Захари Карабашлиев с Националната литературна награда „Елиас Канети“ за „Рана“. И други находки
„Действай така, както сякаш не би могъл повече никой друг път.“ Тази мисъл на Елиас Канети доста точно описва заряда на всички номинирани книги за наскоро отминалото издание на конкурса за литературната награда на името на родения в Русе писател. А победителят – Захари Карабашлиев с романа „Рана“ – споделя по време на церемонията по награждаването, че неговият пристан е неговият език. Навярно дългото търсене на този пристан го е научило да действа като за последно.
В навечерието на Деня на народните будители Доходното здание в Русе приюти номинираните писатели, участниците във вълнуващия спектакъл и техните гости, за да бъде почетена паметта на Елиас Канети, роден преди сто и двайсет години. Наградата, присъждана за висока литературна и хуманна стойност, с каквато е допринасял и самият Канети, този път отиде при Зак, както го наричат приятелите. Роман именно за паметта е и „Рана“ – в исторически, литературен, езиков и личен контекст, той е написан с мисията да опази – или възкреси – тази наша памет. Писането според лауреата е начин да преборим забравата, която според Канети пък представлява истинската загуба (а не смъртта).
Събитието е организирано от община Русе, а лично заместник-кметът на града Енчо Енчев връчи наградата на отличения автор. Актьорът Венцислав Петков от Драматичния театър „Сава Огнянов“ и ръководител на Студентския театър „Пирон“ водеше церемонията, а актьорът Пенко Господинов се въплъти в образа на писателя.
Източник: Романът „Рана“ на Захари Карабашлиев спечели Националната литературна награда „Елиас Канети“ – снимка: община Русе
Призът в раздел „Белетристика“ тази година беше оспорван между Радослав Бимбалов с „Ти, подобие мое“ (издателство „Сиела“), Георги Господинов с „Градинарят и смъртта“ („Жанет 45“), Деян Енев с „Шейсет разказа“ („Жанет 45“), Виолета Радкова с „И леглото ни е зеленина“ (също „Жанет 45“), Красимир Димовски с „Тезеят в неговия лабиринт“ (ИК „Хермес“), Иван Станков с „На два гласа“ (ИК „Хермес“) и отличения Захари Карабашлиев с „Рана“ („Сиела“), който си тръгна със статуетка, диплом и парична награда от 5000 лева. Награда в раздел „Драматургия“ тази година не беше присъдена. Журито включваше комисия от седем членове, между които литературният историк и теоретик проф. дфн Пламен Дойнов – председател на журито, проф. дфн Клео Протохристова, проф. дфн Пенка Ангелова – председател на Международното дружество „Елиас Канети“, доц. д-р Велислава Донева от Русенския университет „Ангел Кънчев“, театралният историк и критик Крум Гергицов, писателката Теодора Димова, номинирана за наградата през 2021 г., и Косьо Станев – представител на Постоянната комисия по култура и религиозни въпроси при Общинския съвет в Русе. И ако всичко това звучи твърде официозно, то зачитането на номинираните творби със сигурност дава криле.
Източник: „Градинарят и смъртта“ – Георги Господинов, издателство „Жанет 45“
Романът „Рана“ на Захари Карабашлиев (от 2025 г., с редактор Веселина Седларска) получи поредната своя награда, според мнозина напълно заслужена. Един исторически роман, създаден с обстойно проучване на историческите документи, с които архивите разполагат, но в крайна сметка зовящ себе си художествено произведение. Защото голяма част от сюжета авторът черпи от историята на своя род. И защото жанрът му е отстъпил свободата да вложи чувство и плам.
„Мирише на барут, пищят куршуми, навсякъде дим…“ Това е обстановката в романа през голяма част от времето. Такива са годините, в които се развива действието – периода около Балканската и после Първата световна война, като то е позиционирано основно в България, и по-точно в Добруджа и Одринска Тракия. Българите се сражават за своите земи в своите земи. Те се бият, за да върнат отнетата им през 1913 г. Добруджа. Тогава, докато водят битка на юг, румънците ги громят на североизток; през Първата световна война българите отмъщават за това. А няколко години по-рано главният герой Сава се намира на южния фронт, къде се бие за своята Тракия (и води дневник), преминавайки през нечовешки болки и страдания.
Лично аз предпочитам да повярвам на роман, когато се осведомявам за конкретна епоха, тъй като в романа има почти триизмерна реалност. Той е жив и болящ – като рана. А „Рана“ е интригуващ роман както за запознатите със събитията от онова време, така и за читателите, които едва сега се докосват до този исторически отрязък от време.
