Когато навършиш 3 – 4 години, пристъпваш плахо в детската градина, за да може, когато си на 7, да влезеш в първи клас, на 19 да си завършил и да се гмурнеш в академичния живот, след това да работиш по специалността си, за да може да изкараш достатъчно пари, да създадеш дом и семейство, за да може…
Докато растем, ни се налага усещането, че животът трябва да следва определен ред, подобно на формулата за линейна функция y=a.x+b. Стартът + усилията, = успех.
Сметките обаче не излизат. Казват, че ако си ,,праволинеен“, ще успееш, но животът не е права линия. Стартът ни не е еднакъв, светът не реагира предвидимо на усилията ни. Успехът, каквото и да означава той, невинаги е следствие отпоследователни стъпки. Линията все някъде се изкривява. Има, убежища, които събират хора, счупили формулата, или такива, които не са имали шанса да я следват. Това са хора с шарени съдби, решили да начертаят линия назад и пространствата, които ги събират, са вечерните училища.
Пристъпвам прага на Пето вечерно СУ „Пеньо Пенев“ към 19 часа. Тук няма деца и коридорите са лишени от типичното за училищата жужене. Едно момче опитва да сглоби мелодия на пиано във фоайето. Разминавам се с няколко души и се затруднявам да преценя дали са от учителския състав, или са ученици. Тук е невъзможно да отгатнеш в кой клас е човекът, а и това не е толкова важно. Защото колкото и различни да са пътищата, от които идва всеки, общата спирка е съзнателният избор. Вечер е, а първият учебен час предстои. Малко закъсняват, те винаги са закъснели. По бръчиците на лицата им може да гадаеш за съдбата и характера на всеки. В очите на повечето се отразява умората от приключилия работен ден, а за някои той ще продължи и след часовете. Но са тук и сега ще ви запозная с част от тях.
РАСТЕЖ
Виктория e в 12. клас, но животът ѝ отдавна не е ученически. Тук е, защото иска да бъде свободна да работи това, което обича. Но за разлика от повечето дванадесетокласници, вече е успяла да постигне един друг вид свобода – има собствен бизнес. Сама основава фирма за почистване. За много хора независимостта, която придобиваш, когато работиш за себе си, е достатъчна, за да се наречеш успешен. Но дали не е по-важно разбирането за мащабите на свободата и нейната същност. Реализацията за Виктория не е само финансово удовлетворение. Решена е да продължи образованието си в сферата на педагогиката и спорта, защото иска да бъде полезна, да помага на деца и възрастни, да предава убеждението си, че движението е здраве и едно от най-важните неща в света, в който живеем.
Открива своята страст покрай дъщеря си, която е имала здравословен проблем. Започва да се интересува от спорт и изкарва курсове за фитнес инструктор и персонален треньор, за да може да ѝ помага да живее здравословно.
Днес двете учат заедно. Дъщеря ѝ е в 11. клас, а вечер вкъщи си помагат с уроците, споделят успехите и трудностите си. Но защо един толкова мотивиран и деен човек не е завършил средното си образование ,,навреме“? Налага ѝ се от ранна възраст да се издържа сама. Става майка на 17 и избира да постави грижата за детето си пред собственото си образование. Въпреки трудностите, които среща при съчетаване на отговорностите от зрелия живот с редовното средно образование, споделя, че училището ѝ носи истинско удоволствие. Тук е срещнала разбиращи учители, които ѝ желаят най-доброто, както и подкрепящи съученици. ,,Посрещат ме с усмивка“, казва тя, ,,това просто е един старт за всичко, което ми предстои.“
Виктория вярва, че такива училища са незаменим шанс за хората, които са пропуснали нещо по пътя си, и за обществото в неговата цялост.
СВОБОДА
Вторият ми събеседник познава цената на свободата, защото я е губил. Мехран бяга от Иран преди около 15 години, след като е арестуван неправомерно заради участие в протест. След себе си оставя работа като сценарист в националната телевизия и мечтата си да стане режисьор. В България се налага да започне целия си живот отначало. Той вярва, че за да живееш добре в едно общество, е много важно да положиш усилия да се интегрираш, но да запазиш и себе си. Днес Мехран говори български свободно, приел е името Стефан, свири като басист в група BULL$HIT, която е оглавявала класациите на радио Z-ROCK, работи в Театър ,,София“ като сценичен работник и пише сценарии. В момента е в 9. клас и е изпълнен с желание да продължи образованието си и да сбъдне мечтата си да стане режисьор. НАТФИЗ е една от следващите му цели, но е готов и за изненадите на живота. Нарича себе си гражданин на света. Мечтае да се занимава с кино и да направи български филм, който да покаже, че човек може да реализира потенциала на въображението си, без да се съобразява с рамките, които му се налагат. ,,Да излезеш от рамката, е проблем за повечето хора“, казва той. В момента прави късометражни филми в малкото си свободно време. Докато говори с мен, споделя: ,,Аз и в момента съм на работа“. Разказва ми една история – как НАСА търсят начин да създадат химикалка, която да пише в Космоса. Влагат време, усилия, ресурси, а се оказва, че руснаците отдавна пишат с молив. За Мехран свободата е да мислиш, да се питаш откъде идваш, накъде отиваш и защо си тук. Свободно да осмисляш идентичността си – защо аз съм аз? Търсенето на отговор е един безкраен път.
Ако всичко върви по план, когато завърши НАТФИЗ, Мехран ще е на 47 години, но е убеден, че за развитието няма възрастови граници. Важно е да правим това, което обичаме.
