Влиза в стаята цветна. Първо виждаш розовото. После усмивката. След това обувките – повече от нестандартни, сякаш са избягали от сцена, на която няма правила. Розов колан с метални капси. Косата – вдигната високо, почти като знаме.
Мила Роберт приема поканата за този разговор, без да пита какви ще са въпросите, просто идва. Навреме. За мен тя беше любопитство. Слушал съм музиката ѝ – тя ме забавлява, но и някак резонира с балканската ми душа. В нея откривам хем ирония, хем болка, хем онази театралност, която ни е присъща, когато искаме да кажем нещо сериозно, но през смях. И много смисъл – защото Мила Роберт говори за живота на всеки от нас.
Зад тази цветна експлозия, която е Мила, стои строга дисциплина. От 13-годишна свири на китара, а от 16 излиза на сцена и прави концерти в малки зали и клубове. Участва в мюзикъли, качва кавъри в YouTube, събира своята публика бавно и с постоянство. Гласът ѝ е алт – плътен, земен. Освен певица тя е театрален изпълнител, художник, автор на текстове – за себе си и за други млади изпълнители. Активист. Може да я видиш на сцена, но и на протест. На прайда в София също.
Преди година издаде албума SRCE – дума, която пулсира през всички песни. „Отвори сърцето – хубаво му е, дай му да живее, дай му да дивее“, пее тя в Daj mu. Смесва езици и жанрове и излиза от рамките така, както някои хора сменят обувки.
В края на 2025 г. представи „Свобода“ – песен, която дойде в момент на обществено напрежение и усещане за изчерпване. „Свобода“ като освобождение – от страх, от срам, от несправедливост, от мълчание. Революцията е във въздуха, казва тя. Но не крещи. По-скоро го изпява.
Има още нещо, което се вижда бързо – тя е влюбена. Вече три години до нея е Бенжи – също музикант, също част от този свят на създаване. Любовта при нея не е таблоидна подробност, а енергия. Личи.
Източник: Фотография – Ели Дели
Април е, този месец е предопределен да носи шега в себе си. Понякога се питам – къде изчезна хуморът? Как смяташ, изчезна ли хуморът?
Тя:
Абе, не изчезна. Влез в TikTok – знаеш ли какви сладки хора има отвсякъде. Нещо си правят в ежедневието си и си пускат камерата, и говорят глупости. Има толкова готини хора, дори не подозираме! Толкова е хубаво да има смешки. Просто понякога сме прекалено угрижени в ежедневието си и забравяме да ги търсим.
В твоята музика, в твоите видеа има много намигване, много хумор, много прекрачване на някакви граници, които хората са поставили. Теб какво те забавлява?
Тя:
Да прекрачвам граници – от малка просто! Още като трябваше да стоя мирно в час. Оле, колко забележки имах! От това, че обичах да развалям дисциплината и да правя някакви абсолютно нередни неща. С една приятелка се състезавахме… Просто искахме да имаме най-абсурдните забележки. Например: Номер 22 и 17 – отварят чадър в час. Такива неща.
Източник: Фотография – Ели Дели
В тези години вече си отдадена на музиката, нали така?
Тя:
О, да. Буквално, откакто се помня – пея и гледам всички възможни музикални канали, и съм такава: „Аз ще правя това с живота си. Това е всичко, което искам“. И наистина бях обсебена и постоянно карах нашите да ми взимат различни видове дискове, както и аз сама си взимах от някакви пиратски сергии. От малка изследвам музиката във всичките ѝ форми и жанрове.
Чалгата – някои я обичат, други я отричат, а трети я слушат тайно, след полунощ или само няколко пъти в годината. На този фон ти създаде нещо ново – чалга пънк. Целта беше да легитимираш слушането на чалга ли?
Тя:
Идеята е хората, които се мислят за прекалено готини, за прекалено ерудирани, за прекалено „над нещата“, за да приемат чалгата, да се замислят, че всъщност това, което ти казваш – че повечето хора отричат чалгата – не е вярно. Повечето хора си слушат чалгата. Дискотеките са пълни, чалгата си гърми от колите. На макс! Така че всъщност повечето хора си слушат чалга. Тук говорим за хората, които се мислят за прекалено важни, за да приемат, че това е реалността. А то това е реалността.
Да, като идваме на купон – след 3 часа може, но преди това нещо друго. Много хора се оправдават.
Тя:
Аз също не слушам 24/7 чалга, разбира се. Просто въпросът е да приемем, че това го има, че това е част от нашата култура. И то не е просто част – това е нашата култура, кажи-речи. То е фолк. Поп. Попфолк. Оттам идва – идва от нашия фолклор. Да, може да е много огънато по различни начини, но на Балканите това се слуша. И то е вследствие на нашата история. И това е велико. Не знам – за мен всеки народ трябва най-малкото да уважава историята си, музикалната такава. И за мен в попфолка има история. И затова правя чалга пънк.
