Хронос – линейното време
Хронос – часовникът и календарното време, в което третото е винаги между второто и четвъртото. Тъй както сряда е между четвъртък и вторник. И юношеството – между детството и зрелостта.
Кайрос – точният момент
Кайрос – съдбоносният миг, перфектният момент, в който времето спира и всичко се нарежда в твоя полза, и ако го пропуснеш, отлита завинаги.
Източник: Франческо Салвиати, „Времето като подходящ момент (Кайрос)“, Източник: Wikipedia Древните гърци са изобразявали Кайрос като гол младеж с криле, който има коса само отпред на челото. Когато се доближи до теб, можеш да го хванеш за бретона, но ако те подмине, отзад е плешив и няма как да го уловиш.
В древността „кайрос“ присъства не просто като понятие, а има статут на божествена сила – най-малкият син на Зевс. За гърците това е богът, който символизира свободната човешка воля и се противопоставя на предопределената съдба. Дори когато всичко изглежда предначертано, появата на Кайрос ни дава шанс да променим хода на събитията с едно правилно и навременно действие.
В Олимпия дори има специален олтар, посветен на Кайрос, разположен точно на входа на стадиона. Пред него атлетите се молят за „правилния момент“, в който да атакуват или да направят съдбовен ход в състезанието.
Като ученик вярвах, че Кайро и кайросът са свързани. Най-малкото – етимологически. Вярвах още, че само пирамидите могат да обяснят защо арабското име на египетската столица и идеята за подходящ момент в античната философия имат общо праначало. Много пъти съм се губел в този лабиринт, защото няма как град, който си има своя рожден ден (06.VII.969 г.); град появил се на бял свят заедно със звездата победителка Кахира[1], да е сроден по какъвто и да е начин с кайроса, при все че има една легенда, която настоява за точно обратното.
Източник: Франсиско де Сурбаран, „Чаша с вода и роза върху сребърна чиния“, Източник: Wikipedia
Когато попитали Питагор: как да измерим дължината на пирамидите, той отвърнал: „Много просто! Точно на обяд предметите и техните сенки са еднакво дълги“. Проблемът е кога точно е обяд и как да намерим онзи момент, в който трябва да се вгледаме в сенките. Задачата била трудна, но все пак малко по-рано Талес успял да изчисли кога е най-дълбоката нощ и кога Слънцето и Плеядите ще стоят като хванати ръка за ръка. По онова време това се е случвало преди нощта на пролетното равноденствие, когато почти едновременно със залеза на слънцето се появявали Плеядите. Този образ е видим и върху щита на Ахил („Илиада“, XVIII песен, ст. 483 – 489). Философът от Милет пък е успял да „чуе“ как небесните тела нашепват стихове на Хезиод[2] и по силата на този шепот пресметнал климатичните цикли и – съответно – бъдещия добив от маслини, за да направи първата фючърсна сделка със зехтин. Тогава… защо и Питагор, философът от Самос, да не може да определи точния момент за измерване на сенките?
Казват, че стотина години по-късно, възхитен от аналогията, Горгий от Леонтини превърнал идеята за кайроса в средоточие на своята реторика и на своята философия. Всяко нещо, настоявал той, не е ли в подходящо време, губи смисъла си. Ала също толкова вярно е и точно обратното. Дори и най-незначителните предмети, умело и на място показани, се превръщат в ценност, която има силата да променя хода на историята. Ябълката в ръката на Парис е едно от безбройните доказателства. Според митологията Троянската война започва, след като Парис дава ябълка на Афродита. И тъй като думите са като ябълки, затова и езикът ги нарича μηλον[3] (милон), сякаш за да покаже, че ябълките са нещо лошо, не заради друго, а защото ние лошо си служим с думите. Такава е природата – за да не бъдат плодовете горчиво-кисели, а сладки, трябва да се култивират. Същото важи за думите и човешката природа. Половин хилядолетие по-късно тази метафора си я присвоява Цицерон. Латинизира я и ни подарява думата cultura. При все че и преди появата на „Тускулански беседи“ (най-влиятелните произведения на философа) има култура, но дотогава тя е била само и единствено земеделска грижа (agricultura).
