От изложба с история на килимарството до концерт на Васко Василев в зала на Айфеловата кула. Диапазонът от събития, които БКИ – Париж организира, е много широк. Личи си, че тук се работи с размах и въображение, и най-вече с ясна визия как да бъде представена българската култура на едно такова място, което само по себе си е с висока концентрация на изкуство, история и памет. Как стартира твоят сезон – с желание да задържиш постигнатото или да надскочиш досегашните успехи?

Тя:

Много се пазя от бомбастични обещания, защото линията между реално осъществимото и доброто пожелание е много тънка. Политиката, а и животът май е изкуството на възможното. В културната дипломация трудно се обозначават успех и неуспех, защото тя не отмерва броя организирани събития, колкото и успешни да са били те, а смисъла, който създават. Да разказваме за България, каквато бихме искали да я усетят хората, които малко я познават, е посока, не крайна точка. Успехът ще дойде тогава, щом, когато стане въпрос за страната ни, чуваме все по-често: „О, да, прекрасна държава, бях и бих искал отново да се върна, има толкова още да се види и преживее там“.   

И това е нашата ежедневна битка. През последните години успяхме да направим няколко големи български проекта във Франция, свързани с литература, музика, културно наследство, изкуство в градска среда.  Получихме адмирации от колеги, публика и медии, както и кураж, че посоката е вярна. Но това не променя факта, че българските културни центрове в чужбина са много малки организации, с ниски бюджети и с по двама-трима служители. Абсолютно нереалистично от тях е да се очакват революционни постижения. Остава ни единствено да заложим на добри идеи. 

Какво е важното за културната дипломация?

Тя:

За разлика от традиционната, културната дипломация е работа „на терен“, тя не е кабинетна дейност. Което означава, че за да достигнем до публики, доброто маркетиране и комуникация са задължителни. И друго – не непременно интересното в България е любопитно във Франция например, защото се работи в контекста на важните теми на чужда държава, на общество с други културни натрупвания.  

100%

Снимка: Беатрис Папазян

Как се прави културна дипломация? Съществува ли на практика това понятие?

Тя:

Ако трябва да обясня на едно дете какво е културна дипломация, бих му казала, че това е да правиш приятелство. Да разказваш красиво и с обич за страната си, да позволиш на другите да я познават и разбират по-добре, да я ценят и уважават каквато тя е била и е днес. Различна, но интересна. Защото културите имат смисъл именно в различията си една от друга.  

Разбира се, извън наивитета, днес много държави осъзнават и работят културните си политики като социален и политически инструмент. Инвестират солидни бюджети в творчески индустрии, артпроекти на много високо ниво, в износ на култура. Живеем в транзитно време и сигурно заради това самото съвременно изкуство е изключително ангажирано социално, често и идеологически. Отдавна не просто представя естетика, а работи с проблеми, осмисля наболели теми, задава въпроси. И съвременната публика е взискателна към тази добавена стойност.  Изкуството и културата са необходим медиум на обществено отпушване.

Кои са плюсовете на това да представяш българска култура, далеч по-малко позната и като че ли нишова, заради езика, и какви са основните предизвикателства?

Тя:

Културата ни не е нишова, по-скоро малко популярна. Не достатъчно присъствала и присъстваща на глобалната културна карта. За съжаление, трудно можем да разчитаме на чуждо любопитство към България на общо основание. 

Което има изключения, възможни не в резултат на структурирана държавна политика, а на усилията на отделни хора, артисти, събития или организации. Внимание генерират по-скоро интересни отделни културни продукти или личности. Остава ние да се научим да представяме извън граница изкуството си интригуващо, с концепция. У нас все още са малко и артистичните мениджъри с добър и успешен опит в международна среда.  

Снимка: личен архив. Фотограф: Десислава Бинева

Какви са пречките да се развие една истинска представителност? Освен, разбира се, ограничените бюджети.

Тя:

Липса на добра имиджова политика и стратегия в международен план.  Наративът ни дъвче едни и същи клишета за миналото, без да обозначава любопитно съвремието ни, и остава непроменен с десетилетия. Разказът за това кои сме ние е хаотичен, непоследователен и демоде към днешния ден.  Често липсват класа и добър вкус при презентация, което обръща търсеното благоприятно послание за България с обратен знак.  

