За нерадостния преход телевизия → интернет отвътре
Години наред бях сценарист на някои от най-гледаните шоу и сатирични програми в праймтайма на родния телевизионен ефир. Сетне бях сценарист и на няколко YouTube канала: на един свръхпопулярен с близо 300 000 абонати, който се занимаваше и със сериозни проблеми от живота на нашето общество; един на сравнително известен български актьор, който коментираше иронично актуални теми, някакъв квази Джон Оливър, и на един журналист, който репортажно отразяваше казусите в родния си голям град. Навсякъде е присъствал и хуморът, или, хайде, да бъдем снизходителни, предвид разнообразието от вкусове – опитът за хумор. Опитвал съм да не правя компромиси с качество, послания и стил, но – уви – невинаги се е получавало.
Пиша този текст с омерзение като леко гузен патоанатом.
Думата ми е, че познавам добре процесите и в двете медийни платформи и всъщност – грапавия трансфер на съдържание и лица от традиционната телевизия към необятния свят на социалните мрежи за видеосподеляне. И продължавам да следя развитието и на двата канала на (дез)информация заради минали служебни обвързаности (допускам и предстоящи) и да кажем – от професионален и чисто човешки интерес.
Но да започнем с няколко констатации и уговорки по общата картина (и звук).
Младите хора вече не гледат телевизия. Бъдещето е в интернет, YouTube, Pay-per-view и т.н. Чували сме много пъти това и то е клинична истина. Телевизията лека-полека се превърна в романтичен образ от соца, 90-те и ранните 2000-ни, все повече пеньоарена реалност за домакини и възрастни хора с ориенталските си сериали и блокови предавания, миксиращи мистификации, загадки, хороскопи, рецепти за домашно лечение и жълтини за цвят (или екранен вариант на вестник „Уикенд“, който все така е първенец като тираж). И големите телевизии се опитаха да реагират на този неумолим ход на събитията, като двете национални частни още преди години изнесоха свое съдържание в нарочни платформи – NovaPlay, bTV Plus и VOYO (която е платена). Но по-важното – и двете убедено и последователно започнаха да качват и промотират продукциите си в Тубата. Справка – „Ничия земя“ на Даниела Тренчева създава дори собствен канал с 202 000 абонати. А пресилено сантименталните интервюта на Мон Дьо вече имат разширена версия, отново в YouTube, където дори Свилен Ноев съсипва чалгата, докато отговаря на лексиконните въпроси (от 6. клас, втория срок) на възможно най-чалга водещия. И изобщо всичките ни мейнстрийм и алтернативни випове се изреждат да поплачат мелодраматично при Монди и по този начин да легитимират онова, срещу което уж се бунтуват. Разбира се – правят го, защото няма лоша реклама, а и за да останат в осветения кръг на канените. Човекът с големия сценичен следач обаче е меко казано несъстоятелен за добрия вкус поради кич, баналност и откровено елементарна направа. И това се харчи… Но да не персонализираме отговорниците за щетите, всички сме в киреча или като продуценти, или като потребители. Така де – виновните сме и в двата края на баницата. Бил съм и от двете страни, знам за какво говоря.
В едно от вечерните шоута, което пишех заедно с още дузина сценаристи, в един момент се взе решение от телевизията да се подготвя и предлага ексклузивен контент (буквално това беше заръката) само за интернет, или едни допълнителни 15 – 20 минути, нещо като екстензия на съдържанието за онлайн платформата на медията. И това касаеше не само средата на разпространение, но и гостите – някакви многобройни герои от Мрежата, които ние, сценаристите, на средна възраст около 40, не бяхме чували. В България е пълно с инфантилни инфлуенсъри в YouTube, Instagram и TikTok, генериращи милиони гледания и стотици и дори хиляди деца и тийнейджъри на своите фен срещи по моловете, за които обаче аналоговата телевизионна публика не знае.
И тук искам да навляза именно в полето на видеосоциалните мрежи и да обрисувам някои трайни тенденции, които тъкмо там се разгръщат и мултиплицират в шеметна каскада. Именно поради сценарните ми занимания до неотдавна продължавам с нездрав интерес да хвърлям по едно око на онова, що е viral и trendy в нета.
А в края на този текст ще се завърнем към добрата (все по-рядко!) и стара, изтерзана и леко втръснала електронна майчица – Телевизията. Но сега за инфлуенсърството…
Снимка: „Етюд-и-те на София“ – Иван Шишиев
ДЕБИЛНИТЕ „ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА“
В добрия случай – „24 часа ям само червена храна!“. Истинска лоботомия за непредубедения зрител, обаче практиката показва, че така се дресират кохорти от верни фенове, фенки и фенчета. В Dark Web обаче има и по-драстични случаи – наскоро 7 непълнолетни деца на възраст 13 – 17 години се качиха на 200-метров кран край строящ се небостъргач в София. Още – да се нагълташ с парацетамол и да свършиш в Спешното или да се разходиш върху спрели товарни влакове в железничарското депо, където да те тресне смъртоносна волтова дъга. Просто защото си гледал нещо подобно в TikTok.
