Срещата ни с Владо Пенев е малко преди обяд. На задния вход на Народния театър. Софийска зимна делнична сутрин – от онези, в които въздухът звъни от студ, а градът изглежда като спрян на пауза. Чудим се къде точно да се приютим.
Първоначалната ни идея е да се видим в някоя от гримьорните на театъра, за да поговорим на спокойствие. Но в този момент вътре кипят репетициите на „Глембаеви“ и ние тръгваме към едно емблематично заведение в близост до къщата на Иван Вазов – място, където времето понякога се забавя и оставя разговорите да отекват по-дълго.
По пътя Владо започва да ми разказва за детските си спомени, свързани с улица „Иван Вазов“ – улицата, на която е израснал и на която живее. Говори ми за сутрешните маршрути на Вазов, който някога е минавал по същия този път, за да отиде на работа или да разходи кучето си, както и за Пейо Яворов, който тръгвал към Народния театър от своята улица „Шишман“, като минавал през сегашната улица „Иван Вазов“. Докато слушам Владо, за миг имам усещането, че тези големи фигури на литературата вървят редом с нас – не като сенки, а като тихо присъствие, вплетено във въздуха, сградите, паветата.
Владо е толкова вдъхновен от тази история и от идеята тя да оживее за следващите поколения, че дори е създал проект, който да обозначи този маршрут и да го превърне в жива памет. Проектът обаче така и не се реализира – липсата на политическа воля понякога е по-силна от най-красивите намерения. А той е направил всичко нужно – намерил е международни консултанти, хора, готови да вдъхнат думи и смисъл на тази идея.
Разхождайки се, Владо насочва погледа ми към красивата архитектура наоколо. Категоричен е, че средата ни определя. И казва, че когато попадне в градове като Лондон, Виена или Париж, никога не се чувства като човек от „по-малко значимо“ място. Защото винаги носи в себе си образа на тези красиви европейски сгради, сред които сме израснали – фасади, които, ако се заслушаш, нашепват истории точно като старите квартали в романите.
Така, почти неусетно, разговорът ни се плъзга към темата за класиката днес. И разбира се, естественият център на този разговор е Народният театър – мястото, което и този път ни приюти в началото на нашата среща. Разговора водим на „ти“, защото се познаваме от над десет години – и може би затова понякога излизаме от класическата рамка на интервю.
Кино Владо Пенев в главната роля в новия сериал на БНТ „Мамник“; фотография: Елена Ненкова
Нашата разходка започна пред Народния театър – символ на класиката в българския театър. Какво е класиката за теб? В театъра, в живота?
Той:
Класиката вероятно е това, което е извън времето. Това, което по всяко време звучи актуално. Винаги можеш да намериш някакъв ключ към Шекспир, с който това, което е говорил тогава, да се окаже актуално и сега.
Аз играя в едно представление, което за мен е класика – „Великденско вино“, пиеса, написана през 70-те години на 20. век, през 1978 г. А текстовете, които са в нея, са на самия поп Кръстю Никифоров от Ловеч, писани някъде около 1880 г. И тези, от моя гледна точка класически, текстове изведнъж звучат съвършено актуално и съвременно в най-дълбоките си проявления. Той много често употребява думата „шарлатани“. Всички ме питат: „Променихте ли го нарочно, за да звучи актуално?“. Казвам – не. И парадоксът е именно в това: класическото произведение е онова, което е актуално винаги, на което всеки път му идва времето да бъде прочетено, видяно, чуто.
Непременно ли е лошо, че хората не се променяме? Очевидно много-много не мърдаме.
За мен е притеснително. Не знам дали е лошо… Да, хубаво е да се мърда. Дори ако се отклоняваме в неправилна посока – да има движение. А този застой, това „немърдане“… Буквално се говори, че вървим по спирала нагоре – че се връщаме на същото място, но малко по-високо. Но не е съвсем така, да му се не знае. Не знам.
Пак на базата на моя опит – аз озвучавам текстовете на видеата в предаването на БНТ „История.BG“, които са документи в повечето случаи на сто и повече години. Потресаваща е тази липса на движение, липсата на осъзнаване, на поука от историческите неща, които са ни се случили. Едни и същи грешки се повтарят, забравят се. Никаква памет, никакво отлагане в общественото подсъзнание. И това ми е тъжно.
От друга страна, когато мине време и се обърна назад, си казвам: „Боже, много неща се промениха. Много станаха други. И хубаво е, че се промениха“.
