Антрополозите отдавна картографират света не само по етнически, политически, езикови, културни признаци, но и по неговото отношение към хумора – по правилата, които определят кога, как и на кого е позволено да се смеем. И се оказва, че картата на смеха не съвпада с географските атласи, а е разделена от цивилизационни вододели, отразяващи народното доверие към властта, обществените йерархии, исторически травми, религиозни и човешки свободи.
Мит е, че някои нации нямат чувство за хумор. Всички се смеем. Още от люлката. Не съществуват човешки цивилизации без хумор. Но съществуват огромни разлики в това как цивилизациите изразяват хумора си – някъде той е задължителен публичен ритуал, а другаде е таен код за разпознаване на своите. Разликата не е в остроумието и интелигентността, а в културния модел и в структурата на социалната тъкан – в това дали обществото позволява на смеха да бъде хоризонтален, споделен от всички, или го затваря в защитени пространства за частно ползване в безопасна среда.
Оказва се, че макар смехът да е универсална човешка потребност, хуморът не е универсален език. Той е по-скоро силно обособен културен диалект.
Ако се разходим по тази карта на смеха, ярко изпъкват някои добре познати примери.
Източник: H.M. Bateman
Великобритания: самоиронията като гражданска добродетел
Исторически британската култура е дълбоко йерархична. В такава система прякото нападение срещу събеседника се възприема като грубост. Затова социалните слоеве са развили по-фини инструменти за нападение и защита – иронията и сарказма, които позволяват да уязвиш опонента си, без да повишаваш тон.
Викторианската аристократична култура цени бързия, интелигентен, леко хаплив коментар и това се вижда в творчеството на Оскар Уайлд, чиито реплики често звучат като елегантни словесни рапири: уж любезни, но остри. Сарказмът на изисканото общество е социално изкуство, позволяващо на говорещия да демонстрира интелектуално превъзходство, без да нарушава правилата на учтивостта, да се подиграе, но с безупречни маниери. Докато в по-ниските социални слоеве сарказмът се превръща в начин да се преживява безсилието. Индустриалната епоха ражда култура на суха, мрачна ирония. Работническите квартали, армията, бюрокрацията – всички тези среди развиват навика да реагират на абсурда със саркастично подмятане, а не с открит протест.
В ежедневни ситуации обаче британците ползват по-мека ирония. И са я развили във висша форма на социална смазка – непринуден език за разчупване на леда, преодоляване на различията и бързо сближаване между непознати. Британската култура е невъзможна без иронията и самоиронията. За жителите на островите да се самоподценяваш и самоиронизираш публично е очаквано и дори задължително. Изразява не само стил, скромност и чувство за хумор, а е морална позиция – да не се вземаш прекалено насериозно, е висша британска добродетел. Единственият начин да бъдеш приет в обществото. Обратното е чиста форма на социално самоубийство.
Дизайнът на британския хумор му позволява да циркулира между непознати. Той е задължителна част от small talk-а – когато непознати хора разменят незначителни реплики като първа стъпка във взаимното опознаване, или просто заради обществения протокол – разговори за времето, разменени реплики на опашката в магазина или в асансьора на обществена сграда. Освен себе си британците иронизират също институциите, социалните роли, всичко екстремно или различно. С помощта на незлобливия хумор силата на властта се подкопава с дяволито непокорство, престорена наивност, формална протоколност или хладна учтивост. Това широко предназначение на ироничните коментари предполага някои правила и ограничения – в разговор с непознати е добре да избягваш теми, които биха могли да се възприемат като лична атака – не може да се шегуваме с религията или с външния вид на събеседника, но затова пък можем да се подиграваме на институциите, бюрокрацията, властимащите или да се самоиронизираме. Такъв хумор сред непознати изисква относително високо институционално доверие в обществото: да знаеш, че можеш да се пошегуваш публично, без да рискуваш социално отлъчване, побой или арест.
Подобна е ролята на хумора и в другите бивши британски колонии.
В Нова Зеландия продължителната културна изолация е развила самоиронията в контекста на културния феномен tall poppy syndrome (синдром на високия мак) – обществото подрязва всеки, който се издигне над другите, поддържа се социална хомогенност и егалитарност. В Даун Ъндър самоиронията е не само добродетел, а важен инструмент за вписване в общността. Начин да демонстрираме, че не сме с нищо по-специални и по-важни от другите. Че не се вземаме прекалено насериозно. Ако не се самоиронизираме, обществото ще ни „подреже“ и отлъчи. Но в същото време кивитата са развили една особена специфична форма на мек абсурд и нежна подигравка, с които дори най-тежките теми и житейски моменти стават поносими. Всеки, който е гледал поне един новозеландски филм, знае какво имам предвид.
