“).
Източник: Лъвов мост – фотография: Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
Не е пресилено да се каже, че това е най-големият принос на България за развитието на средновековната европейска цивилизация. На практика България спасява една идея, която носи духа на демократизма като контрапункт на догматизма и която защитава правото за равенство и на останалите народи в достъпа им до свещеното знание. Това е революционно дело. България спасява славянската книга. И заедно с това спасява и себе си.
Не са много онези епизоди в историята ни, в които държавата застава с целия си ръст и с цялата си мощ зад книжовността, просветата и духовността на своя народ. А знанието действително е политика. Благоденствието на един народ минава задължително през просвещението и управлението чрез култура. Това би следвало да е държавен идеал. Както казва историкът проф. Иван Илчев: „Мечът завладява земи, които после може и да бъдат загубени, но завладяното от знанието си остава во веки веков“.
Знанието! Книгите!
В първата творба на славянската декламативна поезия – така наречения „Проглас към Евангелието“ – първоучителят Константин Кирил Философ зове своите едноплеменни братя да слушат и да почитат книгите, защото подобно на солта те предпазват плътта от „мръсното гниене“. Словото, казва просветителят, е това, „което кърми човешките души“, „крепи сърцата и умовете“ и благодарение на което опознаваме божието творение.
Както без светлина няма радост за окото,
което вижда цялото божие творение,
но всичко за него не е ни хубаво, ни видимо,
така не ще познае радост и всяка безкнижна душа…
Безкнижна душа! Каква страшна обида е било да те нарекат безкнижник. В тая думичка е събрана онази бездънна, отчайваща елементарност и екзистенциален вакуум, в които тъне простият човек. И като казвам прост човек, знаете как изглежда той – жив отвън, но мъртъв отвътре.
Устата, неусещащи вкуса на сладостта,
човека правят да е като камък,
но много повече безкнижната душа
във человеците е мъртво нещо.
Безкнижният човек е беззащитен, той сякаш не притежава оръжието, с което да се бори с противниците на собственото му съзнание-душа, и точно поради това Кирил Философ изрича прочутите си думи: „Голи са без книги всички народи“. Тяхната голота ги обрича на един страшен плен – плена на невежеството, който е и плен „на мъки вечни“.
Пътят за успеха на България е начертан от Константин Преславски, ученик на Методий и първия български епископ в Преслав, ползващ се с голямо доверие и почит в двореца, поради което са му възложени важни преводи на богослужебни книги. Според него пътят за благоденствие пред страната е ясен и той е един: пътят на книгата:
Не сме призвани за тлеене и леност, но да обновим нашия ум; да отблъснем делата на тъмнината и да наденем оръжието на светлината.
Оръжието на светлината, с което обновяваме ума. Имаме си прекрасна дума за това. Просвета. Просветление. Просвещение. Осветяване на тъмнината с факел. Самата дума „свят“ произлиза от праславянската дума за светлина světъ. Осветеното през възприятията ни става видимо, опознаваемо, то се превръща в наше обкръжение и битие.
Към просвета и книжелюбие зове духовникът Константин Преславски и в началото на беседа Пета от „Учителното евангелие“: „Търсете книгите, защото в тях имате живот вечен!“.
„Търсете книгите!“, зове той и не пропуска да изтъкне, че благодарение на книгите „славянският род, който беше смятан за потъпкан от всички“, вече гони по образование и култура гърците (Беседа 47).
Книголюбието на цар Симеон е пословично и възхвалявано през вековете. „Симеон, цар български, написа много книги и като цар Давид на златни струни свиреше и книгите повече от всичко обичаше.“ В сборник, свързан с името на светоносния владетел и известен с препис от 1076 година, се съдържа увод, т.нар. слово на „един калугер“, посветено не на друго, а на книгата и на нейното място в човешкия живот и оттам – в живота на държавата. И когато го четем, оставаме смаяни от забележителната находчивост и изразителност на автора.
„Както юздата е за коня ръководител и въздържание, така и книгите са ръководител и въздържание за праведника. Не може да се изгради кораб без гвоздеи, нито праведник без книжно прочитане. И както умът на пленника пребивава все у неговите родители, така и на праведника – при книжното прочитане. Красотата на воина е оръжие и на кораба са ветрилата, а на праведника – книжното прочитане.“
С книгата съзижда темелите на „златния век“ книголюбецът Симеон. С книгата хилендарският монах Паисий извършва поврат в мирогледа на българите и събужда народа от многовековен сън, като му посочва друмищата към утрешния ден. Пак чрез книгата Раковски пробива път на българското националноосвободително движение. Като възхвала на четящия човек Добри Желязков, първият български предприемач в Османската империя, пише в края на дните си: „От сто души учени един може да излезе злодеец, а от 100 души неучени може да излязат 50 или 60 лошави“. С книгата Вазов, Каравелов и Славейков почистват прозорците на българското общество, за да провиди своите бъднини. Чрез книгата Йовков призовава: „Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете и, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика“.
Знанието е и политика. Най-успешната политика. Който инвестира в знанието, инвестира в един неизчерпаем ресурс, който за разлика от всички останали природни ресурси, с всяка своя употреба расте все повече, а не намалява. Разбира го и княз Борис I, когато изпраща свети Климент в Котмичевица с ясната политическа цел да създаде нов дух в тези български предели – дух, различен от този на Византия. С ясната цел, че знанието създава образа на държавата.
Време е да се запитаме какъв образ искаме да има нашата държава. И дали не е време да поставим в центъра на паметта ни, на родолюбието и националните ни чествания точно българската книга. Лъв, стъпил върху книги, а не върху кух циментов постамент.
Словесността носи Пътя. Словесността е Пътят.
Честит празник, книголюбци!