АНКЕТИТЕ „КОЛКО СТЕ ТЪПИ!“
Камера, микрофон и пошлост до небето. Някакъв недомаслен муньо с 50 думи в речника, назубрил кога е създадена България и кой е написал „Под игото“, се прави на умен, докато крачи пред НДК или по „Витошка“, пита и ехидничи на незнанието на разни девойчета и локалчета. Друг един обикаля конкурси за миски и пита миските кои са Левски и Ботев. Да, точно такова е.
СЕКС, СЕКС, СЕКС!
Отново палави short-чета и reel-чета с въпроси от типа „Колко ти е голям?“ (покажи на рулетката!), „Колко ти е body count-ът?“ и подобни словесни еякулати. Дори се пръкна една цяла онлайн звезда, която и в студийните си разговори, и крещейки на уше в сумрачни провинциални дискотеки, артикулира буквално всичко през секса или по-добре през, както казваше някога покойният Кембъл, Царство му небесно – епидермалните съпреживелици.
Профанизирането на интимността и самоцелно обговорената сексуалност обаче отдавна са делегитимирани в умните очи като патерица на посредствеността. Скоба – между другото, по подобен начин се чувствам и на българска стендъп комедия. Нося си едни специални сензори в джоба и ако те индикират, че насилените цинизми взимат връх, а това често се случва, просто си обирам незабавно крушите и даже си зарязвам питието недопито. Връзката – някои стендъп комици и клубове разполагат и с канали в YouTube.
По дяволите и ангелите, а може би наистина остарявам…
ГАВРАТА С ЛУДИ ХОРА
Това върви и в нета с унизително представяне и смях на гърба на армията от психичноболни нещастни маргинали в сърцето на столицата, но трябва да кажем, че започна от телевизията и още първите формати за таланти, музика и брадъри. Да не пропуснем и високите рейтинги на Жоро Игнатов, който и до днес обикаля села и паланки и рови в мръсното бельо на лудите с надежда те да се попсуват и побият пред него и камерата. Чак да поискаш някой от тия стихийни люде да го сграби за палавото шушляково яке и в изстъпление да го накара да изяде дунапрена на микрофона, който държи. Прощавайте… А в настоящия сезон на „Ергенът“ (да, понякога го гледам!) доскоро имаше едно момиче, което по френология, поведение и думи подсказваше, не, направо манифестираше, че има сериозни ментални проблеми. Да ти стане тъжно, но повече – да ти стане гнусно и гадно от избора на продуцентите.
В този смисъл, ако не знаете, да ви издам една вътрешна информация, един, така да се каже, inside. В телевизионната манифактура, в продуцентско-редакторските екипи (добре де, и в сценарните) има една такава квота – на фрийковете. Пример за употреба: „Дай да вкараме малко фрийкове, за да стане по-разчупенко…“.
ПОКАЗНОТО ДОБРОТВОРСТВО
Има един друг пич – Влади, който жонглира с футболна топка и междувременно дава по 500 лева „от мен и добри хора“ на възрастни, болни и бездомни клошари и страдалци или баби, които в студа а ла Смирненски продават връзки зеленчуци и китки цветя по кьошетата на града. Естествено, всичко е заснето надлежно и напоително. Задължително с варио движение на камерата, когато целта е постигната – сълзите на старческа немощ и благодарност са извикани с подаването на тестето кинти. Малко Мон Дьо стайл. Тук сигурно ще си навлека хейт заради фактическата парична помощ, но нека – навирането на обектива във фрапантната нищета и житейска катастрофа на тези хора, безпардонното разкриване на тяхната самоличност – всичко това е кофти, съжалявам!
Рекламната благотворителност се засилва в дните на празниците – Великден и Коледа – когато приповдигнатият слоган е „Бъди добър!“. После същият отстъпва караула на дежурния целогодишен „Бъди себе си!“.
„БЪДИ СЕБЕ СИ!“
Тук включваме всички онлайн предприемачи и ментори, които ни учат как да забогатеем; всичкото self-help и life coach, които ни учат как да останем или да преоткрием тъкмо себе си и да си бъдем самодостатъчни, самодоволни и самонадеяни, което обикновено значи сами; всички мъжки и женски енергии, които трябва да бъдат отстоявани и легитимирани; всичките еднокнижни, нискочели, нацепени батки с фигурално оформени бради, които раздуват за red pill и общо взето преповтарят твърде спорните тези на братята Андрю и Тристан Тейт, вдъхновили монументалния минималистичен британски сериал на Netflix Adolescence („Юношество“).
Ако социалните мрежи качиха всеки wannabe говорител без ценз и култура на подиума на публичния интернет Хайд Парк и го превърнаха в полупрофесионален комуникатор и лидер на мнение, то видеоплатформите директно му връчиха картечницата на пошлостта и безсмислието.
Не може ли да не сме себе си, а да бъдем по-добри от себе си не само по празниците и пред камерите?
