Светците са отвъдни създания; гарант за тяхното съществуване е да не си дават сметка за това каква социална функция изпълняват. Цинично казано, те са в наша служба. Ние имаме нужда от тях, а те от нас – не. В третия си филм, „Гражданинът светец“, грузинската режисьорка Тинатин Кайришвили разглежда точно тази дихотомия, предоставяйки двете гледни точки: тази на хората и тази на светеца. Още на фестивала в Карлови Вари 2023 г., където беше и световната му премиера, филмът спечели сърцата на екуменическото жури и през март тази година беше показан в България като част от „София филм фест“.
Грузинско-френско-българската продукция (с намесата на Чучков Брадърс) е ярък пример за постиженията на съвременното европейско кино, преплитащо традиционни мотиви и запомняща се естетика. В „Гражданинът светец“ молит-вите остават без отзвук, но всеки кадър озарява лицата на героите със светлината, от която имат нужда в момент на слабост. Заснет в пълната черно-бяла гама от Крум Родригес, филмът впечатлява с хипнотичното въздействие на образите си независимо дали става дума за разкопки, минен тунел или влакови релси. Светлината е ярка, но не изгаря; сенките са дълбоки, но не и заплашителни.
Кадър от филма „Гражданинът светец“
В едрия план на кадъра се намират хора от плът и кръв – техните лица не се забравят лесно, макар че действието би могло да се развива в който и да е миньорски град – и по загрижените им лица е изписана сякаш цялата човешка история. Мъка, доблест и вяра се борят за надмощие в града със светец закрилник на миньорите. Един ден статуята на въпросния светец изчезва безследно и от нея остава само кръст. Липсата на светеца се усеща като прободна рана, от която кръвта шурти ли, шурти… Останали без привичната закрила, жителите на града са сякаш сами пред Божията милост (или поне така им се струва), докато не се появява един ням младеж (Георги Баблуани), чието присъствие може би ще успее да запълни празнината. Сценарият на Кайришвили се осмелява да вплете чудеса в иначе заземения свят на „Гражданинът светец“, и то по особено елегантен начин: фактът, че новодошлият не говори, го приближава до фигурата на светец и функцията на икона.
Макар че филмът може да бъде описан като притча, повествованието и атмосферата напомнят на Йовков разказ. Светът ни е едновременно познат и необозрим, наситен със загадки и морални дилеми, а всяка постъпка говори повече за вътрешния свят на героите, отколкото думите им. Филмът обаче заема много интересна междинна позиция, между религия и религиозност, между вяра и вероизповедание, с която сякаш режисьорката се опитва да предпази духа на произведението от догматични четения – и с право. За Тинатин Кайришвили вярата е избор. Филмът успява да намери мистичното в реалията и реалистичното в мистерията и съвсем заслужено Родригес получава признание от Американското общество на кинооператорите. В днешно време не е лесна задача да направиш филм за вярата и духовността, без да те разпънат на кръст.
