Сигурността на мравуняка или свободата на човека?
Обществото е акционерно дружество, в което членовете се съгласяват, с цел осигуряване на хляба на всеки акционер, да се откажат от свободата и самобитността на личността. (Society is a joint-stock company, in which the members agree, for the better securing of his bread to each shareholder, to surrender the liberty and culture of the eater. – Ralph Waldo Emerson)
Първите години от детството си прекарах на село. Сред сутрешните песни на пойни птички, потропването на конски копита, мириса на цъфнал люляк и узрели череши. Нашите често ме оставяха под тежката сянка на голямото орехово дърво в двора ни, докато те се грижеха за градината. Бях нахално упорито и досадно любопитно дете, което трудно седеше на едно място, но някак под това дърво замлъквах – уютът му ме обгръщаше и отговорите на въпросите си намирах сама.
Един ден вниманието ми прикова малък хълм от пръст пръст с дупчица в перфектната си среда. От нея пъплеше армия от черни твари, големи колкото нокътя ми. Прилежно наредени, едни зад други, на верижка, носеха своите товари – листо от цвете, люспа от семка, дори парчета пръст… Любопитството в мен задвижи чекръка с множество въпроси – откъде идват и къде отиват; някога спират ли, закъде бързат толкова…
Впоследствие разбрах, че това са мравки, а „хълмът“ е домът им и се нарича мравуняк. С годините се появяваха още въпроси и сама стигах до извод след извод:
- Мравките съществуват в единно цяло – рядко имат идентичност и изобщо право на такава.
- Мравките могат да носят товар до 50 пъти по-тежък от собственото им тегло – веднъж натоварен, той не може да бъде оставен.
- Мравките целят да бъдат работливи и да се трудят за общото благо. Дори това да ги умори до смърт.
- Мравките живеят на колонии – имат една кралица (понякога повече от една), която снася яйца, и множество „работнички“, които се грижат за нея и снабдяват колонията с нужната храна и грижи. Мъжките се използват само за разплод.
- Мравките воюват с други колонии. За територия, за храна, понякога за роби.
Дълги години по-късно въпросите в главата ми за мравките не спират и един конкретен особено мъчи съзнанието ми напоследък – ние, хората, от мравките ли идваме?
Биолозите вероятно ще се възмутят, мермоколозите ще се шокират, а дарвинистите ще кажат с присмех: „Що за нелепост?!“. С цялата си ограниченост в хомосапиенските и мермоколожки науки, все пак искам да изложа доводите си спрямо идентичните белези на хората и мравките.
Никога не е достатъчно, докато не е
Някои от вас може би са чували за феномена „мравешка мелница“, още позната като „спирала на смъртта“. Това е момент, в който армейските мравки губят феромонната следа и започват да се следват една друга, затваряйки се в безкраен кръг. Движат се непрекъснато, без да знаят накъде, докато не умрат от умора, глад или дехидратация. При мравките това може да продължи от часове до дни. А при хората – цял живот.
Погледнати от птичи поглед, хората сме като мравки. Доста си приличаме по безцелното обслужване на нуждите на общия социоконструкт. Вечно бързаме с припрени стъпки към общата и лична „дупка“, където да занесем придобитото. Често забравили какво точно носим и накъде – просто следваме строя. Като верига, в която сме се самооковали. Но важното е, че се движим. Поне така казват. Кой ли? Хората, които са го чули от други хора. „Накъде“ няма толкова голямо значение – важното е да се чувстваме важни.
Умираме да се чувстваме важни. Буквално. Дотолкова, че сме превърнали степента на заетост в критерий на „важността“. И това дори не е мое твърдение.
Скорошни проучвания показват, че хората масово обвързват високия социален статус с това колко е запълнен нечий календар. В изследване, публикувано в Journal of Consumer Research, учени от Колумбийския, Харвардския и Джорджтаунския университет установяват, че колкото по-зает е един човек (или поне изглежда така), толкова „по-важен“ е в очите на останалите.
Братята барони от двора на Луи XIV биха се почудили. За тях свободното време е било доказателство за власт – само онзи, за когото другите работят, може да си позволи да не прави нищо. Днес съвсем сме обърнали нещата. Важни са заетите, които нямат време за семейство, приятели и себе си. Останалите са безцелен пролетариат, изгубил смисъла и пътя си. А не дай си боже да са и в мир с незаетата си същност.
„Колкото повече вярваме, че човек има възможност за успех чрез упорит труд, толкова повече смятаме, че онези, които пропускат почивката и работят през цялото време, са по-значими“, гласи също извод, публикуван в Harvard Business Review.
А в проучване от Journal of Comparative Psychology, учени установяват, че когато мравките имат избор между две идентични храни, те неизменно предпочитат тази, до която са стигнали по трудния път – сякаш усилието само по себе си ѝ придава стойност.
„Да, но при мравките това е биология. При хората този начин на живот е избор“, биха казали мнозина. Не и ако този избор е правен толкова често, че се е превърнал в биология.
Д-р Джуди Хо, невропсихолог от университета Пепърдайн, описва това като „токсична продуктивност“ – компулсивна нужда да вършим и постигаме неща дори до точката на физическо и емоционално изтощение. Постоянната активност създава усещане за цел и контрол, което временно заглушава съмнението в себе си. Ние лесно се привързваме към това усещане. Към заетостта и колко важни ни кара тя да изглеждаме в очите на останалите.
