Есето, с което Борхес завършва „Нови разследвания“, е посветено именно на тази тема. То е кратко и за съжаление, ще ми е трудно да добавя към него каквото и да е било. До болка съм съгласен с тезата, че е рисковано да се твърди, че съществуват класически произведения или че ако нещо е класическо, то още дълго ще си остане такова. Факт е, че днес никой не чете Балзак. Вярно че името му отдавна е в учебниците, но дори учителите, които трябва да го преподават, някак с облекчение въздъхват, признавайки, че „Дядо Горио“ сега не е част от задължителната програма. Всъщност сега нищо не е задължително. Може да се живее и без „Фауст“. Може и без „Илиада“. И без „Одисея“. А тогава защо Хипократ е вярвал, че изкуството е вечно, би възразил някой. Вероятно защото никой не е чел поемата му, ще отвърна аз и ще добавя, че прословутата сентенция е фрагмент от стих, който ни казва нещо съвсем различно. И то е, че за раждането на една творба е необходимо време, по-продължително от човешкия живот. Не само създаването, а дори осмислянето на един текст изисква повече дни, отколкото са ни отредени под слънцето.
Но ако тогава само за „Илиада“ няма да ни стигне времето, то как ще опознаем контекста, в който се е родил този епос? С какво ще го сравним? И колко живота ще са ни необходими, за да формираме критерии за оценка? Ами ако (някак изведнъж) се окаже, че валидността на тези критерии е съвсем мимолетна? Ако изчезне опозицията по квантитет при гласните в старогръцкия език, тогава как ще разберем как са звучали дактилът и хекзаметърът? Ще остане ли нещо от класическата метрика и прозодия? И съответно – ако ги няма – дали епосът няма да заприлича на таратор без мляко и краставици? Самопонятно е, че когато преди две хилядолетия и половина Хипократ е рефлектирал върху подобни проблеми, книгите на древните гърци са се броели на пръстите на четири-пет ръце. А днес? Когато само за Хипократовия корпус има повече от 30 000 монографии? Как е мислима познаваемостта на каквото и да било? Невъзможно е да опознаем текстовете и съответно няма как да ги каталогизираме и да ги подредим като „класически“ и „некласически“. Вярно че ако някога Балзак е имал време да напише „Човешка комедия“, то и ние сме длъжни да намерим време да я прочетем. Само че, ако имаме време за 146 Балзакови романа, къде и как ще намерим време за Дикенс? Или за Толстой? И ако все пак случайно намерим, дали няма да заприличаме на удавник, който е длъжен, умирайки, да се любува на морската шир? Защото, ако основната функция на изкуството е хедонистичната (Борхес казва така), кой би му се наслаждавал, ако ще се налага да се чете повече от 24 часа в денонощието? А и ако четеното се превърне в затвор, от който измъкване няма, каква ли ще е ползата от свободата, която дават книгите?
Ето защо се чувствам длъжен да се върна към позабравеното определение на аржентинския класик: класическа е (повтарям) не онази книга, която притежава едни или други достойнства, а онази, която няколко поколения хора четат с постоянно усърдие и с необяснима преданост.
От което би трябвало да следва, че думата clasiss означава – ни повече, ни по-малко – каталог на кораби. Но вероятно означава и нещо друго. И то е, че върнем ли се в осми клас и прочетем каталога на корабите (νεων κατολογοσ) от втора песен на „Илиада“, той ще бъде друг. Пак ще има 1186 кораба в него, но Борхес и времето, което сме преживели след осми клас, са го направили различен. Това ще бъде друг каталог, тъй както и аз съм вече друг. Не е невъзможно класиката да е връзката между тези другости. Нещо подобно (по повод границите на Едното с другостта) ще каже и Платон в диалога „Парменид“. Няколко хилядолетия по-късно на Лосев ще му хрумне, че Класиката или добрата стара Пайдея е същото – безброй бележки под черта към „Парменид“ и безкрайно броене на кораби… докато Умът не стигне до Едното. Тогава ще стане съвсем ясно защо броят на незавършените Балзакови романи е колкото броя на корабите на Нестор. Ще станат ясни още безброй други неща. Но това ще е възможно само ако човек чете поне 30 часа в денонощието. До абсолютно полудяване. Като онова на Есхил, който в лудостта си въвел втори актьор на сцената и объркал всичко. Вярно че така се е родил театърът. Родил се е и Софокъл. Както и Едип… но дали цялата тази история се съотнася с Истината, тъй както Йокаста със сина си?
Ала класическото възпитание изисква да не се задават подобни въпроси и такъв тип разговори да застиват в мълчание.