Австралийците споделят този антиего импулс, но го правят по-директно, без новозеландската деликатност и тактичност. Егалитарността е висша ценност на австралийското общество и съответно австралийският хумор е грубоват, безкомпромисен, но демократичен, подчертаващ равенството и подкопаващ авторитетите. Универсалната подигравка държи всички на една плоскост. Напомня ежедневно, че с равенството не може да се правят компромиси.
Съединените щати: хуморът като институция
В другата англоезична държава и бивша британска колония, САЩ, историческите и социалните различия са променили чувството за хумор почти до неузнаваемост. Американският хумор е публичен, гръмогласен, показен, постоянен. В него няма нито британска сдържаност, нито новозеландска деликатност, нито австралийско самоподценяване и той изобщо не се ограничава до самоирония. Американската народопсихология е отразена и в хумора – той е дързък, бърз, осмиващ, безпощаден, коментира властта, подиграва се на всичко и всички, не се опитва да избягва скандала, няма свян и превръща политиката в шумен спектакъл. В САЩ комедията е индустрия, излива се от телевизионните екрани, развлича посетителите в барове и заведения, забавлява любителите на киното, кънти от театралните сцени. Предавания като Saturday Night Live функционират като паралелни новинарски канали и са постоянен коректив на властта и на професионалната журналистика. Такъв тип хумор – масов и нецензуриран – отново има нужда от среда с високо ниво на обществено доверие към институциите и толерантност към различията.
Но да се върнем в Европа – тук хуморът също не се възприема еднозначно и имаме примери на крайно различно поведение в съседни държави.
Германия: сериозността, която ражда сатира
Стереотипът гласи, че германците „нямат чувство за хумор“. Но всеки, който има приятели и колеги германци, знае, че те се смеят и шегуват не по-малко от нас. Просто разказват вицовете си по различен начин и намират за смешни други неща. Немският хумор е по-структуриран, интелектуален, понякога философски, с почти инженерна конструкция, често е скрит в играта на думи, която трудно се превежда и остава непонятна за чужденците. Германците ползват сатирата и сарказма много по-свободно и без задръжки, за разлика от англоезичните култури. Вероятно по тази причина немският хумор често се възприема като груб и нелюбезен. Самоиронията също не му е чужда – съвременните германци често се шегуват именно със стереотипите за уж липсващото им чувство за хумор.
Франция: смехът като право
Френската сатирична традиция от векове третира хумора като форма на гражданска свобода за простолюдието. Сатирата, водевилът, политическото осмиване, каламбурът са дефилирали по площадите на Франция със столетия под формата на улични спектакли и театрални постановки дори когато не е имало хляб. Смехът е бил единственото оръжие и последна сламка на надеждата за милионите потиснати, гладни, безправни, угнетени. Френският хумор е директен, често провокативен, понякога обиден, друг път безобиден, просто ей тъй, за настроение. Смехът и подигравката са насочени към властта, религията, институциите. Нищо не е свещено. За французите хуморът не е лукс, изкуство или форма на забавление, а фундаментална ценност на общество, вярващо дълбоко в принципите на свободата, равенството и братството.
Източна Европа: хуморът като висша форма на доверие
В Източна Европа смехът исторически винаги е бил въпрос на доверие. Да се подиграваш публично на властта, е носело риск от тежко наказание, затова хуморът винаги е бил запазен за най-близкото обкръжение – семейството, приятелите, верните съратници. Политическият виц по времето на социализма, например за Тодор Живков, беше вид социален тест: Сигурен ли си, че си от нашите? Този хумор, макар и остроумен и креативен, не беше предназначен за широка употреба. Той живееше в кухнята, сред най-доверените, а не в асансьора или на опашката за мляко, не в телевизионните предавания или на площада. С виц не можехме да свалим режима, но създавахме вътрешна дистанция от лицемерието на властта и двойните стандарти на
обществото. В Източна Европа хуморът е мрачен, зъл, защитен. Той често оголва абсурдите на битието и се цели във властта, властимащите, в правилата (наложени от властта и абсурдни), в безсмислието. Той беше открито преследван и наказван.
Затова източноевропейците не се усмихват често на непознати, не се шегуват на публични места. Техният смях е запазен за лични, доверени контакти и ситуации, служи на само за разтуха, а и за отсяване на своите от всички други. Безпричинната усмивка в обществен контекст се възприема с недоверие. Дори простичка шега може да се изтълкува като обида. В такъв пестелив на усмивки и смях свят, ако някой сподели с теб политически виц, това е висша форма на доверие, клетва за вярност и лоялност, жест на взаимна принадлежност. Така изкуството на политическия виц от времето на социализма беше хем колективно (продукт на народно творчество), хем интимно (само за доверен кръг от съмишленици).