Източник: „Рана“ – Захари Карабашлиев, издателство „Ciela“
Произведението поставя големия въпрос: „Кои са лошите?“. Румънците ли, сърбите ли, немците ли, руснаците ли, турците ли, гърците ли. И дава един възможен и напълно вероятен отговор: лошите са не непременно онези, които вадят нож – защото само довчера сме играли с тях на пътя и техните родители са обсъждали новините с нашите в кафенето; лошите са онези, които сочат с пръст и казват: „Ти си лош“. Лошите са не на всяка цена тези, които имат – или нямат – патриотично настроение (макар че в онези времена да не си патриот, е било опасно, почти подсъдно), а онези, които мамят, манипулират и лъжат своя народ. И най-вече лоши са онези, които сеят лошото край себе си, с мисъл или дело.
В подобен тип романи винаги има риск любовната линия да се превърне в клише и на нас, попретръпналите читатели, да ни бъдат поднесени познатите парчета пица, само малко претоплени. Любовната нишка в „Рана“ е изненадваща с чистотата на чувството, с неопетнената вяра в него и бъдещето, което то обещава. Да допреш чело до челото на любимия, да слеете погледите си, така че да остане едно „око на циклоп“, да строите кули от обич, докато обсъждате с разпаленост и доверие в другия необикновената ситуация в държавата и света, и край вас винаги да има книги, които приютяват потрепващите от вълнение сърца. И да вярвате. Това е любовта. И тя ще остане.
Изключително прям език има Захари Карабашлиев, и все пак нелишен от романтика (но не патос). Формата на творбата му е оригинална и интригуваща. А великолепието ѝ се основава на човещината, в чиито багри представя и врага, и жертвата. Защото не сме ли хора всички, преди да хванем пушката.
Прескачаме век и се озоваваме в сърцето на лъскавото като целофан съвремие с един роман, в който болестта на това съвремие също шурти като прясна рана. От Кобо Кобо, през рекламната индустрия, до Бог – как талантът и харизмата на Радослав Бимбалов го отвеждат до върха? Въпросът би бил коректно зададен, ако приемем, че да си писател на антиутопични романи, е върхът. А то – по личното ми мнение – е.
Романът „Ти, подобие мое“ (от 2024 г., с редактор Силвия Недкова) започва като история за привидно леко носещи се, без дълбочина, през живота хора. Един учител, почитател на рока и помпането във фитнеса, една млада жена, почти невярваща в нищо, една безгрижна, по липса на волево търсене на алтернатива, учителка по музика, охолно споделящ конспиративните теории продуцент и лошият, скандално противен Бо, който ще влезе с взлом в смъртта на хората.
Но тази книга може да се нарече и своеобразен некролог на ненаказаното добро, което и бездруго все го няма. Казали са го хората, сякаш без да очакват изразът да се въплъти в новото устройство на света. Дали обаче всичко това – цялото отсъствие на състрадание, всяко наказание за състрадаващия, всеки порицан опит да облекчиш болката на другия – идва от Бог? Или човекът „сам си го прави“? Отговор, с който младият човешки индивид не разполага и с който възрастните си отиват недоразбрани и неоправдани.
Източник: „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ – Красимир Димовски, издателска къща „Хермес“
Нито една държавна или икономическа система не ни казва да сме добри и състрадателни. Не ни насърчава да отделяме от хляба си, от емоциите си, от добрината си и да ги даваме на другия. Това като че ли е задача на Бог. Но тогава защо днес Той прилича на реклама на боя за коса или нов автомобил? Защо го търсим в несправедливо присвоеното, за което току-виж – ако се помолим – може да ни се размине. Защо каузата на човещината вече е нечовешки осмяна, а и дори не е присъща за човека – за разлика от сходството в звученето на двете думи и общия им корен.
Такива въпроси постави у мен тази голяма книга. Написана четимо, увлекателна, но не и лека: антиутопичната линия на романа придава мрачна зрялост и боляща ирония. Един напълно заслужил претендент на наградата за хуманност на идеите в литературата – каквато е „Елиас Канети“, макар и не от захарен памук.
