Тя познава силата на красотата отблизо – това е първата ѝ публична роля. Става модел, но не защото е от момичетата, които мечтаят за подиума, а защото животът я е научил, че трябва да оцелява и да бъде силна. Калена в залите по спортна гимнастика и на хиподрума, в нея паралелно живее духът на едно отминало време, в което книгите бяха път, прозорец и понякога – единственият спасителен сал.
Израснала с майка филолог, чиято крехкост оставя дълбок отпечатък върху нея. Яна избира пътя на бунтаря. Но бунтарят е неочаквано нежен и красив. Тази красота я отвежда в киното почти случайно – отивa като масовка, а се озовава с роля рамо до рамо с Аня Пенчева. Това е искрата, която променя всичко.
Когато мнозина смятат, че е твърде късно за начало, тя заминава за академията „Лий Страсбърг“ в Ню Йорк, а по-късно се учи и от голямата Цветана Манева. Прави го не на 20, а близо до своите 30 – възраст, в която вече е майка и душата ѝ е преживяла достатъчно, за да има какво да разкаже на публиката.
Яна Маринова прие поканата веднага, защото, скъпи читателю… оказа се, че и тя като теб обича „Стълбата“. Уверих се в това, когато видях на задната седалка в колата ѝ няколко броя на списанието.
Източник: Игра на доверие
Казват, че красотата ще спаси света. А всъщност като че ли все по-често самата красота има нужда от спасяване – от суетата, а понякога дори от тишината пред огледалото. Какво е за теб красотата?
Тя:
Това са… (замисля се) изборите. И наистина вярвам, че всичките избори, точно както в „Портретът на Дориан Грей“, се изписват на лицето. Докато си млад, можеш доста да заблуждаваш заради очарованието, което младостта дава по право. Но с времето всичките черти ти се изписват. И тогава вече няма как да излъжеш. Делата ти могат да бъдат скрити за света, но лицето ти ги предава. Обаче много малко хора умеят да разобличават това портретно писмо. Не го и разобличават лесно, защото масово сравняват правилното и доброто със себе си, а често бъркат понятията. Добродушните, милите и отстъпчивите не са задължително добри хора.
Моята майка твърдеше, че след 40 на лицето ти се изписва всичко това, което си бил преди 40. Че до тази възраст носиш онази генетична красота, с която си се родил, а след това – онази, която си заслужил.
Тя:
Е, сега разбирам защо си искал да направиш интервюто с мен! (смее се) Аз толкова много се изненадах, че от „Стълбата“ ми се обадиха, че веднага казах „Искам!“. Сега разбирам, че майка ти ти го е обяснила много добре. Иска ми се да я познавах. Тя е била права – лицето е карта на духа.
Източник: Любовни писма
Знам, че темата за младите хора, за тийнейджърите ти е изключително важна. Не само като актриса, но и като общественик. Наскоро те чух да говориш за TikTok, за филтрите, които децата слагат върху лицата си. Сякаш те бягат от тази истина, за която говориш.
Тя:
Гледам на това не като на кауза, а като човек. Като момиче, което е било заключено някъде там по пътя и е искало да се отключи, да избяга и да се „случи“. Лично аз дълго не можех да разбера защо не съм се научила на някакви правила на общуване като момиче. Защо все още нося черти на характера, които буквално не ми позволяват да се чувствам свободна. Не знаех, че всъщност е много важно различните проявления на „недоброто“ (да го наречем така, за да не е „зло“) да съществуват. Защото без тях няма стимул за хубавите и красивите неща в живота да се развиват. Когато имаш благородство на характера, изградено само защото си израснал в любов и стерилна среда, много често в зряла възраст се сблъскваш с неща, които не можеш да преодолееш. Видях около себе си толкова хора, на които съм се възхищавала, които в средна възраст направиха грешните избори. Почнаха да се поддават, да се продават… Да разменят най-ценното срещу стотинки. И то само защото не са се сблъскали като деца с наистина сериозните трудности.
Хората често очакват спасение отвън, без да погледнат в огледалото.
Тя:
Точно! Трудна работа е да обясниш на хората, че сами трябва да си изядат шамарите. Че сами трябва да минат през тежките моменти пред огледалото, където разбираш, че нещата, с които си се гордяла, не са били геройство. Това е било просто его. Его, чрез което си искал да докажеш на някакви хора от детството си, че ставаш. И в този стремеж не си бил достатъчно честен. Много е трудно да се „съблечеш“ от тази илюзия за себе си, че си голямата работа, големият мъченик или светец. Хората обичаме да казваме, че правим нещо добро за другите, а всъщност често е абсолютен егоизъм, за да се докажем.