Конфуцианските култури: сериозността като морален ред
В Източна Азия древната конфуцианска философия поставя акцент върху хармонията, йерархията и социалната роля на индивида. Тя учи, че публичната сдържаност е добродетел, а смехът може да се възприеме като липса на приличие и дисциплина или дори неуважение. Усмивките се крият, езикът става многопластов и многозначителен, ироничните коментари са дълбоко закодирани и прикрити в ритуалните реплики на формалната учтивост.
В съвременен Китай тази традиция на скрит под повърхността хумор продължава и в света на дигиталната култура – изобретява сложни меме кодове, за да заобикаля цензурата. Хуморът е таен, криптиран език, скрит от властта, споделен само с доверен кръг от посветени, които знаят как да разкодират тайното послание.
В съседна Южна Корея официалната формалност на общуването съжителства с шумни вариетета и физическа комедия, които за малко, на сцената, пред микрофона, позволяват временно заличаване на строгата обществена йерархия. Докато във формалното или лично общуване, в ежедневието, хуморът не се поощрява – за него си има определени, ясно дефинирани пространства, ситуации и правила.
В Япония също съществува ясно разграничение между публичната фасада (татемае) и личната спонтанност (хонне). Телевизионните комедийни формати са шумни и показни, но ежедневното общуване на хората остава сдържано и формално, подчинено на строги социални канони. В японската култура, както и в южнокорейската, хуморът си има сцена, време и място. Той е позволен, но ситуиран, интензивен, но ограничен от рамки и правила – своеобразен клапан за изпускане на напрежението в общество с много висока социална координация, йерархия и ритуалност.
Южна Америка: карнавал и травма
Южноамериканският хумор е експресивен, телесен, шумен. Но зад тази фасада на бурен смях прозира тежка, тъмна историческа травма. Широките усмивки бързо се превръщат в сериозни, мрачни изражения. В Аржентина, Бразилия и Чили политическата сатира се е развивала в сянката на кървави диктатури, икономическа нестабилност, бедствия, бедност и насилие. В Бразилия карнавалът временно преобръща йерархиите и превръща властта в гротеска, в карнавална кукла или макет, които разрушават страха, като показват смешната страна на страшното. Смехът е едновременно празник и защита. Временна, нетрайна победа над силите на злото чрез подигравка и смях. Също като в габровското безсмъртно послание: „Светът е оцелял, защото се е смял“.
Картата на смеха се е променяла през вековете.
В класическа Гърция комедията е била институционализирана още от древността – в театъра и басните – с публична критика на войната и властта, самолюбието и алчността. Елините са вярвали, че битието се състои от неразривно втъканите една в друга трагедия и комедия.
По-късно, в средновековна Европа, придворният шут е бил единственият, който може да каже истината на краля, без да загуби главата си. Ролята му била не само да развлича, но и да напомня на самодържеца за света извън двореца, да му дава друга гледна точка, различна перспектива.
Още по-късно пък в някои пуритански общества на ранна Америка прекомерният смях бил подозрителен – знак за морална разпуснатост. И не само че не се поощрявал, ами и бил наказван.
От цялото това историческо и географско разнообразие в хумора на народите се очертава изводът, че смехът никъде не отсъства. Няма човешка култура, която да не е упражнявала и да не развива някаква своя форма (и изкуство) на хумор. Но ролята му се променя с еволюцията на историческия и политическия пейзаж.
Картографията на смеха не следва очертанията на континентите и държавните граници, а линиите на доверието и страха, вододелите на йерархията и свободата.
В общества с високо институционално доверие и относително егалитарна структура като Великобритания, Нова Зеландия, Австралия, САЩ, хуморът е публичен и хоризонтален. Той се споделя с всички на равна нога, открито, в общественото пространство, без страх и ексклузивност. Дори е задължителен. Всяка официална реч и разговор с непознат на улицата трябва да включват шега, виц, споделена усмивка и поне малко самоирония.
Докато в обществата със строга йерархия и регулации в общуването като конфуцианските култури хуморът е ритуализиран. Той е отдушник на натрупаното социално напрежение, позволява временно разпускане, премахване на социалните ограничения, но само за малко и само в строго регулирана среда.
Обществата с историческа политическа травма и недоверие към властта, Източна Европа, части от Южна Америка, развиват друг вид хумор – саркастичен, мрачен, таен. Той служи за лакмус на доверието и за емоционална защита срещу бруталността на битието.
Оказва се, че хуморът е не толкова универсален език, колкото културно-исторически диалект със своя пъстра световна карта.
