Явор Русинов не е просто композитор, работил с едни от най-талантливите шоумени на планетата, той е жива манифестация на хумора, забавния поглед към живота, хедонизма и вдъхновяващите разговори. Като иноватор в създаването на музика, знаех, че е идеален кандидат за първото ми интервю в „Стълбата“. Затова – без повече увъртания – насладете се на нашия разговор с маестрото на вкусната храна и космическата мелодия: Явор.
Източник: Личен Архив
Какво те привлича в това красиво място – Горно Луково?
Той:
Още преди 26 години с жена ми започнахме да си търсим къща извън София, като много искахме да е в района около Габрово, във възрожденски стил, с тикли на покрива, с каменни зидове и най-вече да е стара. Няколко години търсихме, но не успяхме да се спрем на някой имот. По това време ни поканиха на гости в района на Ивайловград, където никога не бяхме стъпвали. Заведоха ни в Горно Луково, а за да влезем, трябваше да се обаждаме на Гранична полиция да ни отключи, тъй като селото беше зад кльона и все още седеше социалистическата ограда. Онемяхме. Цяло село с каменни къщи и нищо не ти подсказва в кой век се намираш. Докъдето ти стига погледът, се диплят Родопите. Красота неземна.
Веднага ни стана ясно, че това е нашето село. Избрахме си къща на над 200 години и лека-полека започнахме да я реставрираме. Мечтата ни се сбъдна!
Как се живее в изоставено село?
Той:
Слава богу, имам щастието да съм женен за чудесна жена. Женени сме вече 25 години, изцяло на един акъл за всичко. И двамата сме, смея да твърдя, отлични кулинари. Нищо не ни липсва от града, идват често приятели на гости, ходим в Гърция през лятото и си живеем идеално. Студиото ми е тук, работя на пълно спокойствие. Няма по-голямо удоволствие от това да нямаш съседи. Луксът да си пускам един киловат саунд на чардака в 3 часа през нощта и да не преча на никого – това е просто велико усещане!
Истината е, че когато започнеш да живееш на село, темпото се забавя, приоритетите се променят фундаментално, започваш да се интересуваш повече от живия живот, отколкото от новини, политика и тем подобни. За мен е много по-важно как ми се развива сушеното мезе, отколкото „важните“ теми в новините, които така или иначе не гледам. Суетата на градския живот, амбициите, надпреварата да се харесаш на всяка цена ми се виждат абсурдни. Затова съм накрай света – за да не ме занимават.
Източник: Личен Архив
Ставал си свидетел на толкова промени в музиката като слушател и като творец. Има ли преживяване, което да определиш като животопроменящо в твоя път?
Той:
Да, с напредването на годините съм свидетел на промените в музиката. За мен най-силни бяха 80-те и 90-те. Последните 15 години, за съжаление, музиката започна да става пошла, без лице, без послание. Рядко има характер и разпознаваемост. Не знам как така стана, но за мен почти всички нови певици например пеят еднакво, неразличими една от друга. Добре че все пак има артисти, които държат фронта.
Преломен момент в живота ми, мога да кажа, е запознанството с Курт Хауенщайн и началото на съвместната ни работа. Огромно удоволствие беше да правиш музика с някого, на когото си фен от 15-годишен. Издадохме няколко чудесни албума, в които вложихме най-доброто от себе си. Научих много от него, а и той от мен. 14 години прекарахме заедно. Жалко, че си отиде рано от този свят. Покрай него се запознах с хора, с които работя и до днес – вече 30 години.
Източник: Личен Архив
Какво беше чувството да седнеш на компютър и да композираш музика по този начин за пръв път?