В този контекст, книгите ли бяха твоят спасителен сал? Кой те научи на тяхната красота?
Тя:
Майка ми. Тя беше учител по български и литература, психолог, социолог. Така че ми е заложено. Аз си пиша от дете. Когато оцеляваш като дете, ти трябва някакъв вълшебен свят, в който ти си героят. Така развиваш самочувствие, което ти помага да запазиш най-красивото в себе си дори в ужасяваща среда. Да можеш, въпреки че ти е трудно, да си разделиш храната с някой друг. „Парижката Света Богородица“ съм я прочела сигурно 10 пъти. Тя ме научи на търпение – да прочетеш онези огромни описания на Франция, да заобичаш историята, географията, архитектурата. Да разбереш, че понякога зад институцията стоят слуги на суетата и властта. Книгите ми дадоха мащаб. Да разбера, че не бива да искам да съм герой като някой от миналото, защото моето време изисква различен вид героизъм. Опасно его е да искаш да си като някой друг.
Счупи ли обществото твоята майка? Казваш, че на такъв интелигентен човек не е бил даден шанс.
Тя:
Когато се случи насилието над нея, тя остана сама. Трябваха ѝ работа, среда, любов. Тя беше експерт по литература, но съвсем целенасочено я махаха отвсякъде. Слагат те в изолатор и трябва сам да си оправиш психиката. Насред какво? Баба ми, която много обичам, беше разбрала, че не може да се бори със системата. Казваше на майка ми: „Винаги навеждай главата“. И майка ми гледаше мен – будно дете, което иска да прилича на нея, но отива на училище и се връща с шаблонни фрази и промито мислене. Това я унищожаваше. Ако можеше да избяга, щеше да се оправи. Както направиха 2 милиона българи. Но тя не искаше да се претопи. Това нежелание да се претопя го получих от нея.
Твоят филм „Игра на доверие“ е разказ за това. Знам, че е частично вдъхновен от твоята история и тази на майка ти. Дори си продала колата си, за да заснемеш „правилния“ финал.
Тя:
Накрая просто не стигаха парите – едни 25 хиляди – и си продадох колата. За мен е изключително важно да казваш истината, когато я осъзнаеш. Първоначалният финал на филма, този, който в момента е в HBO Max, не беше това, което трябваше да бъде. Не беше моята истина. Затова ми трябваше една година, за да взема решението, да събера пари, да дофинансирам проекта и да заснема новия, коректен край. Сега този вариант на филма може да се гледа в платформата Voyo.
Направих го, защото осъзнах, че прескочените етапи трябва да се платят. Майка ми никога не е имала кола… въпреки интелектуалното си ниво. Значи аз трябваше да го платя това – символично и буквално. Но не е страшно. Страшно е да не смееш да мечтаеш на едро. „Игра на доверие“ изследва какво значи да си на ръба на скалата и собствената ти майка да ти каже да направиш стъпка напред със завързани очи. През годините съм си правила стотици изводи за тази фраза. Дали означава, че трябва винаги да вярваш на хората? Или че трябва да заведеш човека на скалата, за да провериш дали ще те бутне? Моят съпруг, горкият, два пъти го качих на скалата в Рила. Там е чист алпинизъм, без въжета. Качвайки се там още като дете… най-нормалното нещо е било да умра. Но два пъти го качих и него. Явно подсъзнателно съм си мислила: „Чакай да го проверя тоя“. (смее се)
Ти си спортна натура – гимнастика, лека атлетика. Красотата и титлите на „мис“ обаче идват по-късно. Как се вписа в този свят?
Тя:
Това беше по-скоро икономическа рамка. Аз съм икономист по образование и тогава просто разсъждавах прагматично. В България имаше манекенки, но те не бяха като тези, които виждахме по света. Нещо беше сгрешено. Нито бяха върлини, нито бяха толкова красиво естетични… Красавици имаше, но не бяха атрактивни в онзи смисъл, в който един художник би пожелал да нарисува точно тази жена. И си казах: „Бе… нещо не е наред“.
Години по-късно четох, че Стефан Данаилов казал на студентите си, че трябва да се научат да се продават. Разбрах, че трябва да се възприемаш като продукт. И заради това отидох на кастинг буквално на шега. Появих се там на 25 години – направо бях „дърта“ за тази работа тогава. Вече имах дете, родих на 23. Появих се на едно-две ревюта и ги гледах как ми обясняват колко е трудно, а аз виждах, че всъщност нищо не работят. Виждах как някакви жени, издържани от мъжете си, изведнъж стават дизайнерки… Но точно тогава надуших, че няма да стане да ходя само с дипломата и да търся други начини. Трябваше да е през публичността.