Може би някой ден ще си бъдем достатъчни без нея. Засега и мравките, и хората вървим.
Свободни, но не съвсем
Някъде измежду безкрайните имейли, множеството „неотменни“ срещи и собствената ни недостатъчност е зарината истинската ни същност. Тя копнее за простите неща – да наблюдава красиви залези, да тръгне бавно към някой близък извор, да отгледа роза, да опитоми човек или лисица…
Вместо това обаче хората живеем живот, продиктуван от задачи, сметки и „какво ще си кажат хората“. Борили сме се стотици години, за да постигнем политическа свобода в по-голяма част от световната карта (макар това също да е спорно твърдение в последно време), за да изградим система, която ни оприличава на слугите в робовладелческите времена. Коя система? Тази на снабдяването на чужди нужди и отричането от себе си.
Хората ставаме все по-верни на чуждите нужди и все по-обезверени към собствените си мечти, стойност и силни черти. Проучвания в Journal of Personality and Social Psychology описват явлението self-handicapping (самосаботиране) – склонността съзнателно или не да се възпираме, да не предприемаме действия и да избираме по-сигурното, за да избегнем възможността да се провалим.
От друга страна, сме строго последователни, когато става дума за чуждите нужди. Глобално проучване на Gallup показва, че близо 60% от хората не са ангажирани с работата си, а още около 20% са активно неудовлетворени – и въпреки това не сменят работното си място.
Но защо не си тръгнем, ако сме толкова нещастни? На практика сме свободни… нали? Само че не сме свободни истински, докато не повярваме, че сме. Както и мравките.
Ето един известен експеримент. Около мравка се начертава кръг с маркер. Тя стига до линията и спира. Не я прекосява – не защото не може, а защото вярва, че не може. Бариерата е фиктивна, но мравката не го знае. Нито пък човекът.
Намерете мравка и опитайте. Работи и с човек – кажете му, че не може, и скоро той ще започне сам да го твърди.
Свободата не е отсъствие на робство, а присъствие на мир. В себе си най-вече. Тя не е външен фактор, а преди всичко вътрешно осъзнаване, което понякога плаши до болка. Имаш ли свобода, имаш право на избор. А изборът тежи, когато знаем, че може да доведе до истини, за които не сме готови. Затова не искаме да сме свободни.
Такива сме си – като мравките. Вярваме на капани, които си скрояваме, за да се предпазим от себеразочарование. Полагаме неимоверни усилия да еволюираме в „по-доброто си аз“. Но спрямо обществените представи. Опитваме се да си присадим криле, неосъзнаващи, че те не са ни нужни, за да летим. Нас, хората, не ни бива в летенето. И не го бъркайте с превъзнасянето и икаровщината – нямат нищо общо. Говоря за крилете, които те карат да скочиш в себе си и да потънеш в истинността си. Какво пък, ако скочим? Кое е най-лошото, което може да стане? Да паднем. И да ни боли. И си седим паднали цял живот. Парадокс.
Съдба ли е това, генетична предразположеност или избор… Не знам дали ще намеря някога отговора на този въпрос. Предполагам, че и най-добре скроените мечти на мравките и хората остават често неосъществени.
Ако сме създадени по Божие подобие, защо пъплим по земята?
Изминаха десетилетия, откакто седях под ореховото дърво и размишлявах над живота с детските си мисли. Дървото отдавна е отсечено и градината я няма. Само при мравките нищо не се е променило. Нагърбват нещо, което са намерили по пътя, и си го занасят у дома. А хората… дали сме еволюирали от примати в мравки, или сме резултат от божествен шепот, предвидил велики дела за нас?
Знам едно. Хората умеем да копнеем. Да посаждаме мечти в центъра на душата си, да ги отглеждаме усърдно (да им позволим и те да отгледат нас) и в даден момент да излезем пред света и смело да заявим: „Аз имам мечта“… Да се борим, умираме и прераждаме. Или да позволим поне идеите, които оставяме, да го направят вместо нас – да сеят надежда в цели народи и да водят за ръка малкото изплашено дете.
Можем и друго – да шепнем истини и да крещим лъжи – на себе си, на обкръжаващия ни свят, на Господа си. Да се накараме да повярваме в неща, които не вярват в нас, и да принадлежим на места и хора, които не ни принадлежат. Умеем да се губим в усилията си да не се намерим. Страх ни е да бъдем онова, което вече сме, и усърдно пренаписваме посланието, което носим в този свят. О, как умеем да заличаваме и мразим нашите си и да пълзим с чуждите товари – така приели ги за лични, че им ставаме израстък.
Хората наистина можем всичко. Въпросът е кое е всичкото, което избираме да можем. Гледайки ни отстрани, понякога си мисля – колко ограничени сме в разбирането си за нас самите и колко ерудирани звучим, когато говорим за всичко останало. Сякаш имаме нужда да запълним нещо, което ние самите изпразваме…
Ако някой ни гледа отгоре, навярно вижда огромна маса пъплещи, усърдно гонещи недостижими представи човекомравки… и сигурно се пита – наистина ли някъде живеят щастливи хора? Наистина ли някъде живеят хора…