ВСЕКИ ВТОРИ – ПОДКАСТЪР!
Дори вече бай Вълчо от Торбалъжи продава стария таралясник, за да си купи камера нисък клас, облепя стените на избата с кори за яйца като импровизирана звукоизолация, закача микрофони на стойките на две настолни нощни лампи, които придърпва с апломб, и кани съседа по чашка, за да обсъдят световната геополитика.
И понеже този текст стана по-малко селф-хелп и повече селф-хейт, нека да дадем и добрия пример, както казват в медиите. Ще посоча два подкаста, които помоему са качествени, и то в двата срещуположни фланга – консервативен и либерален. Първият е „Кръг Квадрат“, който представлява полилог от 4-ма. В „Кръг Квадрат“ понякога участват и либерални интелектуалци като Александър Кьосев, Миглена Николчина и Константин Вълков. Вторият, в либералния сектор, е „2&200” на дуото Орлин Милчев – Атила и Цветомир Цанов. Те пък не се свенят да канят на дебат по-скоро консервативни фигури като Михаил Кунчев, Мартин Петрушев и споменатия Радослав Илиев (чуйте това момче, ако не сте).
Достойнството и на двата формата е, че се стараят да изграждат мостове, а не да издигат стени и да надуват балони, както е по-модерно да се казва. Защото е важно да напускаме окопите и да си говорим, колкото и да не сме съгласни едни с други.
* * *
Но какво се случи с Телевизията, за да затворим цикъла? И да се завърнем като Одисей в нашата медийна Итака. Защото се оказа, че не е точно преход телевизия → интернет, а именно цикъл: телевизия → интернет → телевизия.
Това, което не може по телевизията, може в интернет, уж беше негласното правило. Така телевизията майка (не БНТ, изобщо) пръкна своето enfant terrible, дето викат алафрангите. Но за да навакса и оцелее, същата тази телевизия постепенно се превърна в… интернет, в YouTube, отваряйки широко вратите и ефира си за повърхностното, посредственото и свръхжълтото, за лесните решения, клишета и шаблони, за инфантилния цинизъм, за инфлуенсърите.
Не е проблем, че има такова. Проблемът е, че почва да има само такова. И това не е някаква поза на елитарност, а самата реалност. Двете частни национални телевизии все така нямат в програмите си предавания за култура. В България културата е субкултура. БГ културата или „Култура.БГ“ е Дими Стоянович, който в небрежното си артистично сако фриволно си хортува с поети с 200 бройки тираж и никой не го гледа просто защото всички бачкат за хляба в 11 преди обед делнично време.
Ама хората искали да гледат „Ергенът“ и Big Brother и резултатите го показвали… Не, приятелю, ти си отгледа такава публика, като дълговечно я захранваше с долнопробни зрелища, за да лапаш кинти.
Обърнете внимание на два други слабо известни, но симптоматични детайла от програмата на bTV и Nova. Първата пуска суперкратко детско, например „Смърфовете“, в събота в 05:00 часа сутринта. Проверете! Колкото да има нещо там и да минава по-бързо, защото политическите и лайфстайл разговори чакат, дори през уикенда. Втората няма детска програма, но има предаване за вярата – „Иконостас“. „Похвално“, би казал някой, но кога се излъчва то – в неделя в 06:30, когато още дори вярващите не са станали за неделна литургия. Това е ефирното отношение на мастодонтите частници към християнството – майката и бащата на българската и европейската култура. Това е отношението към Децата и Душите.
Вместо това – ние сме „Къщата на инфлуенсърите“, по името на популярното актуално риалити в YouTube, което има пореден сезон.
И затова нека не ни учудва, а даже следва да се радваме, че в един от най-гледаните предиобедни слотове по bTV, на бял кон с позлатени юзди, се завърна една от най-четените, продавани и обичани писателки у нас, номер 1 в годишните класации на Столична библиотека. И превърна ефира в истински „Триумф на кучките“, както е заглавието на най-известната ѝ книга. Триумф, насред който Мара Отварачката разказва как всяка сутрин се мери гола и с изненада открива, че 500 грама и половин кило всъщност са едно и също.
И когато съвсем скоро се случи поредната трагедия и поредният чалгаризиран профан убие някого на пътя, на улицата или в дома си, моля, спестете си телевизионните жалейки с унили физиономии и дългото разнищване на случая с всевъзможни репортажи и събеседници Защото тъкмо вие – ние! – поканихме развалата с кални обуща в телевизора, ефира и праймтайма.
И пак да кажа, понеже прекалих с персонализациите и хейта – нека този текст се чете и като миниизповед на някакъв мини Опенхаймер или даже, колкото и патетично да прозвучи – на герой на Достоевски. Защото винаги един автор и текст звучат по-cool и по-trendy, когато има малко Достоевски, особено ако става дума за телевизия и интернет. Та да си спомним какво казва старецът Зосима в „Братя Карамазови“, или протоистината, (не)посилна за приемане:
„Всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички!“.