Виждаме, че поколението Gen Z е много активно – протестират, бързи са, ярки са. Какво би искал да си вземат от опита, за да не повторят същите грешки?
Той:
Не знам. Това е тяхно решение. Няма как да им налееш акъл. Няма как да им дадеш… По моя опит с дъщеря ми – толкова сме различни, толкова различно усещаме света и го възприемаме. Очакванията ни са различни. Това, което имаме като амбиция в главата, е съвършено различно. Начинът, по който бихме постигнали нещо – също.
Знам само, че не мога да поучавам. Не мога да кажа: „Направи така, защото ще пострадаш. Видя ли – аз ти казах“. Не ми се вижда ефективно. Самите те трябва да поискат. А те не искат много да чуят и да потърсят опит. Имат самочувствие.
Някой беше казал нещо много хубаво: че тези протестиращи млади хора нямат минало. Те се борят за бъдещето си. Докато ние, когато бяхме по площадите, се борехме заради миналото, което знаехме, че имаме – и искахме да го променим. Не знаехме какво е бъдещето. Може би така е трябвало да бъде.
Отношението към паметта, приемствеността – мисля, че това е силна тема за теб.
Той:
Това постоянно ме занимава. Паметта ми е много важна тема, защото буквално пред очите ми виждам как споменът за хора и събития изтича. Голяма част от нещата, които вече не са тук, съществуват само в съзнанието на хората, които са ги преживели, които са били близо до тях или са познавали човека, който вече го няма. И за много кратко време, сред останалите – това изчезва. Все едно никога не е имало значение. А не бива да е така.
Ясно е, че това, което се случва тук и сега, е важното – то движи нещата. Естествено, че трябва да се занимаваме с настоящето. Но това познаване на миналото, това докосване до него… В моя живот се случи така, че срещнах хора, които бяха доста по-възрастни от мен – аз ги наричам „динозаври“, хора с напълно друго усещане, друго отношение към света. И е огромно богатство да вървиш редом до такъв човек, да го слушаш. Безобразно хубаво е. И ако мога – да предам това нататък. Без да разчитам, че задължително някой ще се впечатли. Би било хубаво, но не разчитам.
Тук ми идва едно нещо в главата… Яворов казва на Лора – всички знаем за тяхната къща, където се случва трагедията, където живеят в последната част от съвместния си живот. Но по-голяма част от времето те живеят на „Шишман“, срещу тогавашната Първа девическа гимназия, сега Седмо училище. В пиесата „Нирвана“ има сцена, в която те се разправят и Лора му казва, че като минавала покрай „Червеният рак“ – заведението на ъгъла на „Шишман“ и „Граф Игнатиев“ – някой я закачил и ѝ казал нещо. А Яворов я пита: „Защо минаваш по „Граф Игнатиев“? Защо не минаваш покрай „Иван Вазов“? Аз всеки ден покрай къщата на Вазов минавам“.
И тогава си дадох сметка: Яворов е драматург на Народния театър. Значи – всеки ден той върви по „Шишман“. По онова време улицата се казва „Вълкович“, не „Иван Вазов“, но къщата си е на Вазов. И Яворов минава покрай нея. При това Вазов е още жив тогава. И се сетих, че в къщата на Вазов има препарирано любимото му куче – той го извеждал и отивал на разходка към Градската градина. Къде другаде да отиде? Няма друго място. И по тези улици, на това пространство, колко ли хора са вървели… колко съдби, колко гении. И точно затова исках да направя линия с обозначения – да има една алея, по която да се види кой накъде е вървял.
ПоетиТе live – фотография: Ели Дели
Доста често ги разглеждаме фрагментарно тези хора и рядко се замисляме, че са живели заедно, общували са.
Той:
И като гледам съвременните ни литературни войни, винаги се изумявам. Защо, Боже? А те са повторение на онези гигантски противоречия от миналото – неприемане, обезценяване, нападки. Исках да направя един „литературен салон“ – да се събираме, да не е тайно, всички да знаят, че се събираме и че си говорим за литература. Но да не са всички поканени. Да стане модерно да искаш да бъдеш там,
да трябва покана!
Да, да не е лесно. Да е специално. А може и да е прекалено сложно. Не знам. Хитро е като идея, но още не съм сигурен.
ПоетиТе live – фотография: Ели Дели
Ето как естествено стигнахме до „Поетите“ – там каните всички.
