Защо имаме нужда от красота?
Красотата обикновено се представя като най-безобидната от всички човешки слабости. Но философите отдавна подозират, че зад красивото се крие нещо по-сериозно и много по-съдбоносно – че в естетиката е закодирана етиката на обществото.
Съвременната култура ни внушава, че красотата е въпрос на вкус, настроение и лична чувствителност, но не и на оцеляване. Тя е най-безобидната от всички човешки слабости, второстепенна и маловажна. В пирамидата на Маслоу естетическите нужди заемат предпоследното стъпало – те се активират едва след като базовите условия на живот са задоволени. Малцината в обществото ни, които приоритизират красивото пред здравето, финансите, успеха или морала, възприемаме като ексцентрици и луди. Здравомислещото мнозинство поставя физическото и биологичното оцеляване, сигурността, финансовия просперитет, чувството за принадлежност, уважението и традиционните добродетели много преди естетиката. В крайна сметка всички знаем, че ако си гладен, наблягаш на калориите, не на елегантния порцелан; ако си бездомен, правиш простичък навес с подръчни материали, не изящна позлатена пагода; ако си болен, вземаш медикаменти, не се лекуваш с изкуство, поезия и златно сечение, нали така?! Естетиката е функция на просперитета, тя е последица, прищявка, лукс, а не неотменима човешка потребност. И в никой случай не е въпрос на оцеляване.
Така ли е обаче?
Някои философи имат други хипотези. Красотата и нуждата да се обграждаме с красиви неща са стари колкото света. Едни от най-първите артефакти на човеците са пещерни рисунки и декорирани кости и инструменти. Декорирани! Не за функционалност, а за красота. Самият Маслоу отбелязва един интересен парадокс: при някои хора естетическите нужди (които включват стремеж към красота, хармония и ред, симетрия, форма, баланс и желание да бъдем заобиколени от красиви неща) са изключително силни и липсата на красота им причинява почти физически дискомфорт. А съвременната психология доказва с неоспорими факти, че всички хора се повлияват ментално и физиологично от грозната и хаотична градска среда, шума, визуалното замърсяване, липсата на баланс, т.е. грозотата. При това именно изкуството и красотата понякога помагат на хората да преживеят липсата на задоволени потребности от по-ниските нива на пирамидата. Например: поезия, сътворена в затворническите лагери, музика насред ужасите на войната, изкуство в условията на изключителна бедност. Което намеква, че може би естетиката и красотата не са просто върхът на пирамидата, не са резултат от задоволени нужди, а по-скоро обратното – нещо като духовен кислород, неотменима човешка потребност, не по-маловажна от физическото и социалното оцеляване на индивида.
Неслучайно в класическата философия трите големи категории – истина, добро и красиво – се разглеждат като различни проявления на една и съща хармония на света. За Платон например красотата не е просто приятно усещане, а своеобразен пътепоказател: тя привлича душата и я повежда към истината. Забележете – не към удоволствията, разточителството и лукса, а към истината.
Според съвременния британски философ Ален дьо Ботон красотата е материалното изражение на представата ни за добър живот, т.е. за добро. Когато казваме, че нещо е красиво, ние не просто описваме форма, композиция или цвят, а правим малка декларация за света, в който бихме искали да живеем. Затова прочутата фраза (приписвана ту на Стендал, ту на Достоевски), че „Красотата ще спаси света“, е едновременно поетична проза и морална програма: тя предполага, че красивото и доброто не са толкова далечни роднини, колкото модерното ни общество обича да си мисли. Ако красотата може да спаси света, значи тя притежава сила и има нещо общо с доброто. Не е само въпрос на вкус, а е движеща сила, морална позиция.
Естетиката не просто описва как изглежда светът, а какъв свят смятаме за достоен да съществува. Кое е „добро“ и „правилно“, към какво се стремим. Затова всяка култура, чрез образите и формите, които нарича красиви, всъщност разказва историята на своите ценности – за това какъв живот счита за добър, справедлив и смислен, какъв свят иска да построи.
Древна Гърция издига хармонията и красотата в култ и това оправдава воденето на дългогодишна война за „Красивата“ Елена. Средновековна Флоренция разчупва задушаващия контрол на Римокатолическата църква, като покровителства изкуствата и новата естетика на Ренесанса. Разгневените маси на Френската революция разрушават целенасочено дворцовите интериори, картините и изящните вещи, защото в тяхната красота виждат символ на тираничната несправедливост на крепостничеството.
Снимка: „Примавера“ (Пролет) на Сандро Ботичели, нарисувана около 1482 г.
В естетиката е закодирана етиката на обществото.
Затова красотата е и възпитание.
Красивата (или грозна) среда не само влияе на физиологичното и психичното ни здраве, тя и възпитава. Не метафорично, а буквално.
Изследванията в областта на психологията на средата (environmental psychology) показват последователно, че децата, израснали в естетически богата среда – с произведения на изкуството, архитектурна хармония, природа и цветове – развиват по-висока емпатия, по-добри социални умения и по-силно чувство за обществена отговорност. Не защото красивата среда ги прави „по-умни“ или „по-добри“ в академичен смисъл, а защото тя повлиява на техния светоглед, учи ги от ранна възраст, че светът може да бъде грижовно подреден. Може да съществуват неща, направени с внимание и любов. Може да се живее внимателно, с грижа, с творчески пориви и с радост.