„Баща ми беше градинар. Сега е градина.“ С тези две изречения започва романовата изповед на писателя Георги Господинов, който този път пише за стихията, наречена загуба на близък. Смъртта на бащата, погледната в очите, разкодирана от натрупванията на културата, които сме наследили, преживявана и скръбно, и с кураж, сега е изказана революционно, при това с такава лаконичност, каквато болката хем понася, хем не позволява.
Под лаконичност тук имам предвид единствено липсата на онези украшения, от които Георги Господинов бяга като от среднощен призрак. Болката е показана с малкото и съвсем точни думи, които прилягат плътно на стила му. Онова между редовете остава да боли у читателя, но и му дава силите, които му убягват, за да надмогне гноясалата плът на съзнанието. Как писателят успява да канализира тази болка, така че тя да не умира, но и да не остава съвсем жива в своята кървяща екзема – това е въпрос, чийто отговор се състои в една дума. Талант.
Въпреки впечатляващата биография на автора, която привлича като магнит читателите, а повечето от тях освен това и вярват, че писането на Господинов е „космическо“, то няма аналог, упойва като тамян и има силата да преобръща съдби. Вече нито един читател не може да бъде приласкан със споменатите по-горе украшения в езика; те са хладнокръвно премълчани, излишни – както се мълчи и пред последната раздяла, когато всъщност ти се реве като на хлапе.
Източник: „Ти, подобие мое“ – Радослав Бимбалов, издателство „Ciela“
Да обичаш баща си и да страдаш с него, да бдиш над страдащото му тяло, да се измъчваш, че не можеш да го облекчиш повече от лепенката с фентанил – това е съдба, повтаряща се и неизбежна за осъзнатия човек. Именно в тази обич, в грижата за ближния, в мъката от раздялата с бащата и в смирението пред пътя има нещо дълбоко хуманно. Нали тези неща именно ни правят хора. Но не какви да е, а добри хора.
Житейската ирония – да изпратиш бащата, който през повечето време е отсъствал, бил е на работа, на война, в затвора, но нали именно той някога те е изпратил на училище, в казармата, в големия град, може би и в професията – та тази ирония няма нито отговор, нито посока; тя просто държи човека за ръката и го води нанякъде. А че бащите ни ги е нямало, това е един от големите въпроси в „Градинарят и смъртта“, макар и на него да е отделена само една глава. Баба и мама, училището, кръжоците, партията, заводът, казармата – те правят от едно дете зрял човек, те го отглеждат, докато бащата е зает да служи на същите тези опори.
Но какво детство са имали онези деца, децата от следвоенните години – това е друга голяма тема в книгата на Георги Господинов. Панталоните на по-големия брат, набързо отчупеният комат хляб, убийственият труд на нивата. Какви хора стават децата, които някога не са се наиграли. Такива, които не галят собствените си деца по друго време освен насън.
В това наше общество, дори и днес, личното е територия на срама и неблагоприличието. Важно за човека – който задължително е обикновен, редови, нормален – е да опази личното от споделяне и изтъкване. Голям писател обаче е онзи, който се е освободил от тази забрана и от този срам. Големият писател е и голям човек, той няма скверни тайни, а хубава душа, която да покаже. Дори и когато тя е объркана или греши. И това е поредният значим въпрос, към който Господинов насочва погледа на читателя; великолепно разравяне в раната на съвремието.
Още една освободена от украшения литература, но звучаща различно и може би по-просто – което най-често е положително качество – представляват разказите на Деян Енев. С намигване към Дино Будзати, българският майстор на късия разказ, награждаван с едни от най-престижните литературни награди у нас, озаглавява последната си книга „Шейсет разказа“, а така се казва и една от най-прочутите книги на италианския творец. Разказите на Деян Енев (редактор Борис Минков) приличат на онази история, а и на другата, и на всички истории, които дочуваме от приятел, докато чакаме пред киното филмът да започне, докато се вслушваме в радиото за още новини, докато си спомняме. Да, Деян Енев не си играе на писател, той просто събира и добавя към колекциите си разни срещи с разни хора и разни тръпки. Разказите му са поръбени, нешлифовани и лишени от почти всякакви заврънтулки, които да прикрият истинския смисъл от разказването. А той, знаем добре, е в акта на свързването с другия, със света.
