Родило се дете в едно семейство...
След няколко дни щастливият баща завел детето при мъдреца и му го представил.
– Ето, мъдрецо, това е детето ми. Идвам, за да ме научиш как да го възпитам.
– Кога се роди? – попитал мъдрецът.
– Преди седем дни – отговорил бащата.
– Закъснял си – отвърнал мъдрецът.
Откакто свят светува, едни и същи закони управляват човечеството. Едни и същи стремежи и желания съпътстват битието на хората. Променят се само средствата, обстоятелствата и целите, но не и вроденото желание на всеки човек да опознае света, в който живее.
Стремежът за знание е фундаментът, на който стъпва човечеството, достигайки големите постижения в науката, изкуството и технологиите. Едни казват, че знанието е дар, други – благословение, трети – оръжие, четвърти – проклятие, пети, шести, седми…Едно е безспорно – знанието е сила!
И това не сме го установили ние, а още онези първи мъдреци, които сякаш свише са получавали откровения за мирозданието. Стъпка по стъпка, напредвайки и обогатявайки познанието си за света и себе си, хората осъзнавали все повече и повече нуждата да бъдат просветени.
В много дълги периоди от човешката история обаче грамотността е била привилегия на малцина и това има своето обяснение – знанието е и опасност. България не прави изключение в това отношение.
След началото на книжовността в Средновековието, когато акцент е ограмотяването на определени прослойки от населението чрез разпространението на богослужебна литература, следват няколко века тотален регрес. Едва с първите наченки на светско образование в Ранното възраждане можем да кажем, че светът се отваря пред очите на българите. Копнежът, желанието за учение е толкова голям, че всеки баща, осъзнал тази потребност, е имал две основни задачи
– да задоми и изучи наследниците си.
Умишлено правим това бързо препускане през хилядолетията, за да видим картината от двата ѝ полюса (тогава и сега) и да си дадем сметка каква привилегия имаме, живеейки в 21. век. Темата е образованието и ще говорим от наше име – от името на родители със солиден опит в българската „образователна“ система. Ние сме хора, израснали и възпитавани в предишния режим. Нашите майки и бащи са плод изцяло на този режим, нашите баби и дядовци са формирани в Царска България, а техните родители са били от първите, които са имали достъп до някакво светско образование. Както и да ги погледнем, това са 130 – 140 години време.
Какво се е променило за малко повече от век? На пръв поглед много. Количеството информация, броят на учениците, училищата, материалната база, технологиите… Но има ли концептуална промяна в българското училище от времето на първите светски училища? Да, има, но не бихме казали, че е съществена. А днешното време изисква не само промяна, а и съвършено нова система, изисква революция. Информационната буря, в която живеем, отдавна е изместила центъра на внимание на децата, а училището упорито повтаря старата до болка позната мантра и очаква резултати. Най-общо проблемът може да се опише като несъвместимост между операционна система и хардуер. Опитайте се да инсталирате Windows 10 на компютър 386 от края на 80-те!
Невъзможно е! Е, подобно нещо се случва и на полето на българското училище. Имаме една остаряла и ненужно усложнена хардуерна платформа, към която трябва да се интегрира едно технологично поколение, което обаче не може да се разпознае в нея. Проблемът на българското училище е, че в голямата си част не разбира спешната нужда от нова основа, върху която да стъпят и ученици, и учители. Основа, създадена по съвършено различен модел, с различна философия на комуникация и различен подход в обучението. Абсурдно е при толкова много информация наоколо да караме учениците да наизустяват сухи дати и събития без никаква връзка между тях. Опитът за въвеждане на т.нар. „интердисциплинарен подход“ се сгромолясва с пълна сила, защото, от една страна, няма достатъчно подготвени учители, а от друга, се борави с до болка познатото ни учебно съдържание. Абсурдно е да се зубрят ненужно сложни теми, които паметта много бързо изхвърля като ненужен багаж. И това не се прави, за да се акумулира знание, а за да се постигне оценка.