Той:
Записвам музика от 1986 година насам. Тогава имаше 2 – 3 студиа с всичката необходима техника. С един приятел в края на 80-те имахме 4-канален касетофон Tascam, с който направихме много неща и умирахме от кеф да записваме. Разбира се, качеството не беше на топ ниво, но даваше убийствен кеф. Навлизането на компютрите през 90-те спомогна много хора да имат възможността да записват и работят вкъщи, без да върви тарифа на час. Първия компютър купих някъде около 93-та година. Тогава започна да излиза и софтуер за музика. За момента беше широко разпространен Atari, който се ползваше за секуенсер, но без аудио. Cubase беше първата програма с аудио, с която работих тогава и работя с нея и до днес. Огромно удоволствие беше да правиш музика с компютър. Възможността да „режеш“ тракове в програмата и да ги наместваш с няколко клика беше безценна. За подобно упражнение се искаше в аналогова среда рязане на лента, наместване и лепене.
Правенето на музика с компютър постоянно изискваше повече и повече техника. По-мощни процесори, повече РАМ памет. После започнаха да излизат масово и мащабни библиотеки със звуци, лупове и т.н. В един момент доста бързо стана огромен бизнес, с който, за да си в час, се изискваха постоянни инвестиции. Това важи и днес, с много по-голяма сила.
Източник: Личен Архив
Подобно на технологиите, музиката свързва хората. С кои хора се чувстваш свързан заради това призвание?
Той:
Чувствам се свързан с всички хора, които правят интересна музика. Тя е начин на общуване, без да е задължително човекът да е срещу теб и да го познаваш. Слушайки, чуваме това, което човекът е искал да каже, това, което е почувствал, докато твори, посланието му или дори моментното му състояние. Заформя се индиректен разговор без думи.
Същото е и при връзката с публиката. Когато хора споделят, че са харесали направеното от мен, това осмисля цялото начинание и дава едно приятно усещане, че са те разбрали какво искаш да кажеш в този разговор. Така и когато слушам любимия ми Моцарт, разбирам всичко, което ми говори, а и съм сигурен, че ако имаше как да дойде в студиото ми, щеше да стане чудесен разговор. Музиката няма рамки и граници, затова е вечна.
Днес ИИ е хит в света на технологиите. Какъв съвет би дал на младите творци, които сега прохождат по музикалния си път?
Той:
Това е може би най-лошото нещо, което може да се случи на музикалната гилдия, а и не само на нея, на всички креативни хора. По същия начин с напредването на технологиите в музиката компютризацията, макар и безценна за хора като мен, даде шанс на всякакви лумпени да наричат себе си продуценти, след като са подредили няколко лупа в компютъра, без въобще да имат понятие от музика, да наричат себе си музиканти и да се изживяват като такива. Все пак бяха сравнително малко в сравнение с истинските музиканти, но сега с ИИ вече дъно няма. Пандора е безвъзвратно отворена и наред с мащабното оглупяване на света, това е просто дюшеш за „творците“. Съветвам младите, прохождащи музиканти да не се изкушават от „лесното“, а да си направят труда да изучат някои елементарни неща в музиката като нотите, акордите, хармонията. Интересно е и няма да съжаляват, а след това с гордост ще могат да се нарекат продуценти и музиканти без срам, ако въобще съществува подобно понятие след десетина години.
Източник: Личен Архив
Как би коментирал ИИ в контекста на авторските права?
Той:
Не мисля, че някой ще успее да уреди този проблем, за да не е в ущърб на композиторите. Материята е силно недоказуема. Вече има прецедент по темата, където една стрийм компания вкара ИИ парчета с имена на измислени артисти и прибира за това и авторските права, като бута този „контент“ напред в плейлистите. С две думи, както винаги, парите са единственият и най-важен мотив. Аз по принцип съм оптимист, но по тази тема не съм. Ни най-малко.
Съществува ли двубой между традицията и иновацията в музиката?
Той:
Иновация не е моята дума, по-скоро модерна музика, а и за мен лично не е двубой, а симбиоза. Това е всъщност, което правя от 30 години, мисля, че успешно. Преплитането на фолклор с модерна музика е изключително деликатна работа. Границата с кича е много тънка. В днешно време всеки се опитва да го прави, наредят няколко лупа, сложат една гайда, някоя мома извие нещо и ето ти етно. И да, в този случай спокойно можем да кажем, че е двубой, ако не и бой. Принципно фолклорът е чудото, което притежаваме и с което бихме могли да бъдем световноизвестни, но за съжаление, пошлостта на конюнктурата не ни позволява.