Източник: „Шейсет разказа“ – Деян Енев, издателство „Жанет 45“
Напълно възможно е писателят дълго да е работил върху стила си, за да избегне предсказуемата и дотеглива сантименталност и да постигне онези семпли, но режещи като бръснач финали. Старият бухал, бай Деян, голямата работа, както го наричат колегите му от средите. Всъщност той представлява образ на живия, истински писател – с дългата брада, цигарата и с тъмните очила и дънковото яке. Изражението му не казва почти нищо, все така равно те гледа, някак отнесено – като да мисли за нещо друго, но ти можеш да си сигурен, че вече знае как ще изглеждаш като негов герой.
„Шейсет разказа“ е книга стъкленица, но дали е пълна с отровата на усойница, или с дъха на вълшебник, не знаем дори когато затворим последната страница – защото и разказите му са като живота, в тях и боли, и се усмихваш безгласно. Сладкодумният му глас напомня с топлината си уюта от разказите на О’Хенри. Неговите скитници, бездомници, каубои и бащи с големи сърца изпълват цял свят, като от приказките, но от приказките за големи. И изведнъж ти се приисква да е Коледа и да си край печката у дома, сред близките.
Понякога в ръцете ни попада книга, която веднага грабва интереса и ни оставя усещането, че е написана на един дъх. Така е и с романа „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова (2024 г.; редактор Борис Минков), за който разказах на читателите на „Стълбата“ в броя от месец юни т.г. Обаче тази книга, както сподели тогава Виолета, се е случвала в нея много дълго време, а технически е отнело на авторката седем години, за да я напише. Седем години – представям си, че за това време може да получи образованието си един лекар или да се сменят няколко правителства. Като пишещ човек знам, че така нареченото отлежаване на ръкописа може да доведе до неговото окончателно изоставяне, но това не е станало с този роман. Дори фактът, че писателката е подходила към творбата си като нещо за четири очи, тоест смятала е, че само най-близките ѝ ще я прочетат, създава чувството за нещо скъпоценно и рядко. И е точно такова.
В „И леглото ни е зеленина“ срещаме съдбата на български род от Беломорска Тракия – земя, която е негова, но е принуден да я напусне. Иван Кляндов израства край реката, от която в началото се бои, през плясъците на бащиния колан по тялото му, до бягството с кораба „Титаник“, големия американски свят и голямата любов. Оказва се, че нито една политическа превратност, нито дори мъката по родния край и семейството, което е оставил там, не могат да извърнат очите му от тези на неговата красива любима със зелената рокля. Любов като бисквитка, като роман (в романа). Разцъфтява като дълго чакан люляков храст; ухае на топъл сладкиш; звучи като музика от мирните щастливи години, в които джазът е актуален и нов. Тръпката от опознаването на новите територии, дори и тази на любовта, е в сърцето на Иван. Един Иван. Онзи Иван. Иван Кляндов от Крушово, Сярска област. Иван, който не се побоява да се влюби.
Виолета Радкова бе единствената номинирана жена автор в това издание на литературната награда „Елиас Канети“. Освен това „И леглото ни е зеленина“ е дебютната ѝ книга. Дълбокият хуманизъм, който е заложен в романа ѝ, е като позив за жадувания мир. Това я прави посвоему победител. А истински победител тя стана тази година, грабвайки наградата „Перото“ в категорията „Дебют“, където в краткия списък се съревноваваше с Румен Денев и неговия роман „Бреговете на Бохемия“ и с Любослава Трайкова, която дебютира с „Корени и светила“.
И тъй като студените дълги нощи вече са тук, незабравима – и доста топла – среща с писател би могъл да бъде сборникът с разкази на Иван Станков „На два гласа“ (2024 г.; редактори Валентин Георгиев и Стойо Вартоломеев). Той пък на свой ред ни среща с приятели, които не се забравят, независимо дали са отлетели, или прескочили в друг свят. Историите на Иван Станков са толкова уютни, че сякаш винаги за теб ще има пукащо дърво в камината. Сякаш винаги ще се намери с кого да побъбриш на по бира в кръчмата. И сякаш до теб винаги ще подскача или лети поне един верен приятел – с перушина или козина, но обезателно с душа.
Има нещо омагьосващо в разказите на писателите от Северозапада и Иван Станков е ярко доказателство за това. Мъжкарски, малко диви, но чувствителни и много честни; когато трябва да говорят за болката, за злото – или обратно: за радостта и доброто – те намират начин да останат прями. Майстори на „сгряващия“ жанр – а тази топлина е обратна на всичко, което се говори за хората от онзи край. Дали ще полетим с мухата Дядо Петко, или ще се снимаме с магарето Пуфи през лятната ваканция, винаги ще има кого да обичаме. И ние наистина ще го обичаме, както се обича верен приятел.