Как ти хрумна? Как почна? Как избра първата песен?
Тя:
Когато бях дете, ми казаха: „Недей да слушаш чалга, ще се откажем от теб чрез Държавен вестник“. Такъв социзраз използваха. А ние във Варна, зад блока, само чалга си слушахме, люпихме семки, пиехме си ледено сокче. Плюс това тв „Планета“, още в зората си тогава, беше суперяка. И това не значи, че не слушах ММ. За мен ММ беше толкова яка, колкото и „Планета“. И не разбирам защо не мога да прекрачвам тези граници. А както ти казах – много обичам да развалям дисциплината и да прекрачвам граници. Но специално за този албум идеята ми дойде в супермаркета, докато си пазарувах.
Източник: Фотография – Ели Дели
В супермаркета? Специално в супермаркета?
Тя:
Да. Ако ме видите в супермаркета – със слушалки и просто да обикалям, и да взимам по едно нещо, и пак да обикалям безцелно – значи съм в медитативен стейт, в който получавам информация.
Април за теб започна и с ново видео, посветено на специален момент с твой специален човек. Разкажи ни.
Тя:
Нашият специален момент с моя човек започна точно на 1 април преди 3 години. Деня, когато пуснах „Покемон“, между другото. Ние с него бяхме приятели в началото, но и колеги, и правихме музика заедно. И просто така, за една седмица, решихме, че сме влюбени. И до ден днешен няма обяснение как това се случи. Но вече три години сме си заедно в живота и това е огромен блесинг. И песента се казва „Лъгжериме“, която излезе сега на първи април. И е първата песен, и единствената, която ние някога сме писали заедно. Ние си станахме гаджета, аз заминах за Америка за две седмици, което много направи връзката ни още по-такава – „Липсваш ми! Аре, гаджета сме!“. И като се върнах, отидохме на songwriting camp, който реално аз организирах. И само си свалихме багажа, седнахме и направихме тази песен – Luxury Man. Пожелавам лукс на всеки мързеливец. Лукс в любовта и във всякакви други неща.
Луксът те успокоява.
Тя:
Ами да, луксът е в много неща. Не е само в луксозната ни среда. Луксът е в това да си имаш храна. Луксът е в това да си се наспал. Луксът е в това да се посмееш с приятел. Това са луксозните неща, към които трябва да се стремим.
Бях изпуснал скандала с роклята – не ми беше направил впечатление. Как си обясняваш тази бурна реакция? Дали беше само от любов към България?
Тя:
Не само. Ние обичаме да имаме някой, по който да стреляме. Но това ще се промени скоро според мен. Колкото повече осъзнаваме и отваряме очи, толкова повече ще виждаме малкото добро в злото и обратното.
Тълпата винаги има нужда от зрелище?
Тя:
Еми… да. Трябва да има шоу. Трябва да има провокация, трябва да има шоу. Какво правим без шоу? Мене тази случка много добре ми повлия. Вече две години по-късно мога да го кажа, защото без нея нямаше как да изградя дебелата кожа, която в момента говори пред теб. И след „ситуацията“ не съм спирала участия. И даже тогава бях част от едно много голямо турне за първи път. Поканиха мен – ъндърграунд артиста – на голямо турне в градове, с хора, в които мъжете ме гледаха накриво. Това пък какъв урок беше. Да знаеш, че има хора, които искат да те целят с камъни там в публиката, разни батки и т.н. Но отпред пък има други, които са… И това е. Просто дуалностите постоянно танцуват в живота.
Ти спомена обществото. Ти си граждански активна. Защо ти пука?
Тя:
Това е много хубав въпрос. Благодаря, никой не ме е питал това. Защото много обичам хората. Аз много се впечатлявам от хората. Много ми е интересно да ги наблюдавам. Много ми харесва аз да участвам в обществото и да имам шанса да ги провокирам. И вярвам много, много силно и дълбоко, че има смисъл човек да прави неща, че има шанс за промяна. Дори тя да е прашинка, наистина. Вярвам, че си струва човек да се опита. А особено пък ако го носи отвътре. И то напира в мене, и ако не го правя, се чувствам… тъжна. Има теми, по които искам да говоря, но ме е страх. Но ако не говоря, това ми носи страшна тревожност, затова просто предпочитам да говоря и да правя нещата, които чувствам отвътре, че трябва да правя, отколкото да ги задържам в мене. Мисля, че е това.
Много ме впечатли една твоя песен, в която играеш стереотипа за „красивото момиче, което става певица“. За мен това е сериозен начин да кажеш нещо за обществото ни – макар през шегата.
Тя:
Но не много хора ще го видят. Хубавото е, че някои хора ще го видят, както ти го виждаш. Други хора ще казват: „Еее, това е страшна пу**а“. Плескат я по дупето, но уви, това е отношението към жените на Балканите. Но вече доста жени си взимат силата обратно.
