Демократично е да се дават права на човека. Но не е демократично човек да не осъзнава и своите задължения. Правата и задълженията на демократичния човек вървят заедно, като два коня, като два вола, впрегнати в една кола.
Атанас Буров, от книгата „Срещи с Буров“, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК „Интерпрес 69“
Ако развием метафората на Буров, демокрацията е каруца, теглена от два вола. Единият се нарича „права“, другият – „задължения“. Когато вървят в една посока, колелата се въртят и каруцата напредва. Но ако единият спре, а другият продължи да дърпа, цялата система се разклаща, тресе и дори се разпада. Защото демокрацията не е нито само права, нито само задължения. Тя е в баланса – в онова напрежение между свободата и отговорността, което държи обществото живо и устойчиво.
Балансът, който поддържа социалното дълголетие
Още от Античността гражданството (демокрацията) се е възприемало не само като набор от привилегии, а като награда за активно участие в съдбата на полиса. Правото да говориш на агората означавало да имаш и задължението да защитаваш града, да уважаваш законите му, да плащаш данъци. В модерните демокрации този принцип е преведен в конституции, закони и институции. Правата дават пространство за лична свобода, докато задълженията създават рамката, в която тази свобода е възможна.
Когато един от „воловете“ отсъства, картината бързо се изкривява, каруцата започва да буксува. Ако акцентът е единствено върху правата, получаваме общество, доминирано от искания и претенции. Без ограничителната рамка правата се превръщат в беззаконие и хаос, обществото губи устойчивост и няма бъдеще. Ако акцентираме само върху задълженията – без права, рамката се превръща в ограда от бодлива тел, в диктатура, връщане към авторитаризма, при който свободата е жертвана в името на реда.
Източник: Атанас Буров 1875-1954г
Как „волът“ на правата се оказа по-силен
През последните десетилетия дискурсът на демокрацията почти навсякъде по света се завъртя около гражданските, политическите и личните ни права. Исторически това е разбираемо. След ужаса на тоталитарните режими и военни диктатури на 20. век е било жизненоважно да се гарантират свободите ни – на словото, на събранията, на съвестта, на движението, на изразяването. С рухването на Берлинската стена и глобалната вълна на либерализъм този език стана универсален, заля и страните от Източна Европа.
век донесе невиждан подем в движенията за права на малцинствените и непривилегировани групи, хуманизмът издигна в култ индивида и правото му на самоидентификация. Добавете към тази вече бурна смес катализатора на комуникационните технологии, смарт алгоритмите и възхода на социалните мрежи, в които всеки „има право“ на мнение, на изява и последователи – резултатът е силно нестабилно съединение с избухлив характер, което се нуждае от стабилизатори, от рамки. Но в мрежите рядко се говори за задълженията, които вървят с тези права – задължението да бъдеш информиран, да носиш отговорност за думите си, да не разпространяваш лъжеинформация и полуистини, да уважаваш другия, да цитираш фактите, а не личните си пристрастия. И така волът на правата изпревари своя позабравен партньор – вола на задълженията и отговорността.
Българският случай – принципът на махалото
В България този дисбаланс е особено видим. През първите години на „преход към демокрация“ обществото се фокусираше почти изключително върху свободите. Учехме младите да познават и практикуват правата си – правото на пътуване, на предприемачество, на свободно слово, правото на зачитане на личността, правото на политически, религиозен и социален избор. Правото да бъдат себе си. Това беше съвсем естествена реакция след десетилетия на ограничения и липса на свободи. На принципа на махалото поколението, израснало само със задължения без свободи, рефлективно наблягаше във възпитанието на децата си на свободите, без да акцентира върху задълженията. Обществената дискусия за задълженията така и не се състоя. Остана някак вторична, неважна, по подразбиране. С идеята, че „един ден“, когато вече имаме демокрация, права и свободи, ще се заемем и с темата за задълженията и отговорностите.
Резултатът е основна тема на дискусиите ни днес – избирателната активност е хронично ниска, защото правото на глас се възприема като личен избор, но не и като отговорност пред обществото. Данъчната и осигурителната ни култура е слаба – очакваме пенсии, здравеопазване и образование, но често без ясното съзнание, че те се финансират от солидарни вноски. В публичното пространство доминират протести и искания за повече права, докато разговорът за задълженията все така липсва. Отговорността – обществена и лична – се прехвърля върху институциите и политиците, върху миналото или върху външни фактори, търсят се виновни, хвърлят се обвинения, но много рядко се срещат примери за поемане на лична отговорност – в сегашно време и в първо лице, единствено число.
