В рамките на националната конференция „Умения за иновации в образованието“, организирана от Център за творческо обучение, на която „Стълбата“ имаше честта да бъде партньор, станахме свидетели на лекция на един от знаковите изследователи на връзката между обществото и технологиите – Ювал Ноа Харари. Изключително впечатлени от неговия анализ, споделяме есенцията на тази знакова лекция, защото тя обяснява до голяма степен и нашата философия за отговорностите при развитие на технологиите.
Невидимото стълбище, което се подрежда под краката ни, се вие едновременно нагоре и надолу, а пътят нагоре и пътят надолу е един и същи път, както е казал Хераклит. Само гледната точка се променя. Всяко стъпало е избор за начина, по който взаимодействаме със света, с хората, с информацията и с технологията. Ироничното е, че отговорността ни не е накъде ще поемем, защото тогава сме просто пасивни пешеходци, а е в това ще построим ли още едно стъпало и в коя посока? Понякога това стълбище е строено от малцина под краката на мнозина. Ще се осмелим ли да променим наклона там, където ни се струва предварително определен? Как иначе ще расте тази стълба? Може ли всеки да бъде в позицията на инженер и необходимо ли е това?
Тези въпроси ме намериха след една лекция на Ювал Ноа Харари, която ме накара да се замисля, че макар да не говорим за тази невидима конструкция, тя определя бъдещето ни много повече, отколкото си представяме. Преди да започнем да строим, по-важно е да изберем възможните материали, които не са еднозначно добри или лоши. Технологиите, с които работим, са амбивалентни – едно и също стъпало може да ни поведе нагоре или да ни свали долу. Как технологиите могат да помагат на нас, хората, да просперираме и от какво зависи това?
Лекцията на Ювал Ноа Харари на НК „Умения за иновации в образованието“ 2025 в Inter Expo Center
Технологията – спасител и убиец
Едно от първите човешки изобретения – ножът, чийто първоначален замисъл е убийство с цел оцеляване, днес се използва и за спасяване на животи на операционната маса. Ядрената сила има способността да заличи градове, но и да произвежда евтина и чиста електроенергия. Първоначалният оптимизъм на създателите на социалните медии, че те могат да са инструмент, който има потенциал да освободи хората от диктатурите, се оказа наивен. Те самите могат да подкопават демокрацията и дори да доведат до възход на един нов вид диктатури – дигиталните. Как създателите на такъв тип технологии могат да гарантират, че изобретенията им ще са полезни за хората, а няма да им вредят? Затруднението, с което се сблъскваме в опита да си обясним тези процеси, възниква от това, че първо трябва да направим нещо друго: необходимо е да преосмислим изконно човешката природа, ако искаме да създаваме по-добри технологии.
Връзката между човека и иновациите и начинът, по който я разбираме, е разковничето за бъдещето и на двете. Тук подходът отново е дуалистичен. Предположението, че хората са консуматори, би ни довело до идеята, че същите са податливи на контрол и технологиите биха ограничили човешкия потенциал. Но ако възприятието ни за хората е, че са активни творци, тогава онези лоши технологии могат да разширят кръгозора им, да увеличат възможностите им и да ги освободят.
Първото стъпало
Преди около 5000 години древните месопотамци изобретяват една много проста и на пръв поглед невинна технология, която преобръща развитието на света – писмеността. Малко кал, пръчка и глинена плочка стават причината за възникването на първите големи градове, кралства и империи, тъй като за съществуването им е било необходимо събиране на данъци. Помненето на десетки хиляди човешки дългове обаче е невъзможна задача. Природата на човешката памет е предразположена към истории, които могат да се разказват, а не към безкрайни списъци с числа. Възникването на писмеността отменя този затормозяващ човека ангажимент. И това било чудесно за всеки член в управлението, но за обикновения човек означавало единствено високи данъци, които не били използвани за неговото добруване, а за обслужване нуждите на владетеля – двореца, стражата, крепостите му. Така тази невинна технология се оказва способ за създаване на автократични режими, които контролират и поробват хората. Това възприятие на писмеността за нас е много отдалечено, нали? Думата извиква в съзнанието ни литература, поезия, история, а не данъчни регистри. Но са минали векове, преди хората да осъзнаят силата на своето изобретение и да започнат да го използват за творчество.
