Или за това как светкавично преминаваме от „Стягам багажа и дим да ме няма“ до „Я кажи ми, облаче ле бяло“. И за други неща.
Във времето се нагледахме на много неща и на човек не му е необходимо да стане твърде стар, за да го потвърди. Между изхвърлянето на певеце бутилките от терасата и доброволните акции по почистване на долините се случиха доста събития – отиваха си правителства и президенти, идваха други, изтъркваха се изрази в речта и стилове в облеклото, идваха други, обсъждаха се едни теми, а след тях други, а междувременно се смени цяло поколение, което вече настоява за своето. А именно – нека живеем на чисто, да бъдем отговорни и ако може, слънцето да достига и до малките ни родни градчета.
И наистина, наблюдаваме ожесточена активност на местните граждани и техни формални или не толкова формални организации, когато става въпрос за опасен път в близост, жертви на насилие и жестокост – както над деца, така и над зрели хора, а и над животни, за замърсяване на въздуха в района и прочее. Серия от протести белязаха със знака на неодобрението добива на злато по нарушаващ екоравновесието начин в градове като Своге и Челопеч. Да си представим: това са онези индивиди измежду местните жители, които са преглътнали страха от загубата на работно място – своето или на близки, загърбили са нуждата от запас от връзки с властимащите, нещо, на което малкият град често обрича, и са се лишили от спокойното гледане на телевизия у дома във въпросния ден, за да излязат на улицата и сред познати, приятели или врагове да се обявят против. В този случай бихме казали – браво, Лакатник, браво, Своге, вие сте супер. Ето този местен патриотизъм, който вероятно кара гърдите и гърлата на хората там да се изпълват с въздух от гордост, си заслужава да бъде споменаван като оправдан и значим.
Тогава защо, когато нарекат Троян Виена, градчето става за посмешище? Откъде този срам дори у много от троянците? Да, да, онези същите, които в друго време наричат гостите си „прехласнати софиянци“; които не дават и дума да се изрече против всичко местно.
Ще се върна за кратко в едно малко по-различно време, в един също малък град, който се сдоби с розово-жълти плочки на главната улица едва когато страната се присъедини към ЕС и който вероятно не помни, или не иска да помни, годините, в които босовете отглеждаха нелегално крокодили в дворовете си. Това е градът К., но по много неща прилича и на градчето Т., и на повечето други български градове. Хора и улици, град като град.
Та във въпросните времена гордостта на местните идваше не от друго, а от това как онзи прочут рапър дошъл за концерт, но някой от гостите в публиката се качил на сцената и му ударил шамар; как онзи славен борец, на когото никой и копче не можеше да каже, не бил допуснат в дискотеката, защото носел анцуг – макар и струващ триста лева, а след като възразил срещу отказа, бил нападнат и пребит с бетонно кошче за боклук, което се озовало върху гръбнака му; как онзи, който откраднал стелажите с хляба от склада на магазина, е въздигнат до ранг на божество – или поне на местен герой, вдъхновяващ разказите на хлапетата от квартала. Историите са безброй, но от тях на човек в днешно време му идва да се скрие в миша дупка от срам, а не да се надува и бие в гърдите. Нали?
Не успявахме да се организираме, пак в иначе красивите революционни 90 г., а и след тях, да окопаем лехите с рози в двора на гимназията; който слизаше да събира найлонови торбички от междублоковото пространство, беше смятан за смотан, задръстен или поне за луд.
Писателите ни бяха осмени и охулени като провинциални драскачи; лекарите ни бяха сложени в кюпа на некадърниците; ромите ни са(!) най-методични в извършването на престъпления (ако има класация на ромите във всички градове); полицаите ни бият най-лошо; най-неинициативни и мудни сме и затова нямаме университет; жените тук клюкарстват най-усърдно, но пък ако има някоя сред тях с леки нрави, тя се сочи за най-лошия пример измежду всички от съсловието. Забелязахте ли, че от минало минах в сегашно време? Няма нищо случайно, макар и календарът да е скочил с двайсетина и повече години напред.
Тогава съучениците ми и аз копнеехме да избягаме от малкия град. Да му кажем сбогом – твърдо и окончателно. Със завършването на гимназията почти всички потеглихме – към по-голям град, към столицата или чужбина. Има нещо много тъжно в това – да вярваш в щастието си, когато то означава да обърнеш гръб на детството си, което трябваше да е най-светлото и чисто време-пространство. Ще парафразирам думите на писателя Георги Господинов: никога не се връщайте в града на детството си, там всичко вече е малко.
Скорострелно и завинаги, кой с влак, кой с автобус или с колата на приятел, всички избягахме. Давахме мило и драго да скъсаме завинаги с тая душна провинция. Когато се озовахме там, в бъдещето си, продължихме да си говорим зад гърба, да плюем градчето си – и всячески се опитвахме да се впишем в новата реалност, така че да не си личи, че не сме оттук, а в много редки случаи да разказваме с приповдигнат дух на патриотизъм за онова бетонно кошче за боклук и за онзи шамар пред публика.