Къде на картата на Европа сме ние по отношение на изкуството и културата? Както в спорта ли? Единични успехи, въпреки държавата, или все пак има някаква тенденция и представителност?

Тя:

Ами зависи какво имаш предвид под „ние“. Как беше онази формула – успехът има много бащи, провалът – само една майка. Забелязала ли си, че у нас често се използва едно неясно „ние“, в опит плахо да умножим някаква лична позиция, която иначе не е сигурно, че ще издържи. 

И така се ражда едно злополучно социално лицемерие, спъващо обща позиция какво може да ни представлява заедно. Имаме отделни артисти, чиито талант, усилия и работа са оценени на световни сцени. Това е резултат, в който „ние“ или държавата рядко имаме заслуга. Успехът им обаче моментално става общ и „ние“ си го закачаме на ревера. 

Настъпва лавинообразна масова идентификация със силния на деня, с успелия. Добре, но после изведнъж отрезвяваме, че не сме „ние“, ами е „той/тя/те“ и, сякаш във фрустрацията си, намираме начин да ги обругаем, да ги омаловажим, да ги принизим. Адски шизофренно е. И не обединява, а съсипва и малкото шансове за страната ни да се чуе нещо хубаво по единствения възможен начин – през изкуство, култура и спорт, защото през политика със сигурност няма да е. 

Мисля, че обичта към България предполага не първосигнален креслив патриотизъм, а преди всичко уважение. Респект към това, което сме, и към това, което историята ни е оставила в своята най-хубава част.

За какво събитие мечтаеш?

Тя:

Интересно ми е всичко, което надминава вече случилото се, което е ново и небивало. Смятам, че да се опитваш да надграждаш с визия, е еднакво уважение и към артистите, и към публиката, и към собствената ти работа на организатор и реализатор на културни проекти. Харесвам събитията с емоция и послание, което остава дълго след това в хората от публиката.

Имаш ли наблюдение за работата на колегите си в другите центрове в Париж? Помагате ли си?

Тя:

Да, в постоянен контакт сме. Правим големи общи инициативи няколко пъти годишно, работили сме с институтите на Япония, Ирландия, Украйна, Корея, Белгия, Чехия, Канада.   

Трудна е съотносимостта към резултати, защото различните институти обслужват различна държавна политика, поддържат различен брой персонал и бюджети. Има организации с над 100 души персонал. Ние сме сред най-малките и често колегите ни подхождат с нескрит възторг и респект, когато разберат, че зад нашата програма стоят едва двама души.  Изпадали сме в смешни ситуации на тази тема. 

Какво би променила по отношение на културната дипломация, ако си министър на културата? Разбира се, не искам да те поставям в ситуация да критикуваш конкретния министър, а да дръзнем да си представим.

Тя:

Износът на култура е специфична дейност, тя не носи пари, но изгражда представа за дадена страна, която евентуално може да се реализира като икономически или политически капитал. Това не се прави „на парче“, а с ясна държавна стратегия, каквато липсва. Дефицит, който министърът, който и да е той, няма как да прескочи в работата си. 

Не съм сигурна, че имаме обективен анализ като каква и как се разпознава културата ни в чужбина, кои са конкурентните ни там творчески индустрии и сектори, къде са слабостите ни, респективно – кое да приоритизираме, в кои държави, кои са големите форуми за култура и изкуство, в които следва да бъде инвестирано в българско присъствие, какво искаме да разкажем за България и на кого. Което ще определи и как. 

Това означава стратегия за културно присъствие – и национално, и международно. Такава не съществува. Бих направила реални стъпки в тази посока. Само че в конкретика вместо в стотици страници празни приказки и добри пожелания.

Какво липсва на страната ни, за да бъде домакин на големи културни събития? Спортни също. Освен базата очевидно.

Тя:

Проактивност липсва. Оригинални идеи и управленска визия за инвестиция в умна и добре направена реклама и комуникация за страната ни в областта на културния туризъм. Хора и експертен капацитет, ангажирани на държавно ниво с изграждане на международни контакти на високо ниво. Или делегирането им на външни експерти с доказан опит.

След работата ти се занимаваш като хоби с фотография и определено имаш усет и талант. Как изглежда Париж през твоя обектив?

Тя:

Париж е магнетичен с начина, по който е едновременно много човешки, прозаично достъпен, изнервящ дори понякога и в същото време вечен град, разказващ истории, принадлежащ еднакво на миналото и настоящето, радостен, шарен, пълен с живот. 

