Мисля, че вече ми е известна разликата между силния и слабия поет. Слабият поет пише с украшения и поезията му наподобява разкошна барокова мебел. Пищна и на вид богата. Често обаче той изхожда от тесния си взор и украшенията са празни, несъществени. Силният поет, напротив, е обиколил света, прозрял е в човешкото, женското и/или мъжкото, надзъртал е съсредоточено в себе си, попил е мислимото, сърцето му е било разтърсвано от безпощадни стихии и, забележете, той пише просто. С прости думи, между които обаче път си пробива смисълът. Дълбок и личен смисъл – в значението на изстрадан.
Това, разбира се, не е универсално приложимо правило. Та нима можем да наречем „Цветя на злото“ на Шарл Бодлер мебел. Не. И може би всичко наистина е въпрос на авторов стил. Но не бихме определили като висок стил халтуричното редене на хвърковати фрази, било то окичено със сладка витиеватост.
Нинко Кирилов е сред малцината поети със собствен – висок – стил, формиран от съвкупността от интелектуално и емоционално съзряване, собствено гледище към съвремието, чистота на философското съзерцание и бунтарство като отпор на един несправедлив, несъвършен, гнетящ и изобщо бедствен свят, служещ като контекст на съществуването.
Право на всеки пишещ е да бъде сантиментален, ведър или циничен, или някакъв друг, но Нинко е избрал да бъде себе си. А това винаги е най-честната позиция дори когато малко плаши или малко хапе. Но не бяс или тетанус, а замисляне оставя това ухапване.
Така е, когато да си извън тренда, извън клишето, извън всеобщия каламбур, не те прави аутсайдер, а поет.
Освен това Нинко Кирилов може да бъде забелязан на протест срещу казионната власт и на доброволческа акция по почистване на града. Ето че поетът е поет, когато действа. И когато заявява своя глас.
ела във любовта. ела
във рохкото, в изпотрошеното,
в кристалното и в съвършеното ела…
Най-новата стихосбирка на Нинко Кирилов – „слънцето сърцето“ (Scribens, 2025) – е идея по-баладична и галеща, в сравнение с останалите му книги с поезия. Тя отново е вопъл, понякога тих крясък, но вече виждаме автора като поет, съзнателно пожелал да запълни сърцето си с друг/и (близки) – а не, да речем, да го изяде с нож и вилица, при това лакомо. Вик. Зов. Трънлива постеля за залинели телеса. Бунт и размахване на огорчения. И отново скок, този път към слънцето.
Редактор и коректор на книгата е Ива Колева, скъп за екипа на „Стълбата“ човек. Нейната усмивка свети между редовете, може би именно в тази осезаема, и съвсем не буквална, мекота на изказа на автора.
Нинко Кирилов, фотография – Ивайло Петров
Ателие
кой скочи в реката, попита реката.
кой скочи в ума ми? не питай, а плувай.
тъчеш ми платното, събираш боите,
кинжали, и четки, и сметки,
и още реката, вълните, Вирджиния Улф,
леглото, длетото, усмивката, кръв и
удавници с плавници, и камикадзета с каски,
и аз, дето още ти пиша любовни писма.
защо? не е ясно.
от язвата прясна
парчетата вече са вкусни и смели
с рубинени ръбове.
боли понеделник до събота,
почива в неделя.
кой скочи в реката към себе си? влакът
замина, обядът е топъл, телото изстина.
небето е с цвят на последната рокля,
небето е с цвят на пържола от бут.
ти още ме помниш, най-много до утре.
добре че останах. добре че замина.
след болката рамката стана картина.
В този свой сборник авторът си причинява живота, макар и свиреп. „Тишинее“, макар и сред тишината на времето, в което присъства – днешното. Разпада се, а ние си пожелаваме да последва събиране. И по всичко личи, че се е научил да казва „не“, дори на себе си.
