През 2025 г. Франсоа Озон адаптира в черно и бяло за голям екран „Чужденецът“ на Албер Камю. Покрай световната премиера на филма във Венеция Variety питат Озон как е съумял да не изобрази Мьорсо като социопат. Отговаря: Всеки от нас има моменти, в които е откъснат от реалността и не съумява да изпитва емоции. Затова героят ни остава близък. Както казва новото поколение: It hits hard.
В последната година прави впечатление, че киното все по-често (и честно) разказва истории за отчуждението и самотата. Отчуждението и самотата – понякога нескрити, друг път провесени над досадния small talk на масата, а в някои случаи наврени в кожени ботуши до средата на бедрото.
Появата на черно-бяла филмова адаптация по „Чужденецът“ на Камю лесно може да доведе до предварително скептични настроения, но от силните качества на адаптацията е как кристално ясно в нея личи, че Озон е знаел какво прави. Резултатът от режисьорската работа впечатлява. Покрай Венеция той споделя, че първоначално има оригинална идея за съвременен филм, в който млад мъж изпитва разочарование от живота, толкова силна и натрапчива тъга от света, че прави опит да посегне на живота си, след което напълно се откъсва от заобикалящото го. Не успява да реализира проекта, но покрай него се завръща към „Чужденецът“ на Камю и вътре открива всичко. Книгата му звучи твърде близка до реалността ни, твърде близка до идеята му. Така се озовава при дъщерята на Камю (Катрин), която, за щастие, му се доверява. Останалото е история.
Източник: Pillion: режисирьор Хари Лайтън
Но да се върнем към самотата и отчуждението. За ролята на загадъчния и провокативен Мьорсо Озон се доверява на очарователния актьор Бенжамен Воазен, защото по негови думи героят, макар дълбоко несимпатичен, е нужно да бъде привлекателен за зрителите. Той е лицето, което следим. Негово е мълчанието, в което се вслушваме. Екстровертният в живота Воазен се налага да събере себе си и да пленява през отровна отчужденост. И се справя. Макар Озон деликатно да вкарва известни промени в текста на Камю (дава име на арабина, добавя женски персонаж, вярва, че надеждата е при жените), в интерпретацията си остава верен на литературата. Разсеяната знойна горещина и сложният емоционален апарат на героя (да, да, липсващ, ерго сложен) са внимателно пресъздадени на езика на киното и колкото и да са трудни за разбиране, толкова ни лишават от дързостта да съдим, защото: Всеки от нас има моменти, в които е откъснат от реалността и не съумява да изпитва емоции. Затова героят ни остава близък.
Трудни за разбиране понякога са и тези, които уж трябва да са най-близки до нас. Семейството ни. В прекрасния и тих филм на поетичния Джармуш „Баща майка сестра брат“ (през 2025 филмът получава наградата „Златен лъв“ на фестивала във Венеция и е с участието на Кейт Бланшет, Адам Драйвър и Вики Крипс) отчуждението сяда на масата през хладни разговори за питейната вода, взиране в домашни вещи по рафтовете, които помагат разговорът криво-ляво да се опре на патерицата на миналото, детството, спомените от едно време. Вероятно защото нови спомени няма. Нови случки няма. Но остава удобното: „Нека си припомним“. Спорадичните семейни срещи налагат редакция на реалността, която понякога изцяло пренаписва персонажите. Дефицитът на близост помежду ни днес е станал толкова забележим, че започва да личи дори в непретенциозните романтични комедии, какъвто е случаят с Pillion (режисиран от Хари Лайтън с участието на Александър Скарсгард и Хари Мелинг).
Източник: Бенжамен Воазен в ролята на провокативния Мьорсо
„Чужденецът“ и Pillion са на пръв поглед несравними заглавия. Озон работи с меланхолията и екзистенциалната скука при Камю, а Лайтън се захваща с bdsm и динамиката доминиращ – подчинен между двама мъже. Но двете ленти си приличат по нещо. Смущаващо е да не реагираш на смъртта на майка си, смущаващо е и партньорът ти да има правото да лази на 4 крака на пода на спалнята ти и да разполага с тялото ти, но да му е забранено да нощува до теб в леглото ти. Да, смущаващо е и да не се притесниш особено от това, че ненадейно си убил човек. Макар диалогът в Pillion да се съсредоточава основно в хумора, секса, гей отношенията и bdsm изживяването, всъщност филмът в дълбочината си е тъжна история за несправянето със собствените емоции. Историята преди всичко се занимава с този, който се страхува да получи онова, от което се нуждае, и онзи, който така силно копнее за близост и интимност, че е готов да приеме много по-малко, защото по-малкото е там и може да съществува дотогава, докато се спазват условията на съществуването. В известен смисъл и Мьорсо живее в комфорта на безразличието си до момента, в който не нарушава условията на съществуването, не е ли така?
Ако сред силните качества на „Чужденецът“ е това как от внимателната работа с темите на Камю личи дългогодишният интерес на Озон към отчуждението, то най-голямото качество на Pillion е липсата на претенция. Водещо желание (може би и страх) за режисьора Хари Лайтън е сексът и интимността да не изглеждат като самоцелни провокации. Няма от какво да се притеснява, нищо не изглежда самоцелно. Успява да направи с темата за доминацията и подчинението онова, с което Babygirl не се справи особено добре. Редом с това деликатно и през лекотата на хумора посочва оголения нерв на страха от уязвимост, с който в днешния ден всички се борим.
Източник: Чужденецът: режисьор – Франсоа Озон
И „Чужденецът“, и Pillion могат да бъдат разгледани като интимни зрителски изживявания, които приканват зрителя да ги гледа втори, трети път. Да остане сам, да чуе своята тишина, редом с тази на Мьорсо и Рей (главният герой в Pillion, изигран блестящо от Александър Скарсгард). Полезно е да пуснем в дома си и двете истории, да позволим удобството на дивана да се наруши от неудобството на екзистенциализма и да видим докъде ще я избутаме с тези мисли. Но в крайна сметка е добре да си представяме Сизиф щастлив, не е ли така?
И двата филма са в каталога на платформата NeterraTV+, която дава възможност по всяко време и навсякъде да гледаме кино и да превърнем хола си в безкраен филмов фестивал.