И така един ден отидох като масовка в един филм и още там ме взеха за първата ми истинска роля – до Аня Пенчева в „Хотел България“. Камерата е лупа, тя вижда всичко. Не можеш просто да „изиграеш“ очарованието. Или го имаш това „оперение“, или го нямаш. То е като при животните – изведнъж го активираш, за да те забележат. Един харизматичен човек може да мине покрай теб и да го помислиш за „сива мишка“ просто защото в този момент „оперението“ му не е включено.
Упорството ми в актьорството дойде впоследствие – от всички добри актьори, с които се срещнах. Но истинското осъзнаване дойде, когато отидох да уча в „Лий Страсбърг“ в Лос Анджелис и после в Нов български университет, където срещнах Цветана Манева. Имах възможността да си кажа: „Окей, разбрах“. Трябваше малко да постоя близо до посредствеността, докато си науча уроците и разбера, че качествените хора са там, но трябва да знаеш как да стигнеш до тях.
И отново към красотата. Тренираш, обичаш планината, а как тренираш душата? Ходиш ли на психолог?
Тя:
Ходя, през последните две години – много. Психологът е добър само тогава, когато ти вади нещата, с които изобщо не искаш да се сблъскваш. И ти искаш да спориш, да се биеш, да доказваш… Много е мъчително да се изправиш срещу себе си в огледалото, когато не знаеш точно какво търсиш. Ти си абсолютно убеден, че нещата, срещу които се изправяш, не се отнасят за тебе, че някой друг така мисли.
Отидох, за да разбера, че всъщност е нормално да е постоянно трудно. Нормално е хората да са лоши. Нормално е да са такива, каквито на тебе не ти харесват. Ти си възпитан, че думи като „чест“ и „достойнство“ означават едно, но излизаш навън и виждаш, че за другите те означават нещо съвсем различно. И ти трябва да го разбереш и да си спокоен, че „това животно е такова“. С него се действа така – и няма проблем.
Сякаш трябва да се откажеш от контрола, за да се спасиш?
Тя:
Именно! Обаче хората, когато стигнат до това да пуснат контрола, изваждат всичките си аргументи: „Аз не мога, защото онзи ще ме смачка“, „Този ще ми вземе къщата“, „Как ще си пратя децата на училище?“. И всичките им аргументи са верни. Но когато се заключиш в тоя бит, не можеш да видиш вратичката навън. А вратичката навън пак е през бита. Когато си определил, че някой е „лош“ и ти не искаш да си такъв, ти оставаш заключен в миналото. Циркулираш като хамстер в колело и не можеш да излезеш в естествения си хабитат.
Новата ти постановка „Формата на нещата“, както и „Любовни писма“, също изследва тези сложни човешки хабитати. Какво виждаш в реакциите на публиката? Знам, че много млади хора са я гледали.
Тя:
Младите хора се впечатляваха много. „Формата на нещата“ на Нийл Лабют не дава готовия отговор, тя показва ситуации, обвързани по необикновен начин. Младите се качваха на сцената при нас, за да спорят: „Ама той прав ли е да го предаде? Нали са приятели?“, „А тя права ли е да постъпва така?“. Всеки си намираше тема, която го боли.
Аз самата чрез тези пиеси изследвам защо съм си въобразила, че всички трябва да са герои. Срещата с другите ти дава качества, които нямаш. Господ не те ръси със звезден прах, за да научиш нещо – той те среща с хора, с които да се сблъскаш. Това е чиста антифизика. Вакуумът има частици, които като се блъснат, се анихилират и се появява взрив от огромна енергия.
Ако умееш, живеейки в България, минала през „мутробарока“, да не се разочароваш, да не се пропиеш, да не станеш поредният „герой на деня“ от местната кръчма, който живее със спомена за старите си победи, докато гледа някое малко момиче да направи на „дармадан“… Ако успееш да не станеш такъв, но и да не си на върха на стълбата, където само крещиш „несправедливо е“, без да правиш нищо – това е успех. Трябва мъжкото и женското в човека да се свързват. Всеки да бъде и майчица, и бащица. Жената по-трудно праща деца на война, защото тя ги ражда. Мъжът, ако не развие това в себе си, вижда в детето само завоевател и го праща да умира за „държавата“, забравяйки, че държавата – това са хората. Хармонията е единственият изход.
Какво е за теб „Стълбата“? Метафора за какво е тя?
Тя:
Че постоянно трябва да се учиш и да се отучваш. Постоянно! Нагоре-надолу. Трябва да го правиш до края на живота си, дори на 90 години. Трябва да се отучваш от старото и да се научаваш наново, за да можеш да имаш връзка с младите хора. Иначе просто говориш общи неща и нищо не предаваш, нищо не остава от теб.