Той:
Да, там е обратното. И това е някакъв невероятен бум. На последното ни представление имаше 4500 души… И са два поредни дни. Тоест 8000 души. Това обикновено се случва при други жанрове – или Лили Иванова например, която може да напълни Зала 1 на НДК два дни подред. А ние четем само българска поезия. Дори не световна – макар че и там има толкова красиви неща. Само българска поезия. Само българска музика. Антони Дончев свири свои неща, импровизира.
Какво ни казва това за хората днес?
Той:
За мен – голяма надежда. Истинска. Много често ме спират хора, които иначе ме познават от телевизията – „инспектор Попов“, „професор Цонев“… Сега, предполагам, ще ми викат Емил Славов – от „Мамник“. Всъщност това няма значение.
Важно е, че хората, които ме изненадват приятно, са именно онези, които са ходили да гледат „Поетите“. Деветдесет процента са жени, естествено, но има и мъже. И когато ме срещнат – толкова са одухотворени, толкова възпитани. Жоро Господинов каза, че „четящият човек е красив“. И тези хора са точно такива. Слушащите поезия са красиви. И това ме радва много.
Сигурен съм, че има и случайно попаднали – дошли да видят „известни хора от телевизора“. Но като попаднат там, нещо се случва. Нещо се променя. Към хубавото.
Как си обясняваш успеха? И как ще продължите?
Той:
Ние нямаме режисьор. Нямаме човек, който да ни разпредели нещата. Всеки си избира стихотворенията сам. Сам си ги „режисира“. И дори се шегувахме, че някой психолог може да ни направи много добри портрети само на базата на избора – съвсем очевидно е кой към какво посяга, къде го „притиска обувката“.
„Поетите“ сме константен състав – не привличаме нови хора, няма текучество, няма смяна. Ние сме тези хора. Понякога някой отсъства, случва се, но никога не идва друг на негово място – би било некоректно. И би станало твърде тежко, твърде голямо.
И при липсата на режисьор имаме само обща тема. Сега темата беше „жената“. Имахме „любовта“, имахме други… забравям вече. Всеки предлага. Всеки дава. И се получава.
В последните години сякаш има бум на култура, събития, места, на които да отидеш и да се случи нещо. Как си го обясняваш?
Той:
Така е, но има и друго – ясно разграничение. Публиката вече знае какво да очаква. Като отидеш на стендъп – знаеш. Като идеш в Сатиричния – знаеш. Като идеш в Народния – предполагаш. Да, има изненади, но все пак има традиция. Ритуал. Една публика, свързана със самата сграда. И това е хубаво – защото има от всичко. И соло спектакли, и алтернативни сцени, и класически театър. И публиката се връща. И най-хубавото: тя е информирана. Преди беше стихийно – отиваш, не знаеш какво да очакваш, разочароваш се, казваш „повече няма да стъпя в театър“. Сега не е така.
И си мисля, че с всички тези изкуствени интелекти и технологии – точно живото изкуство ще стане най-ценното. Дори луксозно. Бутиково. Не масово. Защото, за да е добро, на живо, ще се иска много – и от хората на сцената, и от публиката. За да се срещнат.
Усещането за „живост“ ще стане още по-нужно. Сигурен съм. Виждам го и на „Поетите“ – една част от хората вероятно идват да видят „на живо“ хора, които иначе гледат по телевизията или в YouTube. Но на живо е друго. Не е Facebook live. Там няма интимност.
А в залата – виждате се. Дишате заедно. Усещаш как реагира Владо Пенев – какво му харесва, какво не. Тези неща ги няма онлайн.
Фотография – Павел Червенков
И на финала искам да те насоча към „Мамник“. Сериалът имаше премиера в началото на месеца и ти участваш в една от главните роли. Всъщност, преди да бъде заснет, това беше аудиокнига – озвучена от теб във всичките ѝ роли.
Той:
Аз прочетох „Мамник“ много внимателно. Хубава, интересна книга. Не знам как процедират другите колеги в Storytel. Допускам, че понеже всички сме много добри в дублажа и в четенето на прима виста, някои може и направо да си четат така. И сигурно пак стои добре. Но аз не мога така. Трябва да се задълбая. Независимо какъв е текстът. „Мамник“ е дебют – млад автор, спечелил конкурс, книга, която спокойно можех да прочета отгоре-отгоре. Но ми стана интересно и се заинатих. Четох текста няколко пъти предварително. Това е сериозна работа. Защото си давам сметка: единствената връзка между автора и слушателя е моят глас. Слушателят няма текста пред себе си. Няма как да го сравни, няма как да го преживее през самия текст.