Специалната пунктуация, по-точно често срещаното ѝ отсъствие, малките букви, изреченията, които започват с „е“ („е пропаст с форма на печал“), „те“ („те търся в алгебрата на пианото се криеш“), „сме“ („сме по-светли от минало свършено“), и подобни разкриват авторовия замах, нетърпящ правила и условности. Стихотворенията от тази книга доста добре се понасят с тишината в нощната стая, а също и обратното: с пронизителното тиктакане на часовника в тази нощна стая. Остър и задълбочен до „извънпределност“, гласът на Нинко не предизвиква гадене, ако признаем пред себе си, че светът може да бъде и такъв, какъвто го изобразява той. Предизвиква ни обаче да развиваме своята критичност към лесното.
Въпреки че в първата му издадена стихосбирка, „По-сурово“ (отново Scribens, 2019 г.; редактори Мария Куманова, Георги Гаврилов), присъстват стихотворения, озаглавени „Апории“ и „Стакато“, философията и науката за музиката, освен носени дълбоко в културата на автора, не са изходен материал за писане; с други думи, тук няма сложни и директни препратки към поредната философска школа и нейните тези и идеи. Напротив, стихотворенията на Нинко Кирилов са почерпени от живота: обичайно по-суров от кръвта в телешкия стек. И все пак свят, в който място намира и любовта, макар често с „осквернен“ романтичен ореол. Всяка дума в тази книга е точна, сякаш търсена, но навярно дошла свише. И в почти всеки стих има двоякост, крие се още едно виждане на(д) нещата (понякога дори порочно), или пък те зашеметява зловещият смях на пунктуалността. Младият поет Нинко Кирилов не е баладичен, а остър – но не и груб; той не пее, не отброява ритми, а се носи като силен шепот в тъмнината. Като дъх на вълк сред призрачна тъмнина. Като себе си.
Устата с мощни челюсти не хапе; тя разкъсва – ала не доброто, не справедливото, а низкото, при това го прави почти мълчаливо. Едва доловимо, но все пак такова „разкъсване“ е налице.
Стихотворенията от следващата му книга звучат апокалиптично – та нали през 2021 г., когато излиза от печат стихосбирката „Падане завинаги“ (от издателство Scribens), ходехме с маски и треперехме от страх, ако някой наблизо кихнеше – и в определени моменти някак жестоко, но фино излято – и счупено, като ваза от китайски порцелан.
Заглавието на книгата е взето от стихотворение на 7-годишно дете. Тя започва с „Това е любовна поема“ и свършва с „Това не е любовна поема“. Между стиховете се радват на осанката си фигурите (препратки) на Майлс Дейвис, Шостакович, Джим Морисън, Том Уейтс. Дейвид Линч, Джим Джармуш. Пикасо. И други. А творбите вътре са групирани в три части, симулирайки обратно отброяване и накрая скок. Разпадът е процес, той не свършва. „И липсата на път е единственият истински път“, както казва редакторът Георги Гаврилов.
Част „Две“ на този сборник е въведена с цитат от Иван Методиев и читателят се запитва дали обикновеното почитание е единствената връзка между двамата поети; дали няма някаква още по-пряка пролука към поезията на единия през другия. Моят отговор е в често срещаната при Кирилов диалогичност – тя създава усещане за триизмерност на авторовия периметър на съществуване. Свят, в който всяка димяща цигара, всеки звук от нечие присъствие, всяко име на ден от седмицата осмисля цялостно пространството, запълвайки студените липси на празнотата, с която иначе сме обградени.
Нинко Кирилов прави всичко, което поиска, и го прави добре; едно красноречиво доказателство за това е стихосбирката „и други дупки“ (издадена от „Атера Дизайн“ през 2022 г.). Откъдето и да погледнем тази книга, тя е нещо дръзко. Например оформлението. Нестандартен формат, с абстрактните илюстрации от художничката Деля Чаушева, при това в цвят. Целият този разкош се предлага в лимитиран тираж, цяло чудо е, че успях да се сдобия с екземпляр. А това, което поетът е събрал между кориците, звучи в свой – бърз и непривичен за ухото на класическите любовни лирици – ритъм. Сексът е водеща тема, жената е копнеж и необходимост, както слънцето за дните (а понякога косата ѝ е фетиш, слабото ѝ тяло е фетиш, възрастта е от значение за любопитството на поета). И е също толкова от значение, колкото са десетте бутилки водка за влюбения в това питие.