БЛАГОДАРНОСТ
Надка е благодарна за възможността да бъде тук. Благодарна е, че може да учи. За нея годините също не са фактор, когато искаш да станеш по-добър човек. Вярва, че училището изгражда това у нас. През деня тя работи като хигиенист в Нови Искър, след работа се прибира, за да помага на седемгодишното си дете с домашните, а след това пътува към центъра на София, за да започне своята учебна вечер. Макар да е изморена, натовареното ежедневие не ѝ пречи, защото е избрала да поеме по път, който я изпълва с гордост и ѝ носи щастие. В училище никога не избира лесното, защото вярва, че човек израства именно чрез трудностите. Влага завидно старание, внимание и дори обич в процеса на ученето. Обича часовете, учителите си и усещането, че се развива. Основната и най-силната ѝ мотивация е детето, за което желае да бъде пример.
В един от часовете по литература на класа е поставена задача да си изберат стихотворение, което да научат. ,,Намерих едно, което много ми хареса“, разказва тя. ,,Повтарях си го един ден на работа и го научих.“ Стихотворението е ,,Обесването на Васил Левски“.
От дете е харесвала училището и го е посещавала с желание. Дори когато не са имали средства за закуска сутрин. Но суровият живот понякога отнема ценните за нас неща. Когато влиза в професионална гимназия, се оказва, че семейството няма възможност да осигури специализираните ѝ учебници. Надка разчита само на записки, учи благодарение на най-важните неща, които успява да запише в тетрадката си, която пести. ,,Завърших с 4,30. Доволна съм от себе си спрямо условията.“
Но в този период тя губи баща си, а майката оставя трите си деца. Те са принудени да пораснат бързо и да разчитат единствено на себе си. Така училището остава назад, а днес тя прави осъзнатия избор да се върне в него. Една от основните причини е възможността да си намери по-добра работа, с която да е способна да финансира образованието на детето си в бъдеще. Сега е 9. клас. Боли я, че в очите на обществото вечерното училище е място за ,,изостанали хора“, защото всеки един от тях заслужава уважение заради избора, който е направил въпреки тежкия си път.
ПРИНАДЛЕЖНОСТ
Славейко идва тук с простата цел да изкара книжка. Преди да се запише обаче, е притеснен. Чувал е какво се говори за района около Женския пазар (където доскоро беше училището) и се пита сред какви хора ще попадне. Предразсъдъците му обаче са разколебани още на първия ден, а до края на първата седмица се чувства като у дома си. Казва, че винаги е ходил с желание на училище, но тук – повече от всякога. Не е завършил средното си образование ,,навреме“, защото е избрал да се впише в среди, които дават усещане за бърз и охолен живот. Улицата успява да го научи на неща, които никъде не се преподават – как да реагира и как сам да се справя с трудностите, но най-ценният урок за него е начинът, по който гледа на света. Затова избира живот, в който вижда по-дълбок смисъл и разбира разликата между това да се впишеш и това да принадлежиш.
Във вечерното училище Славейко среща любовта, оказват се от един клас и вече имат дете на 1 годинка. Работи в строителството и се определя като свободен човек, защото е постигнал своята независимост с труд и постоянство. Сега е 12. клас. Когато го питам дали нещо ще се промени, когато завърши, той се усмихва и казва: „Дипломата е просто една хартийка. Много важна хартийка. Но по-важно е какво имаш тук“ – посочва към главата си. След това добавя: ,,Но ако си с образование, хората те гледат по друг начин. Имат уважение към теб“.
Славейко вече има това уважение заради сърдечния човек, който е. Той винаги е готов да помогне безкористно на учители, съученици, приятели. Помага и на непознати хора, защото се радва на усмивките на околните. Желае да бъде по-добър пример за детето си, да му даде това, което е осъзнал по- късно.
,,Преди исках да се впиша. Сега не живея за хората. За себе си го правя.“
СЪЩНОСТ
Растеж, свобода, благодарност и принадлежност са основните елементи на необятното понятие личност. Свободата е изначално човешко право и вътрешна необходимост, чрез която се реализират останалите. Растежът е потребността на човешкото същество да не спира да се стреми към по-добро. Принадлежността е осъзнаването, че не съществуваме сами и ставаме истински хора едва когато се свързваме с другите. Благодарността ни позволява да оценим живота си и без нея губим връзка със собствената си същност. Човешката личност не е измерима с длъжности и дипломи, защото е необятна и безпределна. Затова всеки заслужава своя шанс и втория си опит.
Точно тук трябва да отдадем заслужено признание и на учителите, които най-добре познават цената на усилията и жертвите. Те живеят заедно с проблемите на своите ученици, носят ги със себе си и проявяват разбиране и търпение към всеки. Стараят се да адаптират учебния материал към зрялата аудитория. И те подобно на учениците, лишават семействата си от присъствие и отделят време и енергия, които биха могли да съхранят или посветят на себе си. Без тяхната отдаденост и постоянство нямаше да съществува и това пространство, в което хората, които са закъснели, могат да се изправят, да растат, да се гордеят със себе си и да намерят своето място в хаоса на света.
В България има едва 3 вечерни училища, 2 от които в София. В тези пространства се формират активни отговорни граждани, следващи модели на трудолюбие, себеуважение, взаимност, които – подобрявайки себе си – повлияват и социалната среда. От Пето вечерно училище СУ ,,Пеньо Пенев“ тръгват хора, които променят пътя си. Дочух истории за вече реализирали се възпитаници – една жена сбъднала мечтата си да работи в Народната библиотека, друг – е рентгенов лаборант, трети е лаборант в МВР болница, четвърти се готви за бъдещ учител, пети вече е студент по география. Пътищата им са различни, но ги събира отказът да приемат, че са ,,закъснели“.