А четенето е преживяване. Шрифтът, разредката, паузата, връщането няколко реда нагоре – това е твой личен ритъм, твоя интимност с книгата. В аудиото всичко се случва само през един глас. И ако този глас е монотонен и само информативен, ограбваш съдържанието. Целта ми не е да покажа какъв фантастичен артист съм, какви ги владея гласове или чупки. Целта ми е да намеря адекватния начин моето преживяване да стигне до слушателя. Да му дам нещо, без да го пренаписвам.
Да, пак е интерпретация. Пак е мое. Но е честно.
И самият факт, че големи автори като Георги Господинов ме канят специално да им чета книгите… Това е чест. Да, с Жоро имаме близка връзка. Но той все пак преценява, че това е гласът, през който би искал хората да чуят текста му. Това е доверие. И така си го нося.
И все пак в аудиоварианта на „Мамник“ ти играеш всички роли, а сега имаш само една. Какво беше да видиш „на живо“ персонажите, които досега са били между теб, книгата и гласа ти?
Фотография: Ивайло Петров
Той:
Когато го четях, нямах никаква идея, че може да стане сериал, въпреки че звучеше като идеален аудиосериал – на части, завършен, добре композиран. И си мислех, че би станал чудесен телевизионен сериал. Но никога не съм си представял да играя в него и не съм „избирал“ роля. И когато разбрах, че проектът тръгва, си казах: „Трябва ли да се замисля? Аз вече съм го преживял по своя си начин…“. И изведнъж ми се обадиха. Когато ми казаха за Емил, казах: „Да, това е единственото. Нямам друга роля там“. Това е.
И беше много интересно – отивам на снимките и знам всичко в подробности. Много задълбочено съм работил върху текста – не отгоре-отгоре. А там виждам съвършено други хора, съвсем различно от това, което аз съм правил. Всеки си разказва персонажите по свой начин.
Навсякъде после ми разказваха за една реплика – „Гладен сън!“. Аз, понеже репликата беше вмъкната между други, исках да я отлича, та почти като да се карам я бях казал. „Гладен сън!“ – за да е различно. И отивам на снимачната площадка, а там играе един съвършено благ човек. И цялата ми вътрешна подредба се разруши и размести. И изведнъж излязоха толкова хубави, различни неща… Толкова вълнуващо беше.
В сериала моят персонаж е първият, който реално вижда чудовището. Мисля, че беше в шестия епизод горе-долу. Дотогава то само се загатва – има напрежение, има следи, има последици, но самото то не се появява. Само тъмно петно, само намек.
Снимахме в гора. Осветлението – фантастично, времето – милостиво. Нощни снимки през януари, а изобщо не беше студено. Всичко работеше „да стане“.
Аз, естествено, не виждам никакво чудовище. Гледам напред – където реквизиторът държи една дълга тояга с два челника, светещи в червено, за да знам къде да гледам и от какво уж да се ужасявам. До мен – козел, вързан за един кол, по сценарий. Животинката се вълнуваше.
Снимаме дубъл, в който аз виждам за първи път чудовището и трябва да побягна. И аз нададох такъв вик, такъв ужас… че козелът, вързан с метална верига, изкърти кола и с него и веригата хукна в гората. Козел! Уплашен.
Дано са го заснели – защото, ако някой може да усети присъствието на чудовището, това са именно животните. Те усещат всичко преди човека. Това беше забележително. Партньорът ми в сцената изчезна в гората.
Надявам се да е станало нещо хубаво, което си заслужава да се гледа. То е хем криминално, хем психологически вярно, хем фантасмагория. Нещо, което не се знае накъде ще тръгне. И много добре е измислено – случва се в наши дни, по време на ковид. Всички сме преживели това – бариери, маски, ограничения… И изведнъж – чудовище. Бръм, бръм, бръм. Чудовище. Дълго време се ориентираш как е възможно. Но е възможно.
„Стълбата“ е специално списание, което се занимава с теми, близки до теб – култура, общество, бъдеще, технологии. В това интервю засегнахме всяка от тях. Та на финала – стълбата е пред нас: накъде се катерим?
Той:
Надявам се… да не се катерим механично. Защото можем и да слизаме. Стълбата не е само за нагоре. Но да се надяваме, че вървим нагоре – към нещо хубаво, което ни очаква. И е въпрос на наше решение – да го вземем и да тръгнем. Да се събудим!
Арт Медия на корица: Eli Deli