Дори когато говори за секс – по неговия си начин: прямо, без деликатни увъртания, с изтъкване на всички мъжки предпочитания – Нинко е джентълмен. И обича играта на живота, която може да бъде особено тежка, когато не си поет.
В „Портокал“ (Scribens, 2023; редактори Стефан Иванов, Мария Куманова) авторът също е суров и непредсказуем, но сякаш онази частична агресия, позната от предходните му книги, отстъпва място на една хармоничност, която постигаме само ако спрем и се вгледаме в момента, в облаците, в този до нас и в дъжда на неговите вълнения.
Тук поетът е по-зрял, наблюдава повече, отколкото се осланя на мускулите на действието. И все пак то остава сочно. „Портокал“ е сложна стихосбирка, чете се бавно и се осмисля чрез разсъждаване върху обрисуваното. Поезията на Кирилов в нея наподобява геометрична фигура, тя е като квадрат – например оцветен в нюансиращо оранжево. Такова е находчивото виждане на Анна Лазарова за корицата и дизайна на книгата.
Поетът сътворява, това, дори когато го превръща в Бог, не изключва новите, повторни, но още по-благозвучни и на място употреби на добре познатите постулати от световната литература, философия и музика. Някъде се танцува танго, но не последно и не в Париж. Другаде Massive Attack пеят, че любовта е глагол.
а утрето след утре? мозъците ни са кубчето на Рубик,
махалото на Фуко, нещо на нещо си.
(„12“)
И стъпвайки върху достиженията на цивилизацията, пишещият се открива, чува своето Аз, плува в свои води, свободен, но критичен.
Характерно за „Портокал“ е и натрупването на определения, които насичат обичайния ред – като ритмичност и като смисъл. Често изречението започва с глагол, друг път започва с подлог и свършва с глагол – без допълнения. Обясняването не е в стила му. От лаконичността му почти боли, но се оказва, че тя е много по-точна и навременна, отколкото би било многословието.
Прозата на младия автор също заслужава внимание. Още повече че пътят му на издаван писател започва с проза (след създаването и развитието на платформата писателибезкниги). В „Двойници и животни“ (издателство Black Flamingo, 2013 г.; редактор Тоня Капсъзова) той разказва непринудено, но с будно въображение. Изреченията се редят едно след друго, последователно, но неочаквано, обрисувайки – кинематографично и съдържателно, но без напрежение – отношения и видения като от плът.
Сред разказите в тази книга се появява нещо като малка поредица за нощния жираф Жожо, който понякога имитира класическа музика несъзнателно, за да се пребори със своята самота. Освен това има забравени тигри, комари, мухи, бръмбари, котета в Огледалото, кучета и кръв. Срещаме и един Вътрешен глас като вечна опозиция на проекцията Ки. А ако копнееш да станеш двойник на Джеръми Айрънс, първо прочети повече за него.
Част от героите на Нинко въздават непростима справедливост, докато други погиват в собствените си особености, а разказвачът наблюдава и мрачно повдига вежди. Като че тази книга ни калява в суровия и безскрупулен, но истински живот, който спокойно може да съществува и в литературата. Един авторов похват, характерен за младите и все още необръгнали писатели, се състои в това, че в някои „парчета“ тъкмо си свикнал с темпото на сюжета и следва изреждане на няколко различни версии на дадена ситуация. Да, Нинко мисли нестандартно и живо.
