Преуморената нюйоркска архитектка Дафни Бело(брадова) пристига в Родопите, за да наследи запустялата къща на своя баба, която никога не е познавала и която наскоро е починала на 102-годишна възраст. Докато се опитва да научи повече за българския си баща, също покойник, Дафни се сблъсква с Орлин, един чудат братовчед. Той ще се опита да я отърве от уж безполезния имот, премълчавайки истината за уникалната минерална вода, която тече под него. Междувременно Дафни ще узнае подробности за драматичната история на бащиния си род, все още жива в паметта на местните старци. Но дали тази история ще ѝ помогне да преоткрие себе си?
Текстът по-долу може да съдържа спойлери.
Липсват ни повече такива български филми и това е събитието около този – че е именно от липсващите. Той е необикновен в обикновеността си. Топла, деликатна, интимна и човешка история. Свикнали сме да ни поднасят и снизхождат истината за цялото, смисъла на живота, някаква гранична заветна фабула, която трябва да подреди житейския пъзел веднъж завинаги – и най-често тази крайна и патетична претенция катастрофира в недостоверност или откровена нелепица. И това включително и особено важи за дебютите, които бързат да бъдат Magnum opus. Още с първата си творба авторът да ни разкрие Последната истина.
Но игралният дебют на иначе опитната документална режисьорка Татяна Пандурска (тук и сценарист заедно с Дечо Таралежков) не е такъв и въздишките на облекчение (и дори възхита) в светналия киносалон още отшумяват. Може би точно защото този дебют е дългогодишно и търпеливо подготвян, чакан, мислен и живян, е толкова зрял и премерен. Затова много искам да кажа за този филм…
Лентата ще проговори на почти всички зрители, които имат съкровена памет за старата селска къща от детството и нейните обитатели. Още за обитателите на съседните къщи и дворове; за баба и дядо, които ни обичаха просто, но завинаги; за селския форум – чаршията с неизменната кръчма и местните впиянчени мъже и героични жени; за отношенията, които бяха честни дори когато имаха втори план… Обаче много важно – тук това нито е проведено псевдопатриотично, нито мелодраматично и насилено сантиментално, нито пък… постмодерно. А можеше да се случи и по всяка една от трите линии, че даже и в троен драматургичен и кинематографичен микс, примери много…
Източник: Официален плакат на „Диви ягоди“, Режисьор – Татяна Пандурска
Вместо това тук е доброто старо разказване, което винаги е съвременно и актуално. Освен всичко – хуморът присъства. Ама не предпоставеният и преекспониран хумор през нагласена и наиграна ситуация и/или реплика от скеч в тв праймтайма, а хуморът, разпознат в жестовете и мълчанията, в уловената характерност на персонажите, в образите на българското. Така де – автентичният хумор, който не се превръща в самоцелен акцент, а подкрепя и служи на Историята.
И изведнъж, всъщност не изведнъж, но при цялата плавност на киноразказа, все пак изненадващо, тонът се сменя от просто носталгичен към по-тъмните краски на болезнена родова трагедия, на непреработена травма в отношенията между баща и дъщеря. Съответна и на миналото, и на пространството на Родопите, тече и канавата на тайната. Но тук няма да навлизаме в конкретика, за да не отнемем изцяло удоволствието от потенциално преживяване на филма от страна на онези, които все още не са пристъпили към него.
Тази тайна обаче отново не е въведена чрез лесни, очаквани решения и втръснали фолклорно-митологични мотиви клишета за, да речем, духове на мъртвите, караконджули, самодиви и т.н.
Попадение е живописното изобразяване на културната колизия и овладян шок при срещата на два свята, дестилирани в персонажите. Протагонистката Дафни е американка с български корени, която за първи път пристига у нас, привидно за да уреди имотен въпрос, но в по-широк смисъл – за да разбере истината за себе си и за своите присъстващи с отсъствието си мистифицирани близки: баща и баба. С напредването на историята тя се среща със своя втори братовчед (Иван Юруков) и неговото семейство, с различни възрастни зевзеци от селото, с млад доктор от турски произход (Нено Койнарски) и дори с един тъмен български/балкански бизнесмен и концесионер (Васил Бинев). И в тези срещи тя ще се сблъска челно, но и всеопрощаващо, с родното лицемерие и тънки сметки към госта от чужбина, с отношенията в „средното“ нашенско семейство и със специфичния предприемачески дух на българския човек на спорния синор на криминалното. Или ето ги онези характерни образи на родното, за които вече споменахме, така добре артикулирани, отлети и утаени в персонажите и конфликтите. Тази трудна, но благодатна среща между „американката“ и местните работи и на езиково ниво през умните, но непреднамерени диалози, например чрез проблематичния трансфер на смисли при смяната на езиците. Включително в любовната сцена и объркването: „Мечка срам (страх), мен не срам (страх)!“.
