Бутафорна проява на самозванци в изкуството. Казионна култура, ухаеща на нафталин и прах от кулисите. Задължително присъствие – основно телом. Това са първите асоциации, които извиква понятието „читалище“ в съзнанието на съвременния човек – този, който пази спомена за посещенията на скучни спектакли в редица по двама, както и онзи, който познава читалището само като „онази запусната сграда, зад която хлапетата се крият да пушат“.
Я да пийна едно малко. На първо четене в това се състои отговорът на въпроса, зададен в заглавието. Истината обаче е малко по-надълбоко.
Защото всъщност читалището е първата българска културна институция. Още от времето, когато будните и по-заможни българи обсъждали бъдещето на своя народ – с ясната воля да работят за неговото утвърждаване и развитие като такъв – се появила нуждата от конкретно място, което да приютява плановете, амбициите и мечтите на възрожденците. И не само да приютява, а и да катализира: идеи, проекти, бюджети и стратегии – когато тези понятия се наричали по съвсем друг начин.
Първото читалище се появява през 1856 г. в Свищов, след това възникват читалищата в Лом и Шумен, а после цялата страна „пламва“ в огъня на просветата и културата, с което можем заслужено да се гордеем, но и да обвиняваме съвременността, която стои твърде далеч от местата, на които се чете, облагородява и възвисява, за сметка на местата, където се яде, пие и „кълчи кълки“. Именно тези средища са се грижили да поддържат високо духа на емигриралите българи в Браила и Букурещ. Именно там процъфтяват печатът, четенето, обсъждането на идното в изкуството и политиката. Това било …едно читалище музеум, в което ще бъде книгохранилница, съставена от разни язици и стари останки и ръкописи, както казват първооснователите от Свищов, цитирани от сайта „Българска история“.
Въпросът е защо читалището днес има едно доста по-различно, дори и от символична гледна точка, значение; на места из страната то впечатлява с архитектурата си, на други – плачевно мълчи, но като че ли не то е вече работилницата за напредък и не в него се раждат и съхраняват стойностните неща, които да ни сплотяват и да осветяват стъпките ни напред.
В Закона за народните читалища – според мнозина неадекватно (не)уреждащ ролята на държавата в читалищната дейност – читалищата работят, буквално или препоръчително, за спазване на добрите нрави; съвременният човек обаче не желае да му казват, че трябва да е добър. Той няма нужда да го поучават, да изискват от него благоприличие и скромна усмивка, порядъчна подстрижка и чисти нокти. Човекът на днешното време иска да е свободен. И да празнува тази свобода по всички начини; или по всички начини да накаже виновниците за своята зла участ, ако в този ден се е почувствал нещастен – като просто махне с ръка и поръча още едно.
Ето този път го отвежда в бара, където има алкохол, естетически наслади и култура. Такава култура и такова изкуство, които да те хванат за гърлото, да те развълнуват и да те окрилят.
Но не да те поставят сред мухъла на броевете на пресата от миналото, нито сред заробващите предписания за почтено поведение.
Снимка: Личен Архив (Кино „Влайкова)
С-в-о-б-о-д-а.
Да се върнем към добрия пример на читалищата, които в последните години постигнаха страховит подем. Дали той остава в рамките на санирането и поставянето на нови дограми в читалищата в някои по-големи населени места, в усвоените (предимно европейски) средства, потъващи без осезаем ефект за местните общности, в традиционните нагласи на дейците, неприемащи и непризнаващи възможностите на новото време и потребностите на новите хора, или все пак някъде нещо се случва – това е въпрос, отговорът на който варира в зависимост от конкретното читалище. Някои читалища съумяват да оползотворяват програмите за субсидиране и подкрепа, да осъществяват значима за различните групи от населението дейност, да поддържат интереса на младите, които иначе биха оставали изолирани – особено в най-малките населени места. (Все още не съм научила за читалище, което да стриймва представления на Народния театър или разходки с гид из Лувъра – но времето е пред нас; и нека то идва по-скоро.) Но други не успяват да съберат достатъчно издания за библиотечния си фонд – а представете си колко потискаща и бездушна е атмосферата в едно пространство без книги.
Читалищата в България според данни на НСИ са 3319. Към края на 2023 г. броят на всички видове лечебни заведения – болници, поликлиники, хосписи и пр. – е 2727, тоест значително по-малък. Оказва се, че имаме повече читалища, отколкото дори и пощенски станции, както находчиво отбелязват авторите на портал „Култура“. Не мога да преброя влаковите релси на територията на страната, но допускам, че е възможно и те да са по-малко от читалищата – и тази шега би била уместна, ако високият брой читалища означаваше и висока просветеност. И все пак: активно действащите читалища днес организират и участват в различни каузи – като подкрепа за възрастните хора и децата от малцинствените групи, помощ за пострадалите от природни бедствия и войни, инициативата „Капачки за бъдеще“, съхраняване на местния поминък, възстановки на стари обичаи и празници, облагородяване на пространствата в района край сградата на самото читалище и редица други.
Обаче колко тъжни са неугасващият консерватизъм и изопаченият патриотизъм в лицата на извечните председатели, секретари и дейци – някъде, някога, най-често когато става въпрос за работа по нов проект; или изобщо за работа.
Позволете ми да ви поведа по грижливо поддържаните пътечки на моята памет и да ви разходя сред няколко читалища, представляващи значим пример за наличието на притома към този тип средища или за предпочитание към местата, където частната инициатива се грижи да предостави на потребителя добър културен продукт.