Разказите от „Човек сред хората“ (Black Flamingo, 2017; редактор Мария Куманова) са по-бавни – но не и по-малко озадачаващи – и в тях има повече паузи, повече мълчание. Съпруг и съпруга си говорят, а детето им ги чува от стълбите – и тук се е наместило многозначно мълчание между репликите. Друга двойка мъж и жена се настаняват в хотел, а сред мълчанието помежду им тя вечеря сама. Майка и син не си казват всичко, но в мълчанието им все пак има грижа; тонове грижа, но недоизречена. Трябва да признаем, че повечето от тези разкази наподобяват филмови сценарии, които трябва да си представим образно, с широтата на всевиждащо око; някои от тях имат сложна кулминация, която един неопитен читател не би прозрял от раз.
През 2018-а Кирилов заявява себе си и като драматург, издавайки сборника „Три пиеси“ с логото на издателство Black Flamingo, което традиционно присъства на книжния пазар именно с книги с драматургия. Пиесите му са шокиращи – като (желан) шамар, и топли – като философско-поетичен чат. В календара на Малък сезон в Театрална работилница „Сфумато“ през 2024 г. беше включен и прочит на маса на пиесата „Концерт за струнни инструменти в ре минор“. Текста прочетоха Ива Колева, Деница Куртажов, Тео Георгиев, Данчо Колев, а самият Нинко, освен като автор, изненадващо се появява в края на спектакъла с малка, но много впечатляваща роля.
Следват някои въпроси и отговори, които си разменихме в духа на добрия разговор между пишещи.
Нинко Кирилов, фотография – Ивайло Петров
Позата на мрачния, потънал в неудобства и зависимости поет, ти е позната, но като че ли не ти е любима. Какво пропуска този тип творец и защо ти избра „слънцето сърцето“?
Той:
Ако сме искрени, ще признаем, че си обичаме меланхолиите. Но влизането в някаква експлицитна драма е често излишно и, вярвам, неуместно. Мисля за „слънцето сърцето“ като за книга, която е моят начин да се използва болката като стъпало към слънце, към сърце. Което, ако вярваме на Гийом Аполинер, може да бъде и портокал.
Ясно е, че по-голямата част от произведенията ти не са автобиографични. А възможна ли е поезия, но честна, ако вместо само на себеоткриване и съзерцание, почива и на превъплъщение?
Той:
Нямам представа. Имам ранен детски спомен как баща ми спокойно ми каза, че с думи мога да напиша всичко. И че думите са равни. Поезията е. Просто Е. В малките ежедневни действия като в „Прекрасни дни“ на Вим Вендерс. Ние само превеждаме това на човешки. Звучи маниерно, но е истина.
„Падане завинаги“ – Нинко Кирилов („Scribens“ 2021г.)
Героите от твоите разкази рисуват, правят секс или убиват. Те не са „обикновени“ хора. Какво от действителността, която обитаваме през повечето време, може да отнеме от твоята творческа сила?
Той:
Не знам кои хора са обикновени, дали има необикновени и как преминават от едното в другото. Самюъл Колридж има стихотворение за най-красивото цвете, което героят му открива насън в рая и после се събужда с него в ръка. Никой не може да каже с абсолютна категоричност кое е реалността. Вибрация е, ако позволиш да намесим струнната теория.
„Портокал“ – Нинко Кирилов („Scribens“ 2023г.)
Издаваш книги в тяло от хартия. Би ли отстъпил някога пред всеобхващащата ни дигитализация? Имам предвид, освен публикуването в социалните мрежи, което всички правим и сега.
Той:
Нямам проблем с това. Като всеки пишещ човек, романтизирам книжното тяло и имам отношение към визията на книгите си (дизайнерите ще го потвърдят), но промяната е единствената константа. Не съм посягал към аудиокнига все още, но и това е съвсем в реда на нещата за мен. Мисля, че е въпрос на време да се търси нова форма на интерактивност в книгите. Може би като популярните в близкото минало книги игри, може би с QR кодове с добавена реалност, може би по съвсем нов и неочакван начин. Важното е, че книгите ще оцелеят. За нас, хората, не съм сигурен.
„слънцето сърцето“, Нинко Кирилов, (Scribens, 2025)
Ако трябва да избереш между света от някое минало и днешния свят, кое би предпочел за себе си? Защо?
Той:
Избирам днес. В слънчевите дни дори избирам утре.