Обратното също е вярно – и е много по-лесно за наблюдение. Урбанистите и криминолозите отдавна цитират „теорията на счупените прозорци“ – занемареността, боклукът, графитите и вандализираните сгради не само отразяват социалните проблеми на дадено място, но и ги задълбочават. Грозотата нормализира чувството за безотговорност, пренебрежението и агресията. Счупеният прозорец изпраща мълчаливо послание: тук никой не се грижи, никой не обича, тук безотговорността не се наказва.
Снимка: „Старият китарист“ – Пабло Пикасо (1903 г.) Най-известна-
та творба от т.нар. Син период на Пабло Пикасо (1901–1904 г.).
Грозотата, която произвеждаме: бързата мода и икономиката на излишъка
Индустрията за бърза мода произвежда днес около 100 милиарда дрехи годишно – 14 за всеки човек на планетата. Средният потребител в развитите страни купува двойно повече дрехи, отколкото преди 15 години, и ги носи средно седем пъти, преди да ги изхвърли. Седем! Резултатът е планини от текстилни отпадъци. Само в Чили има нелегално сметище в пустинята Атакама с такива размери, че се вижда от Космоса, изградено единствено от изхвърлени дрехи от целия свят.
Но по-интересният въпрос не е статистическият, а естетическият: как изглеждат тези дрехи?
Модната индустрия не иска да се привързваме към дрехите си. Те са проектирани да бъдат изхвърлени и заменени с нови и затова са проектирани да не бъдат обичани. Съвременните дрехи са преднамерено безлики, унисекс, произведени в милиони идентични копия, от синтетични материи, които не се подобряват с времето, не носят следа от ръцете, сърцата, историите на хората, които са ги докосвали. Дрехите ни са индустриален продукт – перфектни и стандартни.
Тук естетиката и етиката се сливат в един неудобен въпрос: може ли да е красиво нещо, което е експлоататорско, разхищаващо, неетично, което замърсява околната среда, консумира ресурси, насърчава безхаберие и унищожава животи? Дали всичко това не е симптом на система, която е загубила едновременно и моралния, и естетическия си компас?
Как бихме могли да калибрираме компаса си, ако се съмняваме в неговите показания? Сравняваме го с друг. Затова нека погледнем как се справя със същия проблем не човечеството, а друг един велик творец.
Природата не произвежда боклук
Природата е най-добрият дизайнер, когото познаваме, и тя никога не е произвела нито един безполезен отпадък. В природата няма боклук. Всеки „отпадък“ от един процес е суровина за друг: листата, паднали от дървото, хранят гъбите и бактериите, те обогатяват почвата, почвата ражда ново дърво. Мъртвото животно изхранва лешоядите и насекомите, а те разграждат материята до молекули, които отново влизат в обмяната на живота. Кръгова икономика в перфектно работещ вариант. При това безупречно красива, защото природата няма концепция за дефект. Има само безброй вариации, комбинации, пермутации. Всичките уникални и до една красиви. Няма две еднакви неща. Всеки лист, всяка снежинка, всяко лице са уникални. Всяка ДНК е неповторима.
Еднаквостта е изобретение на човешката индустрия, продукт на машините. И не е случайно, че точно еднаквостта, взаимнозаменяемото се възприема като естетически бедно. Дълбоко вкорененото ни възприятие за красота, както по всичко личи, е дълбоко свързано с уникалността, с историята, с белезите от времето. С живота, а не с машините и алгоритмите.
Точно върху тази интуиция е изградена японската философия wabi-sabi: красота в несъвършеното, неповтарящото се, преходното. Чайна купа с неправилна форма, стена с патина от времето, дърво, изкривено от вятъра – те са красиви именно защото са уникални, защото носят белезите на своето съществуване. Не въпреки несъвършенствата, а заради тях.
Продължение на тази философия е и японското изкуство на kintsugi – буквално „златен шев“ – това е техника за поправяне на счупена керамика с лак, смесен с прах от злато. Пукнатините не се скриват, а се подчертават. Счупеният съд не се изхвърля, а се поправя по такъв начин, че след поправката е по-красив, по-скъп и по-уникален. Историята на счупването му, белегът на времето, става най-ценната му характеристика.
Това е радикално различна естетическа – и съответно морална позиция – от тази, която стои зад бързата мода. Kintsugi е философски и етичен манифест: белезите от живота не са срамни дефекти, а доказателства за издръжливост и продължение. Те са красиви.
Не е ли интересно, че тази философия е едновременно по-екологична, по-икономична, по-устойчива и по-красива от господстващия съвременен модел на потребление?
Красотата, която си дължим
В края на краищата тезата е проста – естетиката е ценностна система. Тя ни показва какво едно общество смята за достойно да съществува, за важно, какво според нашата култура заслужава грижа и внимание и какво може да се изхвърли.
Общество, което произвежда планини от еднакви, безлики вещи, проектирани да се разпаднат, да бъдат използвани еднократно и бързо заменени с други, защото така е по-хигиенично, по-лесно, по-приятно, по-икономически стимулиращо, по-мързеливо, е общество, което (вероятно без да си дава сметка) е взело важно решение – естетическо, но и морално – че хората и нещата са взаимозаменяеми, че историята им е без стойност, че уникалното е неефективно, че практичността е по-важна от морала.
Ако “красотата ще спаси света”, не е достатъчно да я консумираме, трябва да я създаваме. Да я ценим, садим, поливаме и плевим. Да я приоритизираме. Защото в нея е закодиран най-важният фундамент на обществото – неговата ценностна система, всичко, което сме решили да ценим, развиваме и браним. Тя е напомняне, че грижата и вниманието – към хората, към вещите, към земята – не са лукс. Те са условие за достоен живот.