Източник: „Диви ягоди“, Режисьор – Татяна Пандурска
Като стана дума за любовната линия – и там адмирации. Веднъж в отлежалия до изнервяща рутина брак на героите на Иван Юруков и Стела Ганчева, освен всичко – нерутинен източник на смешното в лентата. И втори път – в пръкващата се любов между Дафни и селския лекар Сунай, която е щрихирана технично и дори очарователно и е удържана не в шаблона на хепиенда, а в неизказания зрителски пресантиман за предстоящата съдба на отношенията им отвъд екранния живот на историята.
Заслужени суперлативи и за актрисата в главната роля – Ванина Кондова, намерена в превода. Тя не насилва и не „прави“ персонажа, а обладава основанията му и постига съвсем непринудено доверието на публиката. Включително – жонглирането ѝ с езиковите регистри (английски, български и дори китайски) не е зле съшита кръпка, а естествен акт на комуникация с всичките му малки, смешни или значителни като смисъл катастрофи. Разбира се, вероятно за това ѝ помага и фактическият житейски и професионален опит в Щатите.
Чудесни Нено Койнарски със завладяващата си стеснителност и искрено привличане към Дафни и Никола Додов като иносказателния селски пияница, на чието сърдечно дъно лежи травматичното минало.
Няколко думи и за камерата. Операторът Стефан Врачев е съумял да нивелира изследването на вътрешния свят на героите (особено през красивите и казващи близки планове на Ванина Кондова) и изобразяването на картините от родопското село в неговите природа и бит.
За второто допринася и звуковата картина на филма (Иван Андреев неслучайно е отличен с награда). Иде реч за прокрадващите се като атмосфера чанове, песните на разнообразните птици, шептящия вятър в клоните и дори, ако щете, нежния грохот на лятната суха земя като анонс за настъпващите разломи у героинята. В резултат и на това зрителят се чувства потопен в подивялото зелено на Планината, в скърцащите соби и долапи на старите селски къщи и не на последно място – в дълбочината на вътрешното преживяване на действащите лица.
Накрая – два знакови образа, които са смислоносещите колони на кинопроизведението: родопските черги и дивите ягоди, посочени и за заглавна емблема на творбата.
Чергите/китениците/халищата/губерите, които Дафни наследява от покойната си баба Дафина, са художествена метафора за шарената, във възходи и падения, болки и радости, жизнена траектория на сродниците. Старицата цял живот е тъкала на своя „меджик стан“ паметта за своите обични близки, живи и мъртви, на които дори е наричала поименно произведенията си, а нейната внучка сега се завръща, за да „изтъче“ собствената си самоидентификация с отговори на въпросите: коя е тая България, коя е баба, кой е баща ми, коя съм аз?
Оказва се, че там, където е текло – кръв и вода – пак тече, и това е утешително и освобождаващо за нея. Родопите са нейният привидно абсурден, но и съвсем естествен и дори неизбежен пристан и котва насред космополитния ѝ живот в Манхатън.
Защото ягодите, да, могат да растат на диво – по поляните и ливадите на глобализирания свят – но са най-сладки и съкровени именно в двора на баба, в дома на сърцето.
Гледайте този много български филм, в най-добрия възможен смисъл на думата, ако още не сте.
Източник: „Диви ягоди“, Режисьор – Татяна Пандурска
„Диви ягоди“ (2025), драма, 102 минути
Режисьор: Татяна Пандурска
Сценаристи: Дечо Таралежков и Татяна Пандурска; по мотиви от разкази на Екатерина Томова
В ролите: Ванина Кондова, Иван Юруков, Стела Ганчева, Нено Койнарски, Никола Додов, Васил Бинев, Кирил Кавадарков, Петър Дочев и др.
Отличия досега: Специална награда на журито на МФФ „Любовта е лудост“ във Варна; Награда на СБФД „Васил Гендов“ за най-добър композитор на игрален филм (Давид Кокончев); Награда на СБФД „Васил Гендов“ за най-добър звук на игрален филм (Иван Андреев)