Първоначално писмеността била създанена с една-единствена цел, съответно имала символи единствено за хора, стоки и числа – твърде малък капацитет, за да се напише стихотворение. Това не означава, че човешките същества не са творили преди развитието на тези знаци – напротив, но творбите им били предимно устни, както и историите им – митове, легенди, предавани чрез живата памет.
Първият известен ни от историята поет е жена на име Енхедуана, живяла около 2300 г. пр.н.е. в град Ур. Археолозите откриват няколко нейни стихотворения върху глинени плочи, които са преписвани из цяла Месопотамия. Това са първите следи на писменото творчество, възникнали хиляди години след самата писменост. Причината за това е ограниченият възглед на бюрократите в древността, които възприемат човека като пасивен консуматор на пшеница, ечемик, олио и други стоки, а целта на писмеността била контрол на потреблението. С появата на индивиди като Енхедуана това технологично откритие започва да дава възможност на хората да разширяват своя потенциал, да бъдат активни творци на нови идеи и създатели на изкуство.
Анатомията на един технологичен гений
Стъпалата невинаги се подреждат от хора, притежаващи власт. Един от най-впечатляващите умове на познатия ни свят е дете на Ренесанса, родено в нормално семейство. Леонардо да Винчи е обединяващ образ на негативните и позитивните продукти на вроденото ни любопитство. Човекът е единственото същество, което има способността да материализира въображението си, от което се пораждат новите технологии. Леонардо е човек, който е вярвал, че хората могат да прескочат ограниченията на природата си. Доказателство за това е опитът му за създаване на летателен апарат и водолазен костюм, с които човекът да изследва пространствата, на които не принадлежи поначало. На него дължим и разбирането на човешкото тяло. Музикалното изкуство също е спечелило от него – изобретяването на органа. През 15. век той създава и прототипа на робот, от който най-вероятно НАСА се вдъхновява.
Но подобно на други изобретатели като Архимед, приносът му към човешкото развитие идва с кървава цена. Покрай тези изключително позитивни за човешкия вид изобретения той проектира и множество машини, които са предназначени за война – като първообраза на танка, многоцевното оръдие и подводницата. Може би той е осъзнавал, че идеите му могат да се използват за недоброжелателни цели, ако попаднат в грешните ръце. Навярно затова светът им дава начало петстотин години след смъртта му. Продуктите на въображението на Леонардо имат две лица – за всяване на страх, разрушение и контрол или за изследване, наука, изкуство и спасение.
Стотици години по-късно сме изправени пред аналогична дилема с възхода на интернет и платформи като YouTube, Facebook и TikTok. Старата школа на еднопосочните медии беше убедена, че съдържанието трябва да тече в една посока – от източника към потребителя, което принизява човека до консуматор и нищо повече. Disney, един от архитектите на пасивността, първоначално не вижда потенциал в платформата YouTube, способна да разпространява милиарди видеа. Производството на съдържание е скъп и бавен процес, за чиято направа са необходими професионалисти все пак. Намирането на такива и финансирането на толкова проекти би било невъзможно и безсмислено. Google, който впоследствие купува платформата, успява да докаже обратното. Оказва се, че когато на хората се даде възможност за творчество, те не избират позицията на лентяи и консуматори, а проявяват своята изобретателност. Самите потребители на платформата създават съдържание едни за други, без да е необходимо Google да заплати и един долар за това, което несъмнено е позитивна проява на човешката креативност.
Отворено е поле за изява на вдъхновеното въображение да се развихри. Недостатъкът на подобна концепция обаче е пренасищането със съдържание, което довежда до битка за внимание.
Най-ценният актив
Човешкото внимание е храната, благодарение на която платформите съществуват. В битката за него те възприемат един много ограничен, дори унизителен подход към хората, приемащ човешкото внимание като пазар, който трябва да бъде контролиран, а не като съзнание, което може да бъде вдъхновено. Алгоритмите разчитат на рефлексите ни, които се задействат ефективно, провокирани от страх, алчност и омраза. Ако алгоритмите заподозрат нещо като наш интерес, те ни заливат със сходно съдържание, което ограничава възможността да разширим естетическите си хоризонти. Резултатът е, че светогледът ни все повече се свива, умът ни преяжда с избраната не от нас вредна храна, а победител е щандът, на който прекараме най-много време, дъвчейки.