Другите демокрации – огледала за сравнение
Едва ли е утешителна констатацията, че не само българската демократична каруца е закъсала. Волът на правата, изискванията, претенциите, избягването от отговорност и нереалистичните очаквания е май по-силен навсякъде по света. Или поне в западния свят. В Съединените щати например спорът за правото да се носи оръжие рядко се съпровожда от разговор за отговорността, която идва с него. В Европа социалната държава обещава широки социални права, но зачестилите кризи в пенсионните и здравните системи показват, че задълженията на данъкоплатците не се възприемат със същата тежест.
В страните от Източна Азия се практикува друг модел на демократичен впряг. В Япония и Южна Корея например задължението – към семейството, към работата, към обществото – е главен приоритет на индивида. Общността стои над егото, общото благо – над личния интерес. Там балансът между права и задължения изглежда по-здрав в обществен контекст, макар и не без своите предизвикателства.
Не е трудно да забележим тук корелацията между отговорност и колективизъм срещу права и индивидуализъм. В западните общества, оформени от векове на либерална философия и правна традиция, индивидуализмът е поставил личните права в центъра на политическия и моралния живот. Поколения европейци са закърмени с хомогенното „аз имам право“, докато принципът „аз нося отговорност“ е застъпен неравномерно – само в някои културни групи и общества, и то в различна степен. Индивидуализмът е безсъмнено отговорен за много от постиженията, с които се гордеем – от гражданските движения до технологичните иновации – но в същото време е подкопал чувството ни за общностна солидарност, която е фундаментът на демокрацията.
В Източна Азия, напротив, преобладаващият колективизъм исторически е възпитавал по-силно съзнание за личните и обществените задължения. Там индивидът има смисъл само като част от общността – семейството, компанията, нацията. Това обяснява защо в Япония и Южна Корея балансът между права и отговорности изглежда по-устойчив: свободата е ценена, но тя естествено върви с очакването за принос и дълг към останалите. В този конфуциански, колективистки контекст дори напредъкът на технологиите не успява да подкопае устойчивостта на социалните връзки между хората.
Този източно-западен културен контраст илюстрира, че демокрацията не е само институционална рамка, не се определя само от законите и прилагането им, а е в пряка зависимост от културната матрица, влияе се от уменията на обществото да поддържа равновесието между двата „вола“. И се променя – с историческия контекст и с технологичния прогрес.
Когато каруцата се клати
Какво става, когато правата се превърнат в единствения език на демокрацията? Гражданското общество губи своето единство – способността да възприема себе си като общност, а не като сбор от индивиди с разнопосочни, несъгласувани искания. Избуява индивидуализмът, отслабват връзките между обществените групи, намалява емпатията, засилва се противопоставянето – между класите, поколенията, етносите, малцинствата. Разпространява се вярването, че „законът е за другите“. Политиците и влиятелните обществени фигури се поддават на изкушенията на популизма: обещават права и придобивки, без да говорят за цената, без да призовават за отговорност. И сами дават пример, като практикуват показно правата и свободите си, докато абдикират от задълженията и отговорностите си. Сочат и наказват виновници, докато намират оправдания за себе си.
В търсене на равновесие
Истинската демокрация не е нито царство на правата, нито диктат на задълженията. Тя е динамичното равновесие между двете, което движи каруцата напред. Жизненоважният баланс между свободата и отговорностите се постига не чрез философски дискусии или законодателни формули. Демокрацията не се налага „отгоре“ и насила. Тя възниква „отдолу“ и се крепи на здравия фундамент от многобройни връзки между индивиди, групи и сдружения. Демокрацията е преди всичко практика и личен пример – тя се учи и усъвършенства чрез участие. Умението да съчетаваш права и задължения се придобива не по учебник, а в практиката: в реални общности, граждански инициативи, клубове, читалища или студентски организации. Когато човек застане редом с другите и работи за обща кауза – било то спортен клуб, квартално озеленяване или благотворителна акция – той упражнява своето право, но и неизбежно поема отговорността, която върви с него. Именно в тези малки „битови демокрации“ се изграждат уменията за балансиране между свободата и задължението, навикът да зачитаме правата на другите, да артикулираме нуждите си, да преговаряме и търсим взаимноприемливи решения. Тези навици и умения, придобити в ежедневната практика – те правят възможна и „голямата“ демокрация на държавата.
Ако искаме демокрацията да оцелее в България и в света, трябва да преразгледаме волския впряг, който дърпа каруцата ѝ. Да възстановим баланса, като върнем в разговора позабравената дума „отговорност“. Но не с дискусии за това какви отговорности носят „другите“ и не за това кой е бил отговорен в миналото, без да хвърляме вината върху миналите поколения и без да демонизираме младите. А в сегашно време, в първо лице, единствено число: „Аз съм отговорен, аз имам задължения, от мен зависи бъдещето на страната и света“.