Виждам, че има промяна в това, и като че ли мъжете ставаме по-слаби за сметка на тази промяна.
Тя:
Което е много хубаво, защото и към мъжете има страшно много очаквания. Да са силните, да носят прехраната, да са едри, някакви терминатори. Спокойно, мъжете също имат емоции. И това не е комуникирано. Особено пък през соца. Да, мъжете трябва да обръщат внимание на емоциите си. Няма нищо срамно в това.
Май сме в някакъв постсоц период. Още се търсим и намираме. Тя може би чалгата е отражение на това. Може би дори срамът ни от нея понякога е отражение на това. Но си мисля, може ли пък ние да станем интересни на света с нашия ритъм?
Тя:
Ти нямаш идея София до пет години какъв малък Берлин ще бъде! Просто нямаш идея. Варна също, Пловдив също, Бургас. Те вече почват да се усещат. И вече почват да идват тука. Защото тук е най-якото. Няма второ мнение. Аз съм човек, който обожава да пътува. И просто толкова обичам да съм някъде другаде, далеч оттук, и да получавам кодовете, да гледам улиците, да ходя на галерии, да усещам местата. Аз истински усещам и се вдъхновявам от местата. Но винаги се връщам тук. И винаги осъзнавам какво имаме тук. И имаме свобода повече от много други народи. Да не казвам, че балканците имат най-много свобода от всички други народи.
Каза, че обичаш да пътуваш. Къде ти беше най-интересно?
Тя:
Много силно усетих енергията в Москва – нещо, което имах шанса да преживея точно сега, и кой знае кога отново ще се повтори. През 2018-а пътувахме там, защото съм завършила НАТФИЗ като актьор и бяхме на малко студентско представление. Толкова история. Толкова енергия. Просто като стъпих на тази земя, усетих нещо магическо. Прекарах една седмица без сън, отвратително студено беше – сини ръце – но не можех да спра да се любувам на улиците. Беше като приказка. Православната църква, между другото, веднага дава чувство за дом. В Гърция е същото – обожавам я. Единственото място, освен България, където бих имала имот и бих живяла, е Гърция.
Спомена вярата – как стигна до нея?
Тя:
Осъзнах го тук. Има носталгия по 2016-а, което е нормално – тогава завършихме един цикъл. Сега започваме ново десетилетие, и това, което правим сега, ще има значение за следващите 10 години. През 2016-а снимах първия си клип, счупих си крака – и това ме доведе до вярата в Бог. Оттогава имам усещането за Бог – някой, който слуша, с когото можеш да говориш, който казва: „Не е страшно“.
Религиите са стълба, но не са задължителни. Носи се в сърцето ти, усещаш знаците по пътя. Преживяването не е просто да дойдем тук, да работим, да създадем семейство и да умрем. Смисълът е да усещаме, да се вълнуваме. Бог е ключът към връзката с нещо по-голямо – можеш да го наречеш Бог, Ангели, Вселена, Мастер Майнд или дори да говориш с починал близък. Връзката с отвъдното е важна за мен.
Това е много дълъг път. Тогава не започнах веднага да вярвам в Бог – просто го търсех. Сега, 10 години по-късно, мога да кажа: „Вярвам в Бог“, защото вече имам изградена връзка. Преди обаче се питах: „Има ли Бог?“. Мисля, че говорим прекалено малко за това.
Прави ми впечатление, че нямаш срам да покажеш себе си. Много хора се плашат да не се изложат, да не изглеждат „луди“ или „неперфектни“.
Тя:
Да, и това е проблемът. Българите, както и много други, са срамежливи и не искат да се покажат. Интернет и социалните мрежи засилват фасадата – филтри, оправяне на носове, идеални образи… става кухо. Но смятам, че в следващите 10 години автентичността ще започне да се цени. Ще е интересно да видим какво има отвътре на тези срамежливи хора, които крият истинското си „аз“.
Искам да попитам за двата ти „бранда“ – Мила Роберт и Милана. Защо вторият?
Тя:
Милана се появи след случая с роклята – и вече две години ми е страхотен блесинг, защото мога да изкарвам неща, които няма как да стигнат до масова аудитория. Милана ми служи, за да ми напомня защо съм артист. Мила Роберт е бизнесът – участия, клипове, организация, тя работи. А Милана е изкуството, песните, интернет езикът, свободата да правя това, което искам.
Ако Милана се размени с Мила?
Тя:
Да, някой ден така ще стане. Мила ще се занимава с по-сериозни неща – семейство, деца. А Милана ще бъде свободна за изкуство.
Мила Роберт и нейното алтер его за първи път в разговор за „Стълбата“. Благодаря ти!
Тя:
Много ти благодаря. Това ми е най-любимото интервю в живота. Наистина го казвам. Много ти благодаря!
Цялото интервю можете да видите и чуете в нашите канали в YouTube, Spotify и Apple Music.