Купидоните на 21. век
Приложенията за запознанства са поредният пример за това как индустрията вижда човека. Начинът, по който са организирани, е прост – разлистваш страница след страница в търсене на „най-добрата опция“, вярвайки, че някъде в света идеалният партньор чака да го откриеш. Но на всеки следващ му липсва нещо, което предният е имал, а за всеки предишен е имало причина да стане такъв. По този начин, подобно на свободен пазар, платформата те насърчава да продължаваш да търсиш и да я използваш години наред.
Ако откриеш любовта, то тя ще загуби клиент! Това е концепцията на едно приложение, което третира човека като консуматор на партньори. А колко по-полезна би била платформа, в която човешкото същество е видяно като създател на взаимоотношения. То би се радвало да откриете любовта, защото истинската работа ще започне именно тогава и няма да се наложи да го напуснете.
Подобно решение ще бъде полезно за изследване на вредните ни модели на поведение и мислене и ще спомогне да ги коригираме в процеса на създаване на здравословни взаимоотношения.
Архитекти на реалността
Всички предишни технологии променяха начина, по който възприемаме света. За първи път се поставя въпросът дали той може да бъде заместен с разработването на виртуалната реалност. Тя е наше огледало, което отразява философията ни за това как разбираме човека.
Създаването на реалност звучи като изключително отговорна задача, чиято цел изисква предварително осмисляне за възможните употреби. Този продукт за консумация ли е предназначен, или е възможност за потребителя да прояви съзидателната си сила? Ако изберем първия подход, рискуваме да бъдем хванати в капана на нечий свят, който лъжовно твърди, че предлага неограничени възможности в своите рамки. Проблемът е в рамките. Затова вторият подход може да бъде освобождаващ и да предложи много повече възможности. Но за какво създаваме потапящата технология? За ума или за тялото, или за единството им? Как разбираме човешкото същество?
Въображението на хората винаги се е стремяло да си обясни реалността и дори да създаде нова реалност, която отразява възгледа за това какви всъщност са хората.
Разнопосочни са и религиозните представи през вековете за това дали след смъртта съществува живот, в който възкръсват не само душите, но и телата. Дали добрата душа се освобождава от оковите на лошото тяло и продължава съществуването си в един нематериален рай. Макар и далечна, темата е актуална в контекста на онлайн световете и виртуалната реалност.
За някои хора киберпространството може да бъде така жадувания нематериален рай приживе – място, където умът се освобождава от ограниченията на тялото. Други настояват, че човешката сетивност не може да се раздели от тялото, защото е неизменна част от това, което сме. Но дори в най-потапящата технология не можем да съществуваме без тялото, защото то е инструментът, чрез който взаимодействаме със света.
Ами ако този свят не ни допада? Съществува алтернатива. Нека си представим човек, който не излиза, а прекарва дни наред затворен в стаята си, свързан с виртуални светове, поръчващ храна за вкъщи и развиващ онлайн връзки. Дали подобно съществуване е израз на нова социална свобода, която предлага бягство от ограниченията на физическата и смущаваща реалност, или е форма на изолация и социална дисфункция?
В този смисъл, създаването на потапящи технологии се превръща от технологичен във философски въпрос. Как разбираме хората – като пасивни потребители на преживявания или като активни творци на своите светове? Историята ни показва, че способността да създаваме инструменти винаги върви ръка за ръка с отговорността да разбираме техните последици. Днес инженерите създават системи, които щяха да звучат като научна фантастика преди половин век, но без критична мисъл рискът е голям. Виртуалният свят може да се превърне или в рай, или в ад, а границата между двете е тънка и променлива. Подобен свят може да бъде много по-ангажиращ и по-пристрастяващ от физическата реалност. И все пак, самата ангажираност не е гаранция за смисъл или щастие в живота.
Затова въпросът не е само какви технологии можем да създадем, а какво ще направим с тях.