Мислиш ли, че живото изкуство се превръща в лукс?
Той:
Не се превръща, то е лукс. То е ъндърграунд, откакто безвкусицата стана правило в света и бизнесът е зависим от неуки деца. Но може би за добро, така е по-ясна границата между недобрата и стойностната музика. А, и на когото търси и се интересува ще му е по-лесно да отсее и намери правилната музика за себе си. За щастие, има и винаги ще има творци, които не зависят от мейнстрийма и не се съобразяват с него. Има и публика за тях. Разликата е, че преди имаше продуценти, които налагаха своя музикален вкус и по този начин възпитаваха поколения наред в качествена музика и лирика. Сега няма такива продуценти, всичко се определя от това колко лайка имаш в социалните мрежи. Имаше един пророчески филм, „Идиокрация“, горещо препоръчвам. Имаше и един роман, „1984“, ама това е друга тема.
Знаем, че си запален кулинар. Има ли връзка между добрата храна и красивата музика?
Той:
Има огромна връзка. Готвенето е изкуство. Насладата от добре приготвена храна отваря сетивата и вдъхновява твореца. Историята показва, че повечето от големите хора на изкуството са били почитатели на вкусната храна. Готвенето и правенето на музика имат много прилики – и за двете се иска талант, за да можеш с малко да кажеш много, но винаги с любов. Любовта е най-силното и най-красиво чувство, с което сме дарени от Господа.
Темата на броя е хуморът. Има ли история, която би споделил с читателите ни?
Той:
Една случка, която никога няма да забравя и винаги ми е много смешна:
1988 година, отбивах редовната си военна служба като кларинетист във Военния духов оркестър към ВНВСУ „Д. Благоев“ в Суходол. Всяка година абсолвентите – военни архитекти – бяха на поход от Козлодуй до Ботевград, където им даваха дипломите. Една седмица преход през планини, села и паланки. На входа и изхода във всяко село оркестърът трябваше да посреща и изпраща курсантите. Всичко беше окей до момента, в който Добри Джуров – началник на армията ни, трябваше да посети курсантите по средата на похода. Разбира се, той трябваше да бъде посрещнат с оркестър и марш. Беше указано мястото на кацане на хеликоптера му, на една поляна, и ние бяхме строени като по конец, готови да ударим. По едно време хеликоптерът се зададе, намали над нас и започна да каца. Ние започнахме да свирим, хеликоптерът ни брулеше и точно да докосне земята, започна да се издига. Ние спряхме да свирим като развален касетофон. Издаде се крещяща команда да следваме хеликоптера. Оттам – газ, 30 души през царевицата, биеше ни през лицата, падахме, ставахме, но се носехме напред с характерен устрем на военен оркестър, готов на всичко да посрещне началника подобаващо. След 400 метра спринт през царевицата стигнахме до друга поляна, на която хеликоптерът се снишаваше да кацне. Едва дишайки, се строихме и започнахме да свирим марша. Аха да кацне… и пак се вдигна нагоре. Отново развален касетофон, газ обратно през царевицата, без време и сила за псувни, стигнахме обратно на първата поляна. Вече нямахме грам въздух, но от злоба извадихме ряз и засвирихме. Тоя път хеликоптерът кацна. Свирим усмихнати. Показва се пилотът от вратата и крещи: „Абе, момчета, три пъти не мога да ви избягам, бе! Генерала го оставих в планината да слезе заедно с курсантите, не требваше да се хабите!“. Оркестърът запсува тихо, но злобно, по комсомолски, крачейки бавно през царевицата.
Източник: Личен Архив
Имаш ли послание към читателите ни?
Той:
Да не се тормозят много-много, а да се наслаждават на пътешествието, наречено живот. Защото много бързо минава и докато се усетиш, си станал един раздразнен, кисел социопат.
