В края на 2025 г. вече широко се говори и много се пише за „интернационалната революция на Gen Z“. В световен план се заформя една много силно изразена нова тенденция – младите, „дигиталните аборигени“, ТикТок поколението, зумърите, постмилениалите, меме генерацията, наричайте ги както си искате, но поколението на родените в началото на 21. век прекатурва правителства и променя глобалния политически пейзаж. Сега! Тази година. В този момент. Те са движещата сила на събитията в Мадагаскар, Мароко, Кения, Непал, Того, Мозамбик, Сърбия, България. Те, може би, променят света пред очите ни.
А за останалата част от човечеството, за всички нас, дето сме живели и в миналия век, остава да решим как се отнасяме към тази джензи революция. По мои наблюдения човечеството се дели на две категории: тези, които им се радват и ги подкрепят, и другите, които избират да ги подценяват, подиграват и пренебрегват.
Кой е прав?
Фотография: Иван Шишиев; Етюд-и-те на София
Аз имам един много любим цитат от филма „Алоха“, в който героят на Бил Мъри (корумпиран, циничен, застаряващ военен офицер, алкохолик, мачо) мъдро отбелязва, че:
Бъдещето не е просто нещо, което се случва. То е брутална сила с великолепно чувство за хумор, която ще мине през теб и ще те смаже като валяк, ако не внимаваш.
Малко зловещичко звучи, но ми е любимо, защото е много вярно.
Бъдещето е сила. Брутална! И да – с извратено чувство за хумор. Сляпа – като валяк мачка всичко пред себе си. За да оцелееш, трябва да внимаваш – да гледаш напред и да посрещаш бъдещето с отворени очи, не зазяпан назад към миналото, не вторачен в пъпа си. Да си гъвкав и да се адаптираш към промяната – не да се вкопчваш носталгично във фосилите на миналото. Да гледаш по-далеч от носа си. Да не подценяваш сляпата брутална сила. Да не я игнорираш. Да я уважаваш.
Всички, които сме поживели на тоя свят (по-дълго от джензитата), имали сме някакъв успех в миналото и сме се чувствали за кратко велики и силни, но сега застаряваме и губим суперменското си самочувствие, всички ние (порасналите) страдаме от един голям споделен страх – страха от бъдещето. От промяната.
Знаем, че валякът идва за нас. (Той не се крие, не дебне коварно в засада, не се опитва да ни изненада – бъдещето винаги пристига с грохот, фойерверки, скандиране, песни и фанфари. Даже слепите и глухите го виждат и чуват. Само глупаците могат да се преструват, че нищо не се случва и нищо не се променя.) И имаме избор. Как да го посрещнем – с отворени обятия или на нож.
Фотография: Иван Шишиев; Етюд-и-те на София
Смелите и достойните го посрещат лице в лице – приемат го, адаптират се, ако могат, и се оттеглят с почести и слава към следващата фаза на живота си. Да гледат отстрани и да помагат с каквото могат. (На бъдещето. На промяната.)
Страхливците му обръщат гръб (на бъдещето), крият глави в пясъка на миналата си слава и се преструват, че никаква промяна не идва, никакъв валяк не се търкаля със страшна сила по надолнището. Живеят в измислените си светове, в които те все още са млади, силни, успешни и велики. Ама другите не ги разбират! Светът им е крив (особено младите) и няма начин да не е глупав (особено тия недорасли сополанковци!), щом не иска да стои вкаменен в онази прелестна епоха на техния апогей. И разбира се, по навик от старото време, страхливците говорят големи думи. (Защото измислените светове съществуват само чрез думите.) Предимно небивалици, на които само те си вярват. Как младите (бъдещето) са неопитни, глупави, инфантилни и нищо не разбират. Ей ги нà – дискета не са виждали! На Ленински съботник не са ходили! И филийка с мас не са яли. Джензи някакви! Дигитални диваци! ТикТок им е изпил акъла!