Когато за пръв път видях модерното съоръжение за придвижване между етажите на хора в неравностойно положение в сградата на читалище „Наука – 1870 г.“, Троян, това беше новост и ми трябваха няколко минути, за да се съвзема от шока. Читалище, при това с рампа, платформа и подемно съоръжение! Това е твърде далеч от познатата ми олющена сграда, която стоеше вечно заключена, а в редките случаи, когато отваряше вратите си за посетители, вътре царяха мрак, студ и провинциален мухъл – образ на читалището от родния ми град, в което човек можеше да се пребие и поболее, дори и ако е напълно здрав.
Но в Троян нещата не стоят така, не и днес. Макар главният секретар да признава, че заплатата ѝ е недостатъчна и че оцелява благодарение на подкрепата от семейството си (ако нейната заплата е малка, какво остава за другите служители!), екипът на читалището блести с компетенциите и талантите си и сякаш да работиш там, е призвание, несравнимо с нищо друго. Редовните театрални постановки, които местни и гостуващи трупи изнасят, киното, което облече читалището в одежди от надежди, празниците, концертите, школите – с традиция в музиката, конкурсите – всичко това подчертава и бездруго безупречния имидж на община Троян и на местния дух.
Снимка: Личен Архив (Кино „Влайкова)
Предприемачите от региона осъществяват активна дарителска дейност и благодарение и на това читалището разполага с музикални инструменти, библиотечни ресурси и консумативи. Каква идилия, а? Да, но не и без пукнатини. Защото сред местните жители има немалко хора, които продължават да гледат скептично на читалищния живот – като на нещо по задължение, сухо и скучно.
Младите предпочитат да отидат на кино в Ловеч – защото там има мол, та да съчетаят пазаруването с филмчето; сред по-възрастните се срещат доста, които знаят, че през зимните месеци на театър в читалището ходят по шестима-седмина души, които подсмърчат и кашлят в залата (а това сме приели за отблъскващо и дори опасно).
В уличката, свързваща от другия край на площада, се намира барът (със сцена) на града, където младите интелигенти и творци организират концерти, а любителската трупа поставя спектакли и дава уроци по актьорско майсторство, и по този начин привлича голяма част от почитателите на изкуствата в града. И как да ѝ се сърдиш – тук никой не изисква от теб да си свалиш шапката, ако не желаеш, или да криеш жаждата си за хубаво питие. Никой не иска да си друг, различен от себе си.
Връщаме се в столицата, където най-старият киносалон – „Влайкова“ – живее своя нов живот под шапката на ОНЧ „Антон Страшимиров – 1926 г“. И както изглежда, добър е този нов живот. Читалището разполага с балетна школа, школа по барабани, пиано, китара, солфеж, провежда курсове по чужди езици, а невероятният и обичан актьор Олег Ковачев (достатъчно е да споменем „Рицар без броня“ и обликът му изплува от безценния архив на старите български филми) поддържа своя детска театрална школа, с която поставя спектакли – по свои пиеси за деца, но не само – в салона на читалището.
То на свой ред разполага с голяма библиотека, но и с по-малка, събирана във времето от ентусиасти, които по всяко време могат да заемат книга и да оставят от себе си друга. Към киното, в което често новите български филми гостуват премиерно, съществува киноклуб, който действа като катализатор на диалози и дискусии, провеждащи се в уютната обстановка на отопленото фоайе, а там човек спокойно може да изпие чаша вино или бира. Ето как идеалната формула от проблема в заглавието е измислена и не с трудния избор между читалището и бара, а с двете явления под един покрив – и в едно идейно цяло – решаваме казуса, така актуален през ноември, когато навън тихо вали, а ние се питаме къде да намерим будителите си.
С горчивина трябва да призная, че негативните процеси в обществото не подминават всички читалища (както, разбира се, и всички барове с артпрограма). Едно читалище в малко балканско село отбеляза Гергьовден по твърде несвойствен за културните дейци начин. Докато на места е прието читалищата да провеждат кулинарни фестивали, то тук рибата бе избита, а ракията – изпита. Читалищните дейци от въпросното село бяха заснети да отбелязват майския празник в стая от читалището, където, облечени с анцузи и тениски с шевици, край маса с храни и напитки в пластмасова посуда, сред усиления до дупка чалга микс от телефона, играят кючек и се пошляпват по заобленостите. Добрата новина е, че сред местните имаше и възмутени.
По-мащабно протече скандалът с друго читалище и по друг повод, след като селото, в което се намира то, пострада от страховито природно бедствие. След като секретарят на читалището починал, група ентусиасти от управата му решават да сменят името на културната институция. И така един ден селото осъмва с читалище с името на българска жена, която – според част от местните – не е направила нищо за добруването на общността.
Според близките на починалата жена обаче нейният портрет заслужено стои отпред. Да, страшно е, когато се поругават добрите нрави; като че ли още по-страшно е да си добър в нещо и да ти бъде отказван достъпът до необходимите условия, за да го практикуваш – а именно това застрашава хората от селото, които очакват подкрепа от читалището за своя културен и творчески живот.
Иначе животът си върви и аз всеки ден минавам покрай една едноетажна бяла сграда, в която понякога прозорецът е отворен и се вижда как дете взима урок по пиано или възрастни играят хоро. Минавало ми е през ума да се запиша на народни танци – движението е здраве, а и нали казват, че в българското хоро се крие магия.
Няколко пъти опитвах да осъществя контакт с управата на това читалище – то се намира в един от кварталите на София и трябва да призная, че ресторантите в близост до него вдигат повече глъчка, макар и невинаги живителна. Всеки път беше затворено, въпреки че отивах в работно време.
Колко по-лесно е да скочим в уютната паст на бара – там има музика, а понякога и в пъти по-богата културна програма. И редом с напитките, можем да практикуваме добрите нрави, които държавата продължава да търси в читалищата – които пък на свой ред нерядко държат вратите си затворени.
Снимка: Георги Ангелов