Източник: Вилем Клас Хеда, „Натюрморт с бокал“, 1653, Източник: Meisterdrucke.uk
По стара, добре утвърдена традиция ние свързваме имената на Горгий, Протагор и Хипий със софистите и със софистиката. Благодарение на Платон и на Аристотел сега, тоест отдавна, тези думи са обидно пренебрежителни. Ала идеята за системна образованост (παιδεια), за обща култура, за граматическа наука[4] и за философска школа идва именно от тези „лоши“ герои на Античността. Те са „открили“ Омир и което – в този контекст е особено важно – открили са, че в зависимост от това в кой момент слушаме песните на „Илиада“, те имат различна стойност. Тъй както един златен сфинкс нищо не струва за умиращия от жажда в пустинята, така би могло да бъде и с историята на Троя. Нейното злато, заедно с всички скъпоценности на Земята, могат да са по-евтини от няколко глътки студена вода и по тази причина дълг на културния човек е да знае кога е подходящият момент да се поднесе чаша вода. Вероятно затова гръцката фраза „една чаша вода“ – ενα ποτηρι νερο – (ена потири неро) – звучи като стих; и при все че думите „потир“ и „бардак“ означават едно и също… „Потир“ е гръцката дума за чаша, която смислово сме издигнали до най-висок духовен пиедестал и днес използваме единствено за да назовем свещения златен или сребърен бокал, от който се извършва Светото причастие в храма. От турски думата „бардак“ има същото значение, каквото и в гръцкия „потир“ – обикновена чаша. Но в нашия език тя претърпява противоположна интерпретация и ние я използваме, за да опишем низките страсти, хаоса и разврата. Ето как една дума в рамките на една култура може да се превърне в олицетворение на вечната битка между небесното и земното. Припомням ви – става дума за една обикновена чаша вода… Ала, поднесена ли е твърде рано, благото ще бъде натрапено и ще изглежда съмнително. Ако е твърде късно, ще е като лекарство, което трудно ще върне към живот мъртвеца.
Интересен е въпросът защо съвременният човек забравя за „кайрос“ и се спира на „хронос“. Дали предпочитаме да мерим и изчисляваме, вместо да изживяваме? Дали хронос не ни дава измамно чувство за сигурност и контрол пред смелостта и уязвимостта, които „кайрос“ изисква от нас? И дали така не ставаме по-богати на часовници, но по-бедни на мигове? Числата не могат да ни наранят. Животът може.
Източник: Джовани Франческо Романели, „Хронос“, Национален музей във Варшава, Източник: Wikipedia
Всичко важно на този свят е свързано с усещането за кайрос. Придобием ли го, не само водата и ябълките, а битието – ведно с цялата Вселена – ще бъде безценно. Космосът ще се превърне в изящно бижу и тогава ще проумеем защо думите за космос и за козметика имат един и същи корен.
Бел. ред. За първи път Питагор нарича Вселената „Космос“, за да изтъкне, че тя не е хаос, а съвършено подредена система, в която цари хармония, подчинена на ясни закони. Космео (κόσμεω) означава „подреждам“, „украсявам“ и това е коренът на „козметика“ или изкуството да се внася ред, хармония и красота в човешкото лице и тяло, да се разкрасява.
[1] Арабското име на планетата Марс.
[2] За връзката на Плеядите със земеделието Хезиод говори в „Дела и дни“ (ст. 383 – 386, 618 – 626).
[3] Което донякъде обяснява легендарното досъчиняване на библейския разказ и защо мнозина християнски автори настояват, че плодът, с който Ева е съблазнена (и съблазнява), е именно ябълка. Вероятно по тази причина в латинския език думите за зло и за ябълка звучат сходно (malum).
[4] При все че граматиката като „строга“ наука се появява по-късно, във времето на елинизма, с книгата на Дионисий Тракийски „За граматическото изкуство“, то първопроходците в тази наука са именно софистите.