Изоставено българско училище. Фотограф: Нончо Илиев
Стълбище в СУ „Св. Климент Охридски“. Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Идеята за добрата оценка на всяка цена е най-лошата мотивация за едно дете. Оценката е нищо повече от моментна снимка. Тя не съдържа никаква информация и не носи никаква стойност, ако зад нея не стои нещо, което детето е разбрало. Оценката не те прави добър или лош ученик! Абсурдно е и да изискваме всички деца да са еднакво добри по всички предмети. Това, освен че е ненужно, е и опасно за детската психика. Ако приемем, че в един клас има 25 деца, то имаме 25 различни вселени и всяка от тях е неповторима, а това е безценно. Но за да опознаем една вселена, трябва да се докоснем до нея, трябва да говорим, трябва и да слушаме. Сложността във взаимодействието с новите поколения идва оттам, че тя наистина изисква друг подход. Възможно ли е в сегашната конструкция на системата един учител да отдели еднакво време и внимание на всяко дете? Разбира се, че не. Затова, когато говорим за управление на един колективен ум (какъвто е класът), най-сложното от всичко е спечелването на вниманието, а после и на доверието. В крайна сметка, щом почти всяко дете има нужда от консултации в извънучебно време или от частни уроци за матурите, това означава, че настоящата система просто не работи. И това е дългогодишен проблем. Казват, че осъзнаването на проблема е първата стъпка към решаването му. Въпросът е има ли осъзнаване и има ли воля за промяна? Стигаме до ключовата дума – воля.
Но нека бъдем реалисти. Тази битка не е нито от бързите, нито от лесните. Промените в системи като тази са твърде болезнени, защото засягат най-вече хората, а голяма част от днешните учители просто не са съвместими с времето, в което живеем. Някои от тях не могат да се променят, защото са формирани в един твърде тежък шаблон, други изпитват технологични затруднения, трети не издържат психически, четвърти, пети, шести…Неслучайно хората навремето са казали, че да си даскал, лекар или свещеник, не е работа за всеки.
Дали обаче е само училището?
От другата страна на барикадата са родителите, които смятат, че щом децата са на училище, техните ангажименти са приключили. Умишлено използваме думата „барикада“, защото усещането е като при престрелка между две враждуващи страни. Размяната на изстрели (отговорности) е най-точната формулировка на отношенията училище – родители. Криворазбраната свобода роди и една уродлива форма на отношение на част от родителите и към институцията, и към учителите. Идеята, че някой ще ти купи образованието, че демонстрирайки социален статус, ще влияеш върху учители и директори, че правото на парвенюто е над правото на останалите, е нищо повече от комплексарски синдром. Образованието не започва от училището, то започва от семейството, от първия ден на детето (както казва и мъдрецът).
Ако връзката семейство – училище е компрометирана, не можем да очакваме добър резултат, защото възпитанието и мотивацията за учене не тръгват от класната стая, а от дома. И ето какво произвежда тази семейно-училищна колаборация като резултати: Около 10% от децата се справят много добре, защото имат подкрепата на родителите си и самите те са мотивирани. Около 20% се справят на средно ниво без изблици на гениалност. Тъжната истина е, че голяма част от оставащите 70% завършват функционално неграмотни. Това не означава, че те са неграмотни в пълния смисъл на думата, но определено се затрудняват да изразяват мнение, да защитават теза, да правят описания, да анализират, да разсъждават критично.
В крайна сметка оценките се явяват най-голямата заблуда. Оценката, която някой учител е поставил, всъщност е оценка на собствения му труд. По сходен начин можем да оценим и множество семейства, които не са си свършили работата, а очакват чудеса. И обратно в системата. Защо се заблуждаваме, че можем да постигнем различни резултати с едни и същи средства? Почти всяка година някакви творчески екипи от нереализирани академици се събират, затварят се в една тъмна килия и започват да умуват какви нови учебници да измислят. И така ги измислят, че дори самите те трудно си ги разбират. Но понеже бизнесът трябва да върви, то куцо, кьораво, сакато и академично се чувства длъжно да издава учебници, кой от кой по-странен и архаичен.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Обществото ни в лицето на отговорните фактори – министерство, създатели на учебно съдържание, издателства и т.н. – трябва да си извади главата от пясъка и да признае своето безсилие, защото учителите, които наистина искат да си свършат работата, буквално събират като пъзел един урок оттук и оттам, за да сглобят нещо относително адекватно. Отправяни са многократно молби към МОН в творческите колективи, пишещи учебниците, да има поне по един действащ учител, който е виждал дете не само на картинка, но тези молби обичайно се отхвърлят. Същевременно проектът с електронната раница се потули, децата продължават да мъкнат 10-килограмови торби и все така да не разбират „какво е искал да каже поетът“! Даваме ли си сметка, че от килийното училище до наши дни начинът на преподаване не се е променил особено? Какво представлява той – един учител стои пред група ученици и им „прелива“ от своите знания.
