Източник: Словения, Юлийски Алпи. Валентина на фона на каменистия ръб по време на техничното слизане от връх Триглав (2864 м.)

Философия на вертикалното бягство

Пишем тези думи на път. В Южните Карпати сме. Пред нас са Националният парк „Ретезат“ и неговият едноименен връх, каменен гигант, висок 2482 метра, който ни чака със спокойствието на някого, видял всичко. Лаптопът, върху който пръстите ни все още тракат с нервността на градски хора, скоро ще бъде затворен. Удобните градски обувки ще бъдат заменени от тежките подметки на планинските, а всекидневието ни – от ритъма на дишането.

В последно време се наблюдава една особена, тиха миграция. Хората все по-често напускат удобствата на ниското и тръгват нагоре като поклонници на собствената си тишина. Като реки, които неочаквано са решили да потекат обратно към извора си, или като сенки, които са се уморили да бъдат проекция и търсят самото Слънце. Това не е просто мода по „аутдор“ преживяванията, това е симптом на една колективна умора от изкуственото.

Източник: България, Пирин. Валентина и Благой в алпийската част на планината, на път към Муратов връх (2529 м. . Зад тях ледниковото езеро отразява суровия планински релеф.

Красотата на „събличането“

В града добавяме пластове върху себе си – грим, дрехи, социални и професионални роли, статус. Така е удобно,  гримът скрива недоспиването, дрехите сигнализират статус, прикриват неравности по тялото, а социалните ни роли често са наши щитове. Понякога обаче ни притискат като тесен корсет. Добавяме, добавяме и често забравяме какво има отдолу.

В планината е друго, там красотата идва от това, което махаме. Когато сме „съблечени“, сме най-истински. Там няма суета, защото вятърът не се интересува от прическата ти, а скалата не се впечатлява от марката на часовника. Когато се „съблечем“ от социалните си кожи, остава само най-истинското. В планината сме красиви не защото сме се украсили, а защото сме се осмелили да бъдем оголени.  В удобните обувки без претенция, ние най-после стъпваме здраво не върху асфалта, а върху собствената си същност. 

Източник: Личен архив

Да свалиш грима

По каменните пътеки към върхове като Триглав или Ретезат рядко се изкачват просто тела в спортна екипировка. Ако се вгледате в раниците на непознатите си спътници, с които споделяте обща цел, ще откриете напъхани стари рани, които още наболяват при рязка промяна на времето, премълчани думи, които тежат повече от гранит, изстинали бракове, които скърцат като подметки върху мокър сняг. Нагоре се качва умората от домове със затворени прозорци, където въздухът е застоял, а сърцата са още по-здраво заключени от вратите.

Виждали сме хора, които бягат – от самотата на големия град, от тишината на празната стая или от усещането, че не се вписват в нито един от готовите социални калъпи. Виждали сме и такива, които „гонят“ – гонят признание, гонят поредното доказателство за собствената си значимост, опитвайки се да покорят върха така, както покоряват пазари или конкуренти.

Връщане към себе си

Планината не съди, тя е гостоприемна към тези наши невидими товари. От заклетите планинари знаем, че всяко нещо в раницата трябва да има причина да е в нея, защото иначе става много тежка. Така се случва и със съзнанието. Важното е тук и сега – то е в концентрацията на това да се качиш по стръмните камъни въпреки идващата мъгла, която предвещава буря. Това е момент, в който мисли за стари рани и болки нямат място. Точно както в раницата – за да сложиш нещо ценно в нея, първо трябва да изхвърлиш излишното. Така е и с хората – освобождаваш място, изкачваш се над болката и в един миг разбираш… че тя вече е изчезнала.

Планината е мост, който прескача пропастите на нашите предразсъдъци. Докато гледате заедно изгрева на Черни връх или отражението на Ретезат в някое ледниково езеро, различията, политическите предпочитания, наличността в банковите сметки или професионалните боричкания изчезват. Остава споделеното съзерцание на нещо толкова голямо и красиво, че собствената ни личност престава да бъде център на Вселената. И точно в този момент на пълно заличаване на „аз“-а ние всъщност намираме най-добрата част от себе си. Изкачваме върховете не за да ни види светът, а за да можем ние да видим него без филтъра на собствените си тежести.

В планината прошката не е усилие на волята, а естествено състояние на духа. Защото природата не съди – тя предлага своята безмълвна красота еднакво и на светеца, и на грешника, припомняйки ни, че пред лицето на вечността всички сме равни. Там, сред вековните дървета, които се прераждат в млади филизи, и първите минзухари, пробиващи снега, виждаме най-чистата форма на милосърдие: животът винаги продължава. Красотата на този неумолим цикъл е катарзисът, който преживяваме след най-тежкия преход. Тя ни учи да простим на себе си за това, че сме уморени, че сме грешили или че сме носили излишни товари. Да се извисиш над себе си, означава да откриеш, че истинската красота се ражда в мига, в който пуснеш вината и позволиш на тишината на върха да измие душата ти.

Източник: Благой по време на изкачване по стръмен скален праг. В такива моменти пространството се свива до допира на ръката с камъка, а сигурността зависи от абсолютната концентрация и синхрона между тялото и релефа.

Катарзисът

В един момент болката става твой спътник, но това вече не те плаши. Боли те, но продължаваш. Бавният монотонен ритъм на стъпките ти те води не толкова към целта, колкото към самия теб. В това време на физическо изпитание ти всъщност се връщаш обратно в собственото си тяло – усещаш всеки мускул, всяко вдишване, всяко ускорено биене на сърцето. Изпитваш странно удоволствие от това усилие, защото то е истинско, за разлика от изкуствения комфорт на града.

Бягството високо в планината е всъщност завръщане към този, когото си изгубил в суетата на деня.

Често казваме, че се чувстваме „като преродени“, когато слезем от върха. Както кръговрата в природата, така и умът ни има нужда да се прероди, за да се свърже отново с тялото. 

Когато се върнем обратно към рутината на всекидневието, усещането за катарзис остава в нас като компас, който винаги сочи нагоре. И това не е еднократен акт, то се превръщав навик, в програмирана потребност на духа да търси своето прераждане. Планината те е покорила окончателно и  ти вече не се чувстваш като беглец, а като част от нея. Докато тялото и душата не започнат да пулсират в един ритъм. 

Послепис.

Започнахме този текст преди изкачването, но го завършваме след прехода, смирени от величието на Ретезат. Сега, когато отново сме измили душите си в планинска тишина, знаем едно – много скоро планината отново ще ни повика. 

Източник: Личен архив