Изкуствен интелект, фалшива идентичност
Ръка на каменна стена, бизони. После скулптура. Изведнъж перспектива, контражур. Витражи, Рембранд, Да Винчи. Пикасо и Джаксън Полък.
Библията. Дон Кихот, печатарската преса, Дикенс, 1984. 50 нюанса сиво и изведнъж поп еротика на първи ред в книжарницата.
Любимата ти картина, книгата на рафта до леглото или песента, която звучи в ушите ти, не съществува във вакуума. Нечия борба със света е родила онова творение, което днес те измъква от реалността. И после дойде 2022 г.
В математиката се подвизава терминът „конвергенция“ или „сходимост“. Един ред от числа се приближава до граница, която дефинира непреодолимото. Единственото свързващо звено зад всеки вид творение е творецът. Човек. Съзнание с идентичност, която го движи и представя света, реален или не, през погледа на него и само него. Всяка нова ера на изкуството носи разнообразие, дивергенция или разходимост. Безкраен извор от изживявания и очи, които да погледнат света по своя уникален начин и да го преведат за другите. Историята на изкуството във всяка негова форма е история на технологията, на манталитета и на борбата. Тоест днес трябва да сме заобиколени от многообразие на стилове, мнения, погледи. Защо тогава всичко конвергира?
Паноптикумът на социалните медии
Преди 2022-ра с ChatGPT беше 2018-а с TikTok. Преди това 2010-а с Instagram, a по-рано – 2004-та с Facebook. Лесно е да обвиним социалните медии. Но нека си припомним риалитата на 90-те, звездите на 80-те, папараците, военната пропаганда. Тогава бяхме ли автентични?
Кой съм, когато никой не ме гледа? Чии са мечтите ми? Когато съм зает да бъда като другите, кой ще бъде мен? Първо са мама и тате, после съученици, приятели, колеги. Съществуваме в контекста на обкръжението си и ако някога можехме просто да бъдем погълнати от града или гората в уединението си, сега дори зад заключената врата светът не ни оставя на мира.
Ако в началото сладкият, макар и наивен оптимизъм, че социалните медии ще ни свържат, беше в блясъка на всеки, сдобил се с новия тъчскрийн с Wi-Fi, сега всички сме един Атлас, държащ целия свят на раменете си. И какво бихте му казали? Да изправи рамене?
Но не и този път.
Източник: Пещерните отпечатъци на човешки ръце – Cueva de las Manos, Аржентина, праисторическо изкуство, източник: Wikipedia
Първо беше паноптикумът на социалните медии. Всеки бавно се превърна в карикатура на себе си. След това изкуственият интелект даде на всеки силата да бъде „творец“. Той работи на простия принцип на имитация. Няма оригинална идея, нито съзнание. Но ние отчаяно искаме да открием съзнанието във всичко около себе си. Затова започнахме да третираме вероятностното разпределение на думи като синоним на мисъл.
Генерирай ми това
Може би сте имали нещастието да бъдете свидетели на дебат между творец и „творец“. Един ден се появи фразата „генерирай ми това“. Графични дизайнери и художници, писатели и музиканти си дъвчат дипломите и проклинат безсънните нощи на креативни експлозии, на битките със самите себе си, защото Ванката от втория етаж е изхарчил 240 токена за картина на Да Винчи, „ако Да Винчи беше „добър“. Творецът застава с мощта на изобретенията си, на провалите и на пътя към визията си срещу… ами… Ванката.
Казват, че добрите творци имитират, а великите крадат. Преди да бъде Пикасо, Пикасо е бил просто Пабло, ученик на света. Преди Кристофър Нолан, Айн Ранд или Кейти Пери е имало просто Крис, Алиса и Катрин. Те откриват своята автентичност, като първо са подражавали, а после, нека сме честни, са крали от най-добрите. И един ден осъзнават, че няма нужда да крадат повече. Защото техният талант е истински и неповторим.
Познавате ли Алексей?
Алексей е младо момче, пълен с потенциал, емоционален и с желание да бъде по-добър. Алексей също така прекарва всяка свободна минута в TikTok, с поредния AI slop – сапунена опера за боровинка, на която ѝ изневеряват с портокал (не се смей, истинска поредица). Между зле генерирани, неестествени изражения и диалог, той гледа поредното видео на Дейвид Гогинс или Андрю Тейт за стойността на мъжа и липсата на такава у жената. И изведнъж получава покана за приятелство от AI генерирано момиче. Сцена от научнофантастичен филм? Не, просто вторник през 2026-а. Сега искам да погледнеш Алексей и да го убедиш да търси автентичността си. В какво? Откъде да започне? Изкуственият интелект е изправен пред своя криза – вече повече от половината съдържание онлайн е генерирано с негова помощ. Хайде да помислим – от какво се учат ChatGPT или Gemini? От какво се учи Алексей? Кого да имитира, от кого да открадне, за да открие какво всъщност е в него самия? Няма изплуване, освен ако не строшим телефона в стената. Така де, и после виждаме реклама на ресторант с AI вълни на фона на изгладено с Photoshop лице. Боже, звуча като чичо на пейката пред блока.
