Простичко изпъване на лицевите мускули с безброй значения. Усмивката – била тя искрена, насилена или откровено садистична – е реакцията, с която тялото ни индикира, че е под въздействие на веселие, причинено от хумор. Той винаги е съществувал. Той е явление, познато на всяко общество. Но в противоречие на неговата универсалност, нека опитаме да го дисектираме – защо някои се смеят на това, което шокира други? Причината може би не трябва да търсим в конкретната шега, а в нещо скрито под повърхността на нашето собствено въображение или в…
Пропукания ред
Проблемът навярно никога не е бил в самата шега. Думата ,,хумор“ първоначално дори няма връзка със забавното. Humor от латински означава ,,течност“, а лекарите в древността вярвали, че здравето и темпераментът на човека се определят от баланса между четирите течности в тялото му – кръв, флегма, черна жлъчка и жълта жлъчка. Късметлиите с излишък на кръв например са считани за необикновено жизнерадостни и леконравни, докато тези с излишък на жълта жлъчка — за по-склонни към агресия. Настроенията на крайност са се възприемали като отклонение от нормата, нарушение на баланса.
По подобен начин хуморът със съвременното си значение може да бъде възприет като отклонение от обичайното. Като пукнатина в нормата, която е достатъчно безопасна, за да провокира смях, но и достатъчно осезаема, за да бъде забелязана. Още Платон в своята ,,Държава“ поглежда подозрително към смеха. Той поставя под въпрос въздействието му върху обществото, защото крие риск от обезценяване на авторитетите, което е мислено нарушение на установения ред.
Ако смехът представлява нарушение на реда, остава въпросът кога това нарушение се трансформира и вместо да предизвика заплаха, се превръща в забавление, или иначе казано…
Защо се смеем?
Навярно ще се развеселим, ако някой, който се стреми да изглежда твърде сериозен, неволно сбърка произношението на дума или направи неподходящ жест. Случилото се е далеч от сериозно, но безупречният образ изведнъж се размива.
Смехът се ражда именно в този кратък момент на разминаване между очакванията за действителността и самата нея.
Оказва се, че точно това несъответствие философи като Имануел Кант, Артур Шопенхауер и други ще посочат за същност на хумора. За да се породи комичният ефект обаче, несъответствието не бива да представлява заплаха, проблем или досада. То трябва да остане достатъчно безопасно, за да се усеща повече като игра, отколкото като проблем. Разпознаването на несъответствието ни носи чувство на удоволствие, последвано от усещане за лекота. Ако разпознаването не се случи, единственото останало ще е объркване.
Но не всяко несъответствие поражда смях. Понякога едно и също разминаване между очакване и действителност е способно да провокира смут, неудобство, възмущение и неодобрение. Границата не се намира в самата шега, а в това, което сме склонни да приемем като допустимо нарушение. Изглежда, че хуморът рядко изпитва реалността, по-често изпитва собствените ни ценности, защото…
Публиката решава
Смехът рядко съществува в изолация, той почти винаги е споделен акт, който разкрива съгласието ни и отразява разбирането ни за границите на допустимото. Чрез него заявяваме принадлежността си към определена общност. Погледнато от тази перспектива, хуморът не изглежда толкова безобиден, нали? Усеща се все повече като поемане на отговорност. Общото забавление зависи от споделените норми, формиращи стандарт за мислене и поведение, нарушавани от забелязаните несъответствия. Това ни води към мисълта, че забавляващите се от един и същи вид хумор имат развити сходни стандарти за добродетелност, а приетите от нас норми сформират това, което наричаме култура. Но нека не натоварваме с такава тежка отговорност горкия хумор все още, защото тепърва ще се впуснем в неговата…
Игра на ценности
Силата на хумора е необикновена. Той е дамоклевият меч над всеки авторитет, защото изследва прекрачването на нормaта и често е възприеман като заплаха.
В ,,Името на розата“ на Умберто Еко слепият монах Йорге смята смеха за опасен, защото е способен да отвлече човека дори от страха от Бога и да подкопае авторитета на Църквата. Но щом той притежава такава сила, не е ли най-доброто оръжие срещу фалшивата власт и наложената истина, която функционира, защото не допуска съмнение? Не е ли акт на освобождаване, който иначе не бихме могли да изразим и изпитаме?
И все пак у него много често са спотаени злоба, омраза, подигравка. Томас Хобс дори открива пряка връзка между хумора и презрението, като развива теорията за превъзходството. Тя е разковничето за това защо намираме шегите за глупаци за смешни. В нея смехът е израз на ликуването от откритието, че превъзхождаш останалите. Подобно надсмиване е възможно и при авторефлексия, когато си спомняме за наш предишен Аз, тъй като го правим от гледната точка на една по-усъвършенствана личност.