Троян ми е Виена, а вие, софиянците, нямате тоалетни и ако дойдете при нас, белите ви дробове ще колабират от чистия въздух.
А по повод на онази песен, която обичате да пеете – „Море, от Искаро по-дълбоко нема“ – по-добре не я напявайте в нашата кръчма, че ние тука тези от Софето не ги обичаме.
Изобщо, местният патриотизъм има различни форми и проявления, осъдителни или похвални, но уви, съдбата на днешния човек много често го разкъсва между тук и там, и той си остава с чуждите чужд, а със своите – два пъти по-чужд. Може би единствено пълните с буркани със зимнина багажници на автомобилите, пристигащи от вътрешността на страната, сплотяват хората от различни места; онези в чужбина обаче все така се делят на посещаващи механите и боцкащи шопска салата и космополити, които си имат нов native език.
Днес почти навсякъде е чисто и красиво – хем плочки, хем лампи, хем палми се полюшват, а и как да не си направиш селфи с буквите от името на града. Когато група ентусиасти, много често такива, които живеят в София, се съберат и се заемат да почистят, да залесят или зарибят, медиите – дори и да не стоят зад тази инициатива – дават широк отзвук, навярно за да последваме и ние добрия пример. Моите съученици вече дават мило и драго да се завърнат – от Тенерифе, от Берн, от Лондон. Тук са приятелите. Тук храната е вкусна. Тук и зимата си е зима и лятото е като лято. Тук ще бъдем заедно, защото сме най-яките.
Само на мен ли ми се приплаква при мисълта, че обгазявания пак ще има, пак ще се намери кой да изсече горите, отново всичко ще поскъпва? И ме е страх, че колкото и да сме яки – ние, местните – пак на нашите писатели ще се смеят и пак ще стискаме зъби пред телевизора. Или как от „шопи със сопи“ ще прехвръкнем на „гледай най-грозното и ще го познаеш“; а пък колко задружни ще бъдем и дали ще се бием в гърдите, ще кажете, си зависи от нас.
От Алековия Бай Ганьо насам, през шегобиеца с точното перо Чудомир и неговата кака Сийка, дето не е от тия, до Георги Господинов и неговия огромен национален плащ, който покри всички под себе си (във „Времеубежище“) – не можем да избягаме от агресивната патриотарщина, но бихме могли поне да се огледаме за нея и ако я видим, да я прогоним, защото тя не е местна или национална, а общочовешка и зловредна. А гражданите на света, който познаваме днес, са добре дошли да опитат шопската салата, нищо че доматите в нея идват от другаде и че се приготвя из цялата страна.
Опивам се от мисълта на италианския – но всъщност световен – философ, семиотик и писател Умберто Еко, който казва, че здравословният патриотизъм насърчава уважението към различията. Един малък град може да потисне своите жители – или някои от тях; но обединени, те вече не мислят един за друг като за причудливи или ненормално различни. Кога обаче нещата излизат от контрол – това е въпрос, също толкова необходим като този защо съществуват войните. Само че отговорът все така не изплува, а се утаява на дъното, където е най-тъмно и дори изгревът не прониква.
Казаното от българския поет, писател и драматург Стефан Цанев в ефира на БНР преди няколко години – когато светът минаваше през кризата на ковид и произтичащите от нея проблеми – потвърждава факта, че ние, българите, не се обичаме. „Превръщаме се в народ, който мрази себе си. Другите народи се гордеят, че са финландци, германци, чехи. При нас изчезна тази гордост.“
В допълнение към мнението на автора на „Български хроники“ бих извела и собствено гледище, а именно: българинът от големия град не обича българина от село (или от малкия град); той се големее и във високомерието си пропуска да съзре човещината у другия. Човекът от малкото селище пък хем няма достатъчно самочувствие, хем понякога го тормози мисълта за едно дружно въстание, чрез което да накаже другоселците. А когато се налага да сложи маска против вируси, българинът тропа по масата и заявява, че „ние тук се чупим от кръчми и театри и така ще бъде винаги“, сякаш е по-силен от всякакво зло. Така че вместо на шопи и селяни тогава можехме да се разделим – отново с връзка към местния патриотизъм – на носещи маска и такива, които не носят маска.
Често си мисля, че сме колкото смели, толкова и сплотени. Ние, днешните хора, които населяваме тази страна, не блестим с обич един към друг и това вероятно ни прави чаровни чешити. А можеше да сме изтънчени господа и дами, или поне добри хора. И не с нож, а с шега да общуваме помежду си – смехът, знае се, помирява.