С умиление си спомням за времето, когато реален дебат беше къде седи запетайката при обръщение в официален имейл. „Здравейте, директор Гешева“ или „Здравейте директор Гешева,“? И някога това беше синонимно на усилието, което си вложил, на уважението към човека и всички онези социални правила. Глупости.
ChatGPT, напиши ми имейл към директора, уважително, с молба за напускане.
Източник: Гюстав Курбе – Ателието на художника (L’Atelier du peintre), 1854–1855, източник: Wikipedia
Не допускай грешки.
Не така, малко по-приятелски.
Супер, пращам.
Познавате ли Ванката?
Ванката е горд. С усмивка ти показва песен, генерирана на Suno, с видеоклип от Sora и текст от ChatGPT. Той е творец. Инстинкт е да сложиш кавичките, нали? Защо Ванката да не е автентичен? Това Е Ванката. Всичко от неговото произведение (да, добре, не негово, а на три AI агента) е проявление на неговата автентичност. Той не е певец, виждал е китара само на снимка, а последната му поема успява да римува „яка“ с „кака“. Но Ванката има какво да каже на света. Ванката има нужда светът да го чуе. Ванката е в онова лимбо между чуждото одобрение и своята идентичност. Браво, Ванка.
От пещерната рисунка до цветовете на Ротко, еволюцията на изкуството не е еволюция на вкуса. От първите изкуствени бои до печатарската преса и клавиатурата на лаптопа, технологията просто скъсява дистанцията между човека и неговото творение. Един е въпросът, който всички задаваме, облечен в справедлив гняв срещу откровената кражба на AI – кой е истински? Защо пианистът с 20 години опит или художникът с 50 събиращи прах тефтери са по-добри артисти от програмиста със страст към прерисуване на Ван Гог? Каквато е и разликата между бащата, бягал от терапия последните 50 години, и сина, избрал да потърси помощ.
Източник: Раул Хаусман – Механизирана глава (Духът на нашето време), 1919, асамблаж, източник: arthur.io
Преживяването
В пътя към своето откритие и идентичност трябва да преживяваме. В изкуството или живота (а защо изобщо ги делим) борбата със себе си и света е арматурата, която държи автентичността ни цяла. Всяка счупена четка, отхвърлен ръкопис или фалшива нота. Всяка грешка спрямо близък, пролята сълза или грешен избор. В страданието открих смисъла и искам да чуя, че не съм единствен. Че не съм сам. А какво ми казва поредната AI реклама или песен, в която нещо, което не мога да определя, звучи грешно? Текст с твърде много емоджита или „това не е…, това е…“? Какво чувам и виждам аз тогава? Че съм сам. Че съм последната личност на Земята. И после започвам да се питам дали изобщо съм личност. Кой съм аз, когато никой не гледа?
После пиша тази статия. После ти готвиш. После той прави бижута от мед. Кои сме ние блести в малките прераждания във всичко, което изгрява изпод ръцете ни. Заровено в ума ни, то покълва, за да бъде показано пред света. Или просто прехвърлено от една саксия в друга. От ума в левия шкаф на бюрото. Вместо да събира прах в плетеницата от мисли и емоции в съзнанието, прави същото в материалния свят. Не истински. Материален. Кой е истинският свят? Коя е истинската личност?
Творецът си ти. В свят на AI, на карикатури и имитации. Подражание, трендове и повторение на чужда самоличност. Ти. Само ти. AI имитира собственото си обучение, като теб, когато откриваш кой си. Той краде и подражава едновременно. Като дете. Като нас. Днес съм имитатор и крадец. Днес съм просто Крис, Алиса или Катрин. А утре ще бъда аз. Технологията не ни отдалечава от автентичното, тя ни дава шанс да отделим имитацията от реалността си.
Творецът си ти. На своя свят, на своята съдба и на своето изкуство. Не рисуваш? Пей. Не пееш? Пиши. Не пишеш? Просто бъди ти. Социални медии или не, изкуствен интелект или естествена глупост, никой не може да те имитира или открадне. Дори последната професия да бъде заместена от робот или софтуер с КПД 99%, никой няма да замести опита, довел те до днес и водещ те до утре.
Алексей е зает да бъде като другите. Тогава кой ще бъде Алексей? Той ще погледне огледалото. В отражението ще го погледне Ванката. Ти ще погледнеш огледалото. И тогава двамата ще си кимнете и ще си кажете само едно:
„Творецът си ти“.