Страхливците говорят как започналата промяна (бъдещето) е пълна глупост, ден до пладне, нищо няма да постигне и само нещата ще станат по-зле. Ми тъй де! Как би могло да е по-добро едно бъдеще, в което нашият залязващ човек няма да е велик, а ще трябва да гледа от задните редове в публиката (в добрия случай) или ще е стъпкан от валяка шегобиец на арената (в лошия). Повтарят неуморно как няма нищо по-добро, по-достойно и по-велико от миналото. Колко са важни „традиционните“ ценности, „героичното“ минало, консервативните възгледи, „класическото“ изкуство, „изконните“ ни уотевър. Да, важни са, но историята не чака, светът не спира своето движение напред. Проповядват да се затворим в себе си, да не общуваме, да нямаме доверие на никого, да не се интегрираме, дигитализираме, либерализираме, да се изолираме и да се оттеглим в монашеско съзерцание на нашите национални уникалности. И разбира се, не бива да се променяме! За нищо на света! Промяната е най-страшен враг на общество (от страхливци)! Добре сме си ние тук, в статуквото. Я вижте как хубавко си живуркаме – вие в тинята на безнадеждността, аз в блясъка на отминалата слава!
Фотография: Иван Шишиев; Етюд-и-те на София
Ама младите (бъдещето) не харесвали, друго искали, на тях им било тясно в нашия фосилизиран музеен рай на миналото. В Европа искали. Моля ви се! Либерални ценности подкрепяли. Светът бил тяхната родина. Видите ли! Ами какво разбират те, бе?! Ама-ха! Сополанковци вчерашни! Мършляци! Туй тук е мойто царство (дом, семейство, държава, партия, институция, научна дисциплина, индустрия, допълнете си списъка с каквото ви е на душа), аз съм го създал! Ще правят каквото им кажа! И само каквото аз им позволя! (Защото жалкото ми его е толкова уязвимо, че има нужда от ежеминутни потвърждения колко съм силен и страшен, иначе на секундата ще се спихна.)
Знам, че всички вече разпознахме типажа. На средна възраст, по-често мъж (не че няма и жени, но са по-малко, по исторически и социални причини – общественият успех по-рядко им е бил позволяван), който е бил „някой“, къпал се е в хорското (и собственото си) възхищение, но сега е поостарял, поналял се е, побелял, с очукано самочувствие и горчива бръчка край устата, сочеща надолу – към многобройните разочарования, които е трябвало да преглътне, в посоката на бързо намаляващото възхищение – и хорското, и неговото си собствено.
Той е навсякъде около нас. Не само в политиката, не само в България, не само в семействата ни и сред бившите ни приятели, сред бившите интелектуалци и бившите световни (и селски) звезди. Типажът е банално многоброен.
Общото помежду им е, че бруталната сила с великолепно чувство за хумор се е засилила неумолимо и ще ги смаже. Много, много скоро. Защото не внимават. Не гледат напред, а са се заплеснали, омагьосани от магията на „славното“ си минало. Не се адаптират, не се опитват да се включат в промяната, а се вкопчват носталгично в останките от безвъзвратно потънали в небитието неща. Не уважават неумолимата мощ на връхлитащото бъдеще, а се опитват да поддържат егото си, като ѝ се подиграват, подценяват я и предричат провал.
Фотография: Иван Шишиев; Етюд-и-те на София
Другото общо между тях е страхът. Защото знаят, че са обречени. Знаят го, защото са се обрекли сами. (Каквото сам си направиш, така и Господ не може да те нареди.) Стискат очи и си запушват ушите и се молят горещо, и се надяват отчаяно бъдещето да не ги връхлети. Ама вътре в себе си знаят, че нямат шанс.
Защото валякът на бъдещето лети към нас със страшна сила, протестира по площадите, сваля правителства по света, погребва стари догми, прави нова музика и ползва нови комуникации, руши и променя статуквото с лекота и безгрижие, които обиждат. И плашат.
Фотография: Иван Шишиев; Етюд-и-те на София
Самоосъдилите се на позор и забвение залязващи страхливци крият ужаса си с остроумия, подигравки и предсказания за провал. Крият го от себе си, затова са толкова агресивни, театрални и убедителни. Самонавиват се, че още имат време.
Защото нищо друго не могат.
За тях не ми е жал. Вече дори не ги съжалявам. Всеки сам си кове съдбата в битката с валяка веселяк. Който не уважава бъдещето, свършва на бунището на историята.
Но е важно за всички ни, независимо кога сме били родени – преди или след началото на това хилядолетие – да се запитаме: ние от кои сме. Как посрещаме бъдещето?
Важно е да помним и да си припомняме взаимно, че трябва да гледаме напред, не назад, да се адаптираме към промяната, не да се фосилизираме, да не подценяваме и да уважаваме тази „брутална сила с великолепно чувство за хумор, която ще мине през нас и ще ни смаже като валяк, ако не внимаваме“.
Ако искаме да имаме бъдеще.