Черният хумор пък балансира съвсем на ръба на допустимото, защото работи с табута. Шегите за смърт, нещастия, престъпления, дискриминация, расизъм и т.н. не пораждат комичния си ефект например у хора с посттравматично стресово разстройство или у силно емпатичните личности. Такава шега няма да се хареса и на човек, обект на присмеха.
Авторът на хумора и тези, които се забавляват, споделят удоволствието от нарушените норми. Но ако открием за забавно нещо, което причинява болка или смут другиму, не прекрачваме ли границата на морала? Не поругаваме ли нечия ценностна система, ако откликнем на хумора със смях? Не се ли противи нещо у вас, когато става въпрос за цензурата над смеха и хумора? Защото хуморът остава един от малкото безопасни начини да извършим нарушение, безопасен начин да играем с ценностите и възприятията си за света, като ги преобръщаме, без да понесем последствията на действителността, а къде другаде бихме могли да го сторим освен…
В света на въображението ни
Именно тук хуморът намира своята най-голяма свобода, защото въображението е пространство извън доброто и злото. Тъй като той се ражда и реализира първо там, хуморът временно се освобождава от строгите морални категории, позволявайки ни да се изправим срещу забраненото, абсурдното и дори плашещото, без действително да го преживяваме. Той ни дава свободата да изживеем наслада от несъответствията.
Но дори във въображението, макар случващото се в него да остава нереално, породените емоции често са напълно истински. Възможно е дори да изпитаме вътрешна съпротива, когато въображаемото нарушение се сблъска със собственото ни чувство за морал. Сам по себе си хуморът не причинява вреда и не подлежи на морална оценка. На такава подлежи актът, по който го предаваме, който цели да унижи, да нарани, да раздели. Една и съща шега би била невинна игра в приятелска атмосфера или жестока обида в друга среда. Намерението за предаването ѝ е това, което е натоварено с моралните ограничения. Но защо се налагат те? Според Ницше това е необходимо, за да се разграничим от Свръхзвяра: ,,Свръхзвярът – Бесът, който бушува в нас, трябва да бъде лъган“.
,,Моралът е необходимата лъжа, за да не бъдем разкъсани от него.“
Моралът съществува, за да поддържа реда, но абсолютната му строгост често е непоносима. Желанието за свобода е идеал за хората и в опитите си да я демонстрираме, понякога сме склонни да излезем и извън границите на нормата. Хуморът изпълнява съществено важната социална функция – той позволява това освобождаване, без да разруши реда, без който бихме се приближили до животинското си начало. Тези нарушения са необходими, защото правилата успяват да оцелеят благодарение на тях.
С помощта на смеха рутинното ни мислене е прекъснато и се пречиства, защото хуморът открива и посочва слабостите му. Сатиричните предавания като The Daily Show например използват комедията, за да анализират политическите събития и социалните парадокси, показвайки абсурда на света. По сходен начин известният стендъп комедиант Джордж Карлин чрез своите скечове иронизира религиозни догми, социални табута и лицемерието на властта, като предизвиква размисъл и показва колко често моралните правила служат повече на установен ред, отколкото на истинската справедливост.
Примерите са безкрайни и съществуват във всяка сфера на културата ни. Един от тях е филмът, предизвикал множество критики, но обявен за една от най-великите комедии – ,,Животът на Брайън“ на „Монти Пайтън“ разказва историята на Брайън, обикновен човек, роден в същата нощ като Исус, който по погрешка е възприет за месия. Филмът проследява опитите на Брайън да живее нормален живот, докато е обкръжен от вярващи и фанатици, които интерпретират всяка негова дума и жест като божествено послание. Абсурдът на ситуацията разкрива религиозния догматизъм и сляпото следване на авторитети, като зрителят може да се смее и същевременно да осъзнае социалните и моралните несъответствия, докато се забавлява.
Този механизъм е използван и във филма ,,Великият диктатор“ на Чарли Чаплин. В него тираничната власт на Хитлер и Мусолини е хумористично разкритикувана, но монологът на бръснаря в края прераства в сериозен морален апел към разум, свобода и човечност. Хуморът посочва погрешните предположения и разсъждения и благодарение на него те се запечатват в съзнанието ни. Така, чрез забелязаните несъответствия, той всъщност ни припомня социалните норми и дори служи на тях. Укрепва ги, защото е един от основните носители на обществена информация. И тъй като уроците му будят у нас удоволствие, той е особено убедителен, а това би му позволило, освен да открива и да спомага за усъвършенстването на култури, и да налага норми. Именно защото е приятен, притежава изключителната сила да влияе. Молиер изразява значимостта му най-добре в своята комедия ,,Тартюф“:
„Дългът на комедията е да поправя хората, като ги забавлява…“.