Французите умеят да го разказват съблазнително, дава желание да го видиш, преживееш, да бъдеш част от празника. Снимането е единственото време, в което успявам да бъда тук и сега с цялото си съзнание. Обичам малките детайли в цялата им красива прозаичност и простота. Моите лични записки за света какъвто е в някакъв момент в мислите ми и какъвто ще забравя веднага след това. Някакви късове време и образ.

А как би изглеждала София през очите на французин? Какво би показала от София на чужденец?

Тя:

Интересно е как личните траектории на днешните хора в този град се спъват в неразчистените парчета от травмите на общественото ни от последните десетилетия. 

Еклектична е София по свой начин.  Противоречива. Повечето чужденци, с които съм говорила, я приемат като чудато място. Без мащаба на големите столици, привидно неприканваща в невротичността си. В същото време е пространство, в което можеш да се потопиш, да те обгърне, което успява да съхрани уют и спокойствие. 

И това им харесва. Мисля, че можеш да обикнеш София, ако я откриваш в дълбочината ѝ. В малките квартални улички и задните дворове, пълни с люляци, в минисветовете на съседите, които още могат да разговарят на улицата с часове, в аромата на печени чушки от балконите на старите кооперации лятото привечер, в кварталните ресторантчета и вкусната храна, в звуците на града, в парфюма на липите през юни, надвесените петунии по балконите.  

Най-големите ти страхове по отношение на младите и поколението Z? Ти самата си майка, кой е най-важният урок, който си дала на сина си?

Тя:

Аз много харесвам тези деца, които всъщност вече не са деца изобщо. Синът ми е на 21 и е един от най-важните ми учители именно в сблъсъка на различията ни. Мисля, че сме длъжници на тези деца, защото им оставяме един много объркан свят – непредвидим, в разпад, хибриден, на полуистини, популистки и сложен за отгатване. 

Без правилните инструкции за живеене в него, защото самите ние не знаем как да го овладеем добре. Камуфлажно се опитваме да им пробутваме нашия стар ред, единствения, който познаваме, но очевидно вече непригоден за днешния ден. И на този фон мисля, че те успяват да опитомят по свой начин цялата тази джунгла от информация и противоречия. 

Естествено, имат собствените си грешки за правене, своите си пътища за изминаване – напълно нормално. На нас, уж по-зрелите, ни остава само да ги подкрепим, да им дадем емоционална сигурност. И да уважаваме изборите им.  

Снимка: личен архив. Фотограф: Десислава Бинева

С какво младите ни превъзхождат? Умеят ли да мечтаят?

Тя:

Мисля, че ги подценяваме често. Те са поколение, което се движи бързо, мисли бързо и действа бързо. Те са на друга честота. Дали това е хубаво, или лошо – не съм сигурна, но е темпото на времето ни. Тоест на тяхното време. В нашето възпитание всичко беше уж предвидимо, а комунизмът налагаше ужасно лицемерие, за да поддържа тази илюзия. 

И е чудесно, че те не са обременени от изморителното и неискрено празно говорене, с което поколението ни беше научено да поддържа фалша толкова умело и все още го прави. Харесвам толерантността им и куража да оцеляват. Не знам само дали ги научихме на най-важното – как да бъдат честни със себе си и как да носят отговорност за изборите си. 

Но едно е абсолютно сигурно – ако обвиняваме младите, че не са достатъчно добри, значи, че ние не сме се справили добре.

Утопия или антиутопия? Кое е по-възпитателно и отрезвяващо?

Тя:

Отрезвяващо е единствено умението да си сдобрен със себе си днес, тук и сега. Да си приятел с живота, защото животът винаги е прав. Най-искрените усещания – радостта, тъгата, смехът, удовлетворението, болката, смисълът – са възможни само в сегашно време.

Накъде води твоята стълба?

Тя:

Уча се с времето да имам повече доверие в непредвидимостта на живота, отколкото в инатливостта си нещо да е точно някак и точно в определен момент. Имах шанса пътят ми досега да е повече приключение, отколкото рутина и съм благодарна за това. Научавам се да пребивавам в пространства и географии отвъд гладкия пейзаж, в неподреденото, в движението, изкуството, в живота инцидент. Бих искала да не губя любопитство. Не по стълбата нагоре, просто напред.