В отминалите векове това е имало смисъл, защото даскалът и евентуално попът са били единствените грамотни хора в селото, а срещу себе си учителят е имал жадни за знания ученици, които буквално са попивали всичко. Днес урокът на ученика е в телефона му, а възможностите за иновативно обучение са безкрайни. Ето ви още една компрометирана дума – „иновативно“. Имахме опит с едно иновативно училище и един „иновативен“ преподавател, където урокът се преподава, като се прочита дословно. Ако случайно някой има въпрос, му се казва да си прочете урока още веднъж. Мисля си, че по подобен начин всеки може да преподава с успех от физическо до ядрена физика.
Какво можем да направим?
На първо място, да признаем, че семейството има голямата отговорност и превес в образованието на децата. И точно там трябва да се заложи летящ старт в ума на малкия човек. Когато станахме родители, си казахме, че най-най-важното нещо, което трябва да направим (освен да ги направим добри хора, естествено), е да влюбим децата си в книгите. Казахме си, че свършим ли това, останалото са просто фини настройки. Започнахме да четем книги и да разказваме истории още докато бяха бебета. Стояхме с часове до леглата им, четейки и измисляйки си приказки. И това беше ритуал, беше свещено време… и даде резултат. Децата ни обичат да четат – в интерес на истината, едното обожава и има физическа нужда от това, другото просто обича. Освен четенето от ранна детска възраст за нас беше изключително важно да поднесем подходящо четиво, когато започнаха да четат самостоятелно. Избирали сме книги с часове в книжарницата. И всяка книга беше с посвещение и насърчение от нас. Докато не забелязахме, че имат стабилен читателски интерес, не сме ги насилвали да четат т.нар. „задължителни книги“ за лятото. Нека си признаем, че този „сакрален“ списък е най-краткият път да откажеш едно дете да чете завинаги, ако разчиташ само на него за посока и вдъхновение.
На второ място, трябва да си дадем сметка, че сме в 21. век и децата ни са продукт на своето време. Не можем да ги третираме като връстниците им от 18., 19. и дори 20. век. И училището най-накрая трябва да прозре това. Време е за ново поколение учители, адекватни на времето си, които да отгледат ново поколение ученици. Да, децата са разсеяни, бързо губят концентрация, но са в състояние да обработват много повече информация за единица време, поднесена им по адекватен за тях начин. В никакъв случай не говорим за опростяване или елементаризиране, а за степенуване между важно, по-малко важно и определено ненужно съдържание, защото учениците буквално живеят в условията на информационно цунами. Училището има задачата да организира и канализира умения, да изгради критично мислене, за да се отсява същественото от маловажното, истината от фалшивото. Училището трябва да провокира, да развива способности за анализ, за работа в екип по проекти, умишлено да поставя фалшиви, невъзможни за решаване задачи.Не зная дали си даваме сметка, че ако между нас и нашите родители имаше една крачка разстояние като умения, достъп до информация и т.н., днес между нас и децата ни има огромна пропаст, чист вакуум, който училището към настоящия момент не е в състояние да запълни, а ние като родители запълваме както можем.
И на трето, но не на последно място – не номер, а личност! Децата не са номера в училищния дневник. Те са личности със силните и слабите си страни, с мечтите и страховете си, с талантите и мързела си… но са личности и трябва да се отнасяме към тях като такива. Образованието е споделеният грях на родители, учители и институции. Грях, който трябва да започнем да изкупваме. Веднага. Още от днес!