Говори се, че Иван Станков писал разказите от най-новата си творба „На два гласа“, докато превеждал Картареску. Макар на пръв поглед те да звучат леко – сякаш сладкодумец ниже бисери от случки, разказите в този сборник носят притаената мъдрост на дълбок кладенец. И едно иронично око наблюдава някъде отгоре своите съселяни и с точност ги описва, като че ли са пред нас и можем да се възмутим или посмеем отблизо.
Романтична. Щедра на мечти, високи до звездите. Книга като музикална мелодия. Това са само някои от епитетите, които остават в четящия, докато прелиства „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски (2025 г.; редактори Стойо Вартоломеев и Валентин Георгиев). И докато се опитваме заедно с главния герой да разгадаем енигматичното „П“ в заглавието на Дневника, сякаш скачаме нагоре, достигаме високото и една тиха вяра в доброто, което накрая просто трябва да победи, се промъква шепнешком, все едно дядо ни е погалил по главата.
Красимир Димовски, който е роден в Асеновград, но действието в романа му преминава между планините Могилчица и Могила (е, и в Мюнхен също така), пише на свой, самобитен език. Ту слива думите, ту сваля главните букви на имената, а що се отнася до пълния член, него той поставя в края на съществителни имена в женски род, а също и дори когато името не изпълнява роля на подлог в изречението. Така изведнъж срещаме „вечертът“, после четем за „любовтът“, а за капак и един неочакван „ът“ се появява, когато най-малко го очакваме. Дали родното място на автора дава почва за тези оригиналности, или неговото въображение диктува на пръстите, хм, може би и двете имат принос в автентичния димовски език. И трябва да сме сигурни, че тук не става въпрос за дефект, а за оригинален творчески похват.
Но коя е П? Това е жената, която ще преобърне живота на бедното момче от село – и всички негови качества на голям мъж ще изиграят ключова роля за нейното спасяване. И за благозвучното ромолене на потока на събитията в живота на всички наоколо. Наречена Пагане, тя е загадка и приключение, което не е търсил, но веднъж дадено му, то се превръща в мисия. „А за Пагане – не знаех близка ли ми беше, или далечна, враг или приятел, любов или омраза беше тя за мене, тайна велика!“, се казва в романа.
Ако потърсим из паметта си дефиниция за интелектуален роман, сигурно най-напред бихме се досетили за сложно, неразгадаемо и объркано написани произведения. Но ако наречем романа на Красимир Димовски (впрочем трета част от поредица) интелектуален, например заради обилните препратки към гръцката митология (въпреки че главният герой, Тезеят, е „взел“ от Тезей единствено внушителната външност), Библията, Данте, Екзюпери, Юго и българския фолклор, то бихме имали един жив, четим и в същото време пълноценен интелектуален роман.
„Мисията на писателя е да очовечава човечеството“, казва авторът, който е носител на редица отличия, а през тази година романът му „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ завоюва и наградата за български роман на годината, връчена от Националния дарителски фонд „13 века България“.
Моята библиотека стана по-богата с цели седем книги. Седем вселени, седем пълноценни наслади за духа – защото аз обичам да чета… дори повече отколкото да пиша (писането е друг тип изживяване, то не се обича, а е акт на осъществяване). Изборът на журито на тазгодишната награда „Елиас Канети“, макар и може би предсказуем, е награда не само за писателя Карабашлиев, но и за читателската общност, която ще открие „Рана“. И останалата добра българска литература.
За финал нека припомним, че през годините приза на името на Канети получават Константин Илиев за документалния роман „Поражението“ (през 2005 г.), Алек Попов за романа „Черната кутия“ (през 2007 г.), Ивайла Александрова за документалния роман „Горещо червено“ (през 2009 г.), Галин Никифоров за романа „Къщата на клоуните“ (през 2011 г.), Милен Русков за романа „Възвишение“ и Георги Тенев и Иван Добчев за „Завръщане във Витенберг“ (награда за „Драматургия“) през 2013 г., Христо Карастоянов за романа „Една и съща нощ“ (през 2015 г.), Милен Русков за романа „Чамкория“ (през 2017 г.), Рене Карабаш за романа „Остайница“ и Константин Илиев за пиесата „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“ през 2019 г., Иван Станков за „Вечерна сватба“ (през 2021 г.) и Костадин Костадинов за „Ловецът на пеперуди“ през 2023 г